Дийн Кунц
Входът за рая — платен (27)

Глава 27

Убила змията, превързала майка си, казала молитвата си, Лейлъни се оттегли да спи.

От три или четиригодишна възраст тя не изпитваше нужда да включва нощната лампа. Като малко момиче Лейлъни си мислеше, че някой светещ Доналд Дък или друг анимационен герой ще я пази от кръвожадни демони и ще й спести различни свръхестествени неприятности. Обаче скоро разбра, че нощните лампи не отблъскват, а привличат демоните.

Старата Синсемила редовно обикаляше в малките часове на нощта. Не можеше да заспи, защото копнееше за наркотици, или защото се беше надрусала с прекалено много наркотици, а може би защото просто беше жена с неспокойна душа. Макар че не зачиташе изобщо нуждата на децата да спят, все пак желанието й да буди дъщеря си през нощта беше по-слабо, когато в стаята беше тъмно и лампата не светеше.

Скуби Ду, Цар Лъв, Мики Маус — всички привличаха Синсемила като комар на осветен прозорец. Тя често будеше Луки и Лейлъни, за да им разказва приказки. И като че ги разказваше на Скуби или Мики, а не на децата си. Сякаш това не бяха пластмасови фигури, произведени в Тайван, а образи на свещени божества, които я слушаха внимателно и се трогваха от сълзите й.

Нейните приказки винаги завършваха със сълзи. В интерес на истината класическите истории в сюжетите можеха да се доловят, но тя така ги изопачаваше, че смисълът им се губеше. Снежанка обикновено се разделяше с джуджетата и пътуваше в карета, която се превръщаше в тиква, дърпана от дракони. А бедната Пепеляшка танцуваше до скапване в червени обувки, докато правеше пай от гарвани за Малечко Палечко. Загубата и бедата бяха основните поуки от нейните приказки. Версиите на Синсемила бяха изключително потресаващи, но понякога вместо тях тя разказваше спомените си от времето преди Лукипела и Лейлъни да се родят. От тях пък косата на човек настръхваше и ефектът беше по-поразителен, отколкото от историите за троли, гоблини и други митични същества.

Затова сбогом Скуби, сбогом Доналд Дък, здравей Марк, мой стари приятелю. Единствената видима светлина беше тази на лампите от улицата, но те едва-едва проникваха през прозореца.

В помещението не проникваше и никакъв вятър. Горещата нощ беше колкото тиха, толкова и безветрена. За момент се чуваше само бученето на колите по магистралата, но този шум беше толкова познат и монотонен, че човек го различаваше само ако се заслуша.

Макар че минаваше полунощ, бученето на колите не можеше да приспи Лейлъни. Тя лежеше с отворени очи, загледани в тавана, когато чу как пред къщата паркира познатият й додж дуранго.

Двигателят на колата имаше характерен тембър и тя никога не би го сбъркала с друг. С този додж бяха отвели Луки в планините на Монтана през дъждовния сив ноемврийски ден, когато го видя за последен път.

Доктор Смърт затвори толкова тихо и внимателно вратата на колата, че Лейлъни едва го чу, макар че прозорецът на стаята й да гледаше към улицата. Където и да ги отведеше пътуването, пастрокът й се отнасяше много любезно със съседите.

Беше мил и към животните. Винаги когато видеше бездомно куче, Престън го повикваше, оглеждаше каишката му и ако на нея бяха изписани името на стопанина и адресът, издирваше го, колкото и време да му костваше това. Преди две седмици на една магистрала в Ню Мексико забеляза на пътната настилка ударена от кола котка. И двете й задни лапи бяха счупени, но въпреки това още беше жива. Той носеше със себе си ветеринарна аптечка за подобни случаи и внимателно й вкара свръхдоза обезболяващо. Докато гледаше как котката заспива вечен сън, Престън си поплака тихо.

Даваше щедри бакшиши в ресторантите и винаги спираше да помогне на закъсал по пътя шофьор. Никога на никого не повишаваше тон. С готовност би се притекъл на помощ на болна и немощна старица, за да пресече улицата — освен ако не решеше, че трябва да я убие.

Лейлъни се обърна в леглото с гръб към вратата. Беше се завила само с един чаршаф и го дръпна до брадичката си.

За по-голямо удобство беше свалила шината, но както обикновено я беше сложила до леглото. Протегна се под чаршафа и я докосна. Металът беше студен.

Преди години, когато оставяше шината до леглото, няколко пъти откриваше, че я няма. По-точно, беше скрита от някого.

