Дийн Кунц
Входът за рая — платен (68)

Глава 68

Докато минаваше от фермата на Тилрой до гората и оттам в гръб на онази курва, Престън имаше време да обмисли и доразработи плана си.

Първо, когато се насочи на изток през буренясалото поле и дивата царевица зад къщата, той започна да си мисли за нея като за Пияницата. Но такова име не му звучеше добре. Лейди Цироза и Мис Говняно лице бяха по-забавни, но също е се връзваха. Не можеше да я нарече „Циците“, макар и да й отиваше, защото вече беше използвал това име за леля Джанис, майката на първата му жертва, братовчед му Мръсната торба. През годините той беше използвал най-интересните части на женската анатомия за имена на други жени. Беше склонен да употреби два пъти едно и също име, ако можеше да измисли някое подходящо прилагателно отпред. Но и тях вече ги беше поизчерпил. Най-накрая се спря върху Кралицата-курва. Името се основаваше на информацията, която той имаше за слабостта й към мъже използвачи и за сексуалната злоупотреба с нея в ранна възраст. В края на краищата кралиците се раждат и си остават такива за цял живот.

Не биваше да се отделя прекалено голямо внимание на избора на подходящо име. Трябваше да е забавно, разбира се, но и прецизно да описва жертвата, да омаловажава и да превръща човека в неодушевен предмет. Последните две изисквания бяха въпрос на етика. За да изпълни задължението си и за да прочисти човешкото стадо, следователно да спаси света, един утилитаристки етик трябва да се абстрахира от мисълта, че останалите хора са като него. Във вътрешния свят на Престън само „полезните“ хора, тези, които имаха да предложат нещо на човечеството, имаха същите имена като във външния свят.

Значи, ще убие Кралицата-курва. Това беше мисията му, когато излезе от къщата и остана негова мисия, когато се промъкваше сред дърветата зад нея. Но докато се приближаваше към жертвата си, той промени плана си за извършването на убийството.

След като свърши с бастуна със змийска глава, Престън го захвърли на задната седалка на камарото.

Ключовете бяха на стартера. Той ги извади и отключи багажника с тях.

Замъкна я по килима от борови игрички и мъртви листа към задната част на колата.

Над него небето се беше смрачило още повече. Всеки момент щеше да загърми, да затрещи и да се излее порой.

Мисълта за наближаващата буря възбуждаше Престън. Кралицата-курва — толкова привлекателна, неподвижна, но още топла — го изкушаваше.

Гората беше диво място, а свиренето на вятъра разбуди звяра в него.

С честност, с която се гордееше, той открито си признаваше, че крие в себе си този звяр. Като всеки простосмъртен и той не можеше да се похвали с пълно съвършенство. Това самопризнание беше част от непрекъснатия самоанализ, на който всеки етик непрекъснато трябва да се подлага, за да оправдае доверието и авторитета си и да може да съди другите и да създава правила за тях.

Рядко имаше възможност да прояви насилие, без да му се налага да се въздържа. В повечето случаи, за да не го пратят в затвора, той се ограничаваше само с убийства с помощта на инжектиране на големи дози дигитоксин, деликатно задушаване, извършването на въздушна емболия в кръвоносните съдове на жертвата…

Последните му изживявания с Жабата и Кралицата-курва му подействаха освежаващо и възбуждащо. Наистина, Престън Мадок беше възбуден.

За щастие обаче сега нямаше време за страсти. Беше оставил джипа си пред къщата. Един убит с бастун човек беше проснат в спалнята, сред сламени шапки, и всеки момент можеше да бъде открит от някой неканен гост. Макар че само някой слабоумник или изрод от тези, дето ги показваха по цирковете, можеше да навести Жабата, Престън трябваше да унищожи уличаващите го доказателства колкото се може по-скоро.

Кралицата-курва беше още една улика. Той я вдигна и напъха в багажника на камарото.

Ръцете му се изцапаха с кръв. Той грабна малко сухи борови иглички от земята и избърса с тях пръстите и дланите си.

После седна зад волана, изкара колата на пътя и я паркира до дурангото отпред.

Измъкването на Кралицата-курва от багажника се оказа по-трудно, отколкото вкарването й вътре.

Кръвта блестеше по вътрешността на багажника. За миг видът на тези петна парализира Престън.

Възнамеряваше да инсценира така нещата, все едно че жертвата е изгоряла в къщата заедно с Жабата. Натъпкана с хартия и дървени индианци и суха дървесина, полята с пет литра бензин, сградата щеше да лумне така, че скоро нищо нямаше да остане от телата. Дори костите щяха да се превърнат в пепел и в резултат нямаше да останат почти никакви доказателства, че двамата не са загинали от пожара. Забутани градчета като Нънс Лейк не разполагаха с необходимите възможности на полицията и съдебните лекари, за да разкриват толкова умели убийци.

Трябваше да се занимае с петната в багажника. Но по-късно. Трябваше да изчисти колата и от отпечатъците си. Всичко с времето си.

Сега, докато вятърът повдигаше и бясно захвърляше във въздуха прах и пръст, той занесе Кралицата-курва в къщата. Влезе в коридора сред редиците от индианци.

И ето, избра място в катакомбите. Направи необходимите приготовления.

След пет минути той вече седеше зад волана на дурангото.

А връщане в Нънс Лейк вятърът блъскаше джипа, сякаш искаше да му каже нещо, да демонстрира одобрение за постъпките му и да му даде съвет за това, което оставаше да се направи.

Имайки предвид последното развитие на събитията, той не можеше да чака до десетия рожден ден на Ръката. Не можеше да отлага дори докато отидат в Монтана, при гроба на Куция, макар че трупът на момчето се намираше на по-малко от половин ден път оттук.

Къщата на Тилрой представляваше идеална алтернативна сцена за последния тъжен акт в безполезна пиеса, каквато представляваше животът на Ръката. Разбира се, така нямаше да може да й се наслади, докато се съпротивлява, нямаше да може да я накара да докосне и целуне разложените останки на брат си, преди да я убие. Най-много съжаляваше, че няма да може да се радва на подобна гледка. От друга страна обаче, лабиринтите му даваха да изтезава дълго и продължително Ръката, необезпокояван от никого. Архитектурата на дома на Тилрой представляваше идеалната къща на ужаса. Времето, прекарано от Престън Мадок насаме с Куция, беше като райска наслада. Наслада и удоволствие на мъж с пороци, но въпреки това наслада. А играта му с Ръката щеше да му донесе двойно и тройно повече наслада. И когато всичко свършеше, той пак можеше да получи удовлетворение — и дори тиха и скромна гордост — че е ликвидирал в един ден трима жалки и безполезни мизерници и така е съхранил ресурсите, които те са щели да прахосват години наред. Беше спестил досадата на полезните хора да гледат тяхното нещастие и така беше увеличил общото количество щастие в света.