Дийн Кунц
Входът за рая — платен (11)

Глава 11

Щедро големи парчета от домашно приготвен ябълков пай. Обикновени бели чинии, купени от „Сиърс“. Жълти пластмасови поставки от „Уолмарт“. Излъчващите домашен уют пламъчета на трите свещи, взети заедно с още двайсет и една като тях в „пакет за икономия на електричество“, закупен с намаление от магазина.

Тази скромна сцена от кухненската маса на Дженива беше свеж полъх на реалността, която изчисти мъглата от ирационалност и липса на здрава логика от срещата на Мики със Синсемила. В интерес на истината контрастът между Дженива, която лъскаше до блясък с кърпата и без това вече измитите вилици за десерти, преди да ги постави на масата, и танцуващата странен валс с луната Синсемила беше не прояснение, а по-скоро внезапно потапяне във водите на арктическо море.

Що за свят беше това, щом животът й с леля Джен се беше превърнал в критерий за нормалност?

— Кафе? — попита Дженива.

— Ъ, да.

— Горещо или студено?

— Горещо. Но го смеси — отвърна Мики.

— С какво да го смеся, скъпа?

— С бренди и мляко.

Лейлъни, която не искаше кафе, веднага отговори в качеството си на самоназначил се блюстител за трезвостта на Мишелина Белсонг:

— С мляко.

— С бренди, мляко и мляко — потвърди леля Джен сложната поръчка на Мики и започна да налива кафето.

— Оф, налей ми поне малко ликьор — каза примирено Мики.

Лейлъни обаче отново настоя:

— Мляко.

Обикновено нищо не вбесяваше повече Мики от това някой да й нарежда какво да прави и какво да пие. Но никой досега не й беше казвал, че изборът й за живота не е най-верният и че ще оплеска и оставащите й години, ако не внимава. Никой не й беше казвал с такава прямота, че има проблем с алкохола, проблем с възгледите за света, проблем с мотивацията и проблем с мъжете. Преди време сегашното мърморене на Лейлъни за млякото щеше да предизвика гнева й, и то не заради всичките изредени проблеми, а дори само заради малка част от тях.

През последната година обаче Мики беше прекарала доста часове да се самоанализира. Обстоятелствата й бяха дали достатъчно време и тя не можа да избегне да надникне и в най-мрачните кътчета на душата си. До този момент дълго се беше съпротивлявала срещу подобни проникновения, може би от страх, че дълбоко в себе си ще открие някоя обитавана от духове къща. В тази къща според нея можеше да има всякакви зловещи създания, от обикновени призраци до гоблини и чудовища. Е, добре, ще открие няколко чудовища, какво пък толкова. Но повече я притесняваше друго — че в тази нейна къща на душата доста стаи бяха изоставени, неотоплени и прашни, без мебели. Още от детството й основната й защита срещу жестокостите на живота бяха гневът и упоритостта. Тя се възприемаше като самотен рицар-бранител на замъка, който неуморно бди от кулата и е във война с целия свят. Но постоянното състояние на войнственост и бойна готовност отблъскваше приятелите от нея, както и враговете. И в действителност това й попречи да почувства пълноценно живота, който можеше и да заеме тези празни стаи с приятни спомени, за да балансира лошото, затворено в другите килии.

В стремежа си да запази емоциите си и да оцелее като човешко същество, в последно време доста се стараеше да не вади на показ яда и ината си. Затова сега лесно се примири:

— Само мляко, лельо Джен.

Тази вечер въпросът не беше за Мики Белсонг, за това какво иска тя или дали се самоунищожава или не, дали ще може да върне нормалния си живот и да го извади от пожара, в който сама го беше захвърлила. Тази вечер въпросът беше за Лейлъни Клонк (ако момичето не беше в центъра на вниманието изобщо през целия ден). Мики не си спомняше досега да е била толкова заинтригувана от някой друг, освен от себе си.

Нуждата да пийне бренди беше като естествена ответна реакция на стресовия й сблъсък със Синсемила. През годините алкохолът се беше превърнал в неотменна част от арсенала й. Беше също толкова полезен от отчуждаването й и усамотяването й, колкото гнева и дебелокожието. Дори прекалено полезен.

Дженива си седна и каза:

— Е, Мики, ще имаме ли щастието скоро да излезем на барбекю заедно със съседите?

— Тази жена е или ненормална, или се е напушила с лула като индиански шаман от племето навахо.

Лейлъни набоде парче пай с вилицата си и се намеси:

— Всъщност и едното, и другото. Не е луда. Казах ти — тази вечер е на твърд кокаин и халюциногенни гъби, подправени с чара на откачалка, който е запазена марка на Синсемила.

Мики вече нямаше апетит. Остави пая недокоснат.

— Тя наистина ли е била в лудница?

— Казах ти вчера. Разтърсиха я шестстотин волта…

— Ти каза петдесет или сто хиляди.

— Боже, та аз да не съм била там да измервам електричеството и да гледам скалата на приборите. Нали нямаш нищо против да използвам леки художествени украси.

— Къде са я държали?

— Тогава живеехме в Сан Франциско.

— Кога?

— Преди повече от две години. Бях навършила седем и карах осмата си година.

— При кого живя, докато тя беше в болница?

— При доктор Смърт. По това време вече бяха заедно от четири години и половина. Краставите магарета се надушват. Както и да е. Психиатрите пуснаха деветстотин волта през главата на бедната Синсемила, ако искаш можеш да провериш цифрите, но това изобщо не й помогна. Докато са унищожавали лудостта от мозъка й, сигурно са оставили без електричество половин Калифорния. Страхотен пай, госпожо Ди!