Никоя игра не беше по-неприятна от „Открий шината“, макар на Синсемила да й се струваше забавно. Въобразяваше си, че така Лейлъни се учи на по-голяма самостоятелност, свиква да разчита само на собствените си сили, става по-находчива и умна и й напомня, че животът „по-често хвърля по теб камъни, отколкото да ти поднася мед и масло“.

Лейлъни никога не беше упреквала майка си за тази жестокост или за каквото и да било друго, защото Синсемила нямаше да търпи едно неблагодарно дете. Когато биваше принудена да играе омразната й игра, тя премълчаваше и стискаше зъби. Даваше си ясна сметка, че ако откаже или каже нещо грубо, ще си навлече ужасния гняв на майка си. И края на краищата ще трябва да открие шината.

Сега през отворения й прозорец се чуха стъпките на приближаващия се до външната врата Престън. Последва дрънчене на ключове, прищракване на бравата.

Вероятно ще отиде в кухнята, сигурно направо ще отиде в спалнята им.

Какво ли ще си помисли, когато види мъртвата змия, захвърления прът от дрешника и бинтованата ръка на Синсемила?

Най-вероятно ще се отбие в стаята на Лейлъни. Но няма да я безпокои и ще я остави да спи.

През деня Престън се отнасяше с нея така вежливо, както и със съседите, сервитьорките и животните. Обаче другия петък, точно преди рождения си ден, ако не избягаше от него или не измислеше защита срещу него, той щеше да я убие със същото съчувствие и съжаление, каквото показа при евтаназията на осакатената котка. Дори може и да заплаче за нея.

Той пристъпи тихо по оранжевия килим и тя не го чу кога прекоси коридора, докато не отвори вратата на стаята й. Изобщо не се отби в кухнята. Не прояви никакво любопитство по отношение на червеното сияние в спалнята. Направо влезе при Лейлъни.

Тъй като беше с гръб към него, тя остана с отворени очи. На стената срещу нея се появи блед триъгълник от лампата в коридора. В него изникна силуетът на Престън Мадок.

— Лейлъни? — прошепна той. — Спиш ли?

Тя изобщо не помръдна и не отговори.

Грижовен както винаги, за да не я събуди лампата от коридора, Престън влезе вътре и безшумно затвори вратата.

В стаята имаше само легло, нощно шкафче, гардероб и плетен стол.

Лейлъни разбра, че Престън е приближил стола до леглото, и го чу да сяда. Тръстиковите пръчки на стола изскърцаха под тежестта му.

За момент той остана безмълвен. Престън замръзна на място в продължение на две-три минути.

Сигурно медитираше. Едва ли беше превърнат в камък от боговете, в които не вярваше.

Макар Лейлъни да не виждаше нищо в тъмнината и макар Престън да седеше зад нея, тя пак остана с отворени очи.

Надяваше се той да не чуе силното туптене на сърцето й.

— Днес извършихме едно хубаво дело — най-накрая промълви той.

Острият глас на Престън Мадок винаги звучеше много убедително. Като професионален актьор той притежаваше дарбата да увлича събеседниците си. Гласът му беше плътен и топъл. По времето, когато е бил университетски преподавател, студентите му със сигурност са го слушали в захлас. И ако е искал да сваля някоя от наивните млади девойки, благодарение на гласа му това едва ли е било проблем.

Говореше приглушено:

— Името й беше Тетси, странно умалително от Елизабет. Родителите й бяха добронамерени, но не знам точно какво си мислеха. Не че имат навика да мислят често. И двамата са доста чудати, ако ме питаш. Обаче Тетси не беше умалително, а официалното й име. Звучи ми повече като име на котка или на куче. Сигурно непрекъснато са й се подигравали. Може би името щеше да й помогне, ако беше симпатична и миловидна. Но, разбира се, бедното момиче изобщо не беше такова.

Кръвта застина в жилите на Лейлъни. Помоли се да не се разтрепери, за да не разбере Престън, че е будна.

— Тетси беше на двайсет и четири. Беше живяла добър живот. Светът е пълен с хора, които изобщо не знаят какво е хубав живот.

„Глад, болести“ — помисли си Лейлъни.

— Глад, болести — сякаш я чу и повтори Престън. — Крайна мизерия и бедност…

„Война и потисничество“ — продължи да отгатва думите му Лейлъни.

— … Война и потисничество — изрече той. — Истинският ад е тук, на земята.

Тя предпочиташе много повече изопачените приказки на Синсемила пред изповедите на Престън. Дори когато красавицата и звяра тръгнеха да спасяват Златокоска, красавицата биваше разкъсана на парчета от мечките, а тъмната страна на звяра биваше привлечена от жестокостта на мечките и го мотивираше да убие Златокоска и да изяде бъбреците й.

Гласът на Престън Мадок, гладък като шала на удушвач, продължи да се лее в тъмнината:

— Лейлъни? Будна ли си?

Кръвта й се смрази още повече, вцепенение обхвана цялото й тяло.

Тя затвори очи и насочи всичките си сили да остане неподвижна. Стори й се, че го чу да се намества на плетения стол. Отново отвори очи.

Тръстиката не издаваше никакъв звук.

— Лейлъни?

Под чаршафа здравата й длан все още лежеше върху металната скоба. Преди Престън да влезе, стоманата беше студена. Сега беше станала леденостудена.

— Будна ли си?

Тя здраво стисна скобата.

— Тетси се беше радвала на хубав живот — продължи тихо той. — Така че не биваше да иска още.

Когато Престън стана от стола, тръстиката изскърца.

— Тетси събираше малки фигурки. Само пингвини. Керамични пингвини, стъклени пингвини, изрязани от дърво пингвини, метални пингвини, всякакви.

Той се приближи до леглото. Лейлъни почувства как се надвесва над нея.

— Донесох ти един от пингвините.

Ако отметнеше чаршафа и скочеше бързо от леглото, можеше да замахне с шината като с тояга към мястото в тъмното, където предполагаше, че се намира лицето му.

Няма да го удари, ако не й посегне.

Престън замълча. Сигурно я гледа отвисоко, макар че едва ли виждаше нещо друго, освен смътната форма в тъмното.

Избягваше да докосва Лейлъни, като че ли неговите крайници също щяха да се деформират. Контактът с нея най-малкото го смущаваше и тя беше убедена, че го изпълваше с отвращение, което той се мъчеше да прикрие. След като извънземните не се появят, когато дойде времето да се изпече тортата за рождения й ден, когато се наложи да я докосне, за да я убие, определено щеше да си сложи ръкавици.

— Избрах ти едно малко пингвинче, защото ми напомня на Луки. Много е сладко. Ще го сложа на нощното ти шкафче.

Леко потропване и пингвинът е поставен.

Не искаше да й подаряват сувенири, откраднати от мъртви момичета.

Сякаш в тази къща не важеше законът за гравитацията, Престън не просто стоеше до леглото й, а висеше над нея като странен прилеп с разперени криле. Една страховита увиснала фигура.

Сигурно вече си е сложил ръкавици.

Стисна по-силно шината.

След известно време, което й се стори цяла вечност, той наруши тишината и съобщи главната новина:

— Пръснахме сърцето й.

Лейлъни разбра, че говори за непознатата Тетси, която е обичала и е била обичана, смеела се е и е плакала, събирала е фигурки на животни, за да направи живота си по-цветен, и която никога не е очаквала, че ще умра на двайсет и четири години.

— Направихме го без фанфари. Само семейството й. Никой няма да разбере. Пръснахме сърцето й, но тя не почувства нищо.

Колко успокоително е да живееш с твърдата увереност, че намеренията ти са благородни, че винаги си прав и затова последиците от действията ти, колкото и крайни да са били те, не бива да те осъждат.

„Боже, прибери я при себе си — каза си Лейлъни за мъртвата жена, която преди няколко минути й беше напълно непозната, но към която сега се привърза чрез жестокото милосърдие на Престън Мадок. — Прибери я там, където е мястото й“.

С изключително уверени дори и в тъмното движения той върна стола там, откъдето го беше взел. После тихо отиде до вратата.

Ако мъртвата змия можеше да говори, гласът й щеше да бъде именно като на Престън в момента:

— Никога не бих й причинил болка, Лейлъни. Аз ненавиждам болката. Посветих живота си на освобождаване от болката.

Когато Престън отвори вратата, призрачното бяло отражение на лампата от коридора отново се появи на стената. Той се спря и погледна към нея. После сянката сякаш премина в друго измерение, изкриви се и изчезна. В стаята се възцари пълен мрак.

Лейлъни се надяваше желанията й да се сбъднат и Престън наистина да се махне от този свят и да премине в друго измерение, което повече му отива. Може би в някой свят, в който всички се раждат мъртви и не чувстват болка. Само че той се намираше в съседната стая и все още дишаше като нея, ходеше под изпълненото със звезди небе, което за него беше само разположени далеч оттук огнени кълба и апокалипсис.