— Благодаря, скъпа. По рецептата на Марта Стюарт е. Не че ми я даде лично. От телевизията я записах.

— За Бога, Лейлъни, майка ти винаги ли е такава? — попита Мики. — Така както я видях преди малко?

— Не, не. Понякога е направо нетърпима.

— Не е смешно, Лейлъни.

— Грешиш, адски е весело.

— Тази жена е истинска напаст.

— Ако трябва да съм искрена — Лейлъни сложи ново парче пай в устата си, докато говореше, — милата ми майчица невинаги е друсана до припадък, както има честта да я видиш. Пази си дрогата за по-особени случаи — рождени дни, годишнини… Когато луната е в седмата фаза, Юпитер е на една линия с Марс, всякакви подобни поводи. Повечето пъти е доволна и като си вземе джойнт или някакви по-леки психотропни таблетки. В някои дни дори е спокойна и с ясно съзнание, но тогава я наляга депресията.

Мики направи забележка:

— Ще престанеш ли да се тъпчеш, докато разговаряш с мен?

— Мога да говоря и като си хапвам пая, дори ида не е възпитано. Не съм се оригвала цяла вечер, а все пак трябва да покажа някакви „добри“ обноски. Няма да си оставя пая. Старата Синсемила не би могла да приготви толкова вкусно нещо дори и от това да зависеше животът й. Не че често е изправена пред дилемата „пая или смъртта“.

— Какви неща приготвя майка ти? — попита я Дженива.

— Веднъж направи пай с червеи. Тогава се беше запалила на вълна естествени храни до такава степен, че разшири обхвата на „естествени“ до залети с шоколад мравки, мариновани охлюви и протеин от размазани хлебарки. Паят от червеи беше капак на всичко. Убедена съм, че рецептата не беше на Марта Стюарт.

Мики изпи набързо кафето си, сякаш спешно й беше необходимо да се разсъни. Ръцете й трепереха. Чашата и чинийката дрънчаха, когато ги остави на масата.

— Лейлъни, не можеш да продължиш да живееш при нея.

— С кого?

— Със старата Синсемила. С кого другиго? Както казват, когато изпратят някого в психиатрията — тя е опасна за самата себе си и за другите.

— За себе си със сигурност е опасна — съгласи се Лейлъни. — Но за другите не толкова.

— Тя беше опасна за мен в двора, с тези викове за вещици и кучки и докато нареждаше, че не съм й господар.

Дженива стана, за да вземе каната от кафе-машината, и наля на Мики.

— Може би това ще те успокои, скъпа.

Лейлъни остави на масата вилицата, след като беше омела парчето пай.

— Старата Синсемила само те изплаши, нищо повече. Тя може да е страшна колкото Франкенщайн, Голямата птица и Дракула, взети заедно, но не е опасна. Или поне докато моят псевдобаща я снабдява редовно с наркотици. Ако изпадне в абстиненция, тя ще е ужас за всички ни.

— На мен Голямата птица не ми изглежда страшна, само ме нервира — обади се Дженива, след като допълни и своята чаша.

— О, госпожо Ди, не съм съгласна с теб. Хората, които се обличат в костюми на ужасни птици и не виждаш лицата им — те са по-страшни, отколкото да спиш с ядрена бомба под леглото.

— Престани — каза рязко Мики. Гласът й беше отчаян и умоляващ. — Само престани, моля те.

Лейлъни се престори на изненадана.

— Какво да престана?

— Много добре знаеш какво имам предвид. Спри с тези увъртания. Говори с мен, подходи сериозно към ситуацията.

Лейлъни посочи с деформираната си ръка към недокоснатия пай на Мики.

— Ще го ядеш ли?

Мики придърпа чинията към себе си.

— Да направим сделка. Аз ти давам пая, а ти провеждаш сериозен разговор с мен.

— А досега какъв разговор провеждахме?

— Остана още половин пай — предложи Дженива.

— С удоволствие ще изям още едно парче — отвърна Лейлъни.

— Паят, който е останал, не се пипа — обяви Мики. — Единственият пай, който ни интересува, е моят.

— Глупости, Мики — отвърна леля й. — Утре ще изпека цял ябълков пай за теб. — Тя понечи да стане от масата.

— Лельо Джен, седни си. Не става дума за пая.

— А според мен е точно така — обади се Лейлъни.

— Виж какво, хлапе, не може просто така да дойдеш тук, да изнесеш представлението си за опасния мутант, да се прокрадваш като червей…

— Да се прокрадвам като червей ли? — Момичето направи гримаса.

— Да се прокрадваш в… — Мики замълча, изненадана от думите, които се канеше да изрече.

— В твоята изпълнена със злъч душа?

Откакто се помнеше, Мики не си беше позволявала да реагира толкова бурно емоционално на поведението на когото и да било.

Лейлъни се наведе над масата, сякаш наистина беше решена да помогне на Мики да открие вечно убягващия й живот, и каза:

— В твоя мрачен и потискащ вътрешен свят?

Да ти пука какво говорят е опасно. Да ти пука те прави уязвим. Стой си високо на кулата, високо над бойното поле.

— Прокрадваш се като червей в нашите сърца — продължи Мики. Като използва „нашите“ вместо „моето“, тя намали риска да бъде изобличена. — И после очакваш от нас да не ни е грижа за опасността, в която се намираш.

Скрита зад непробиваемата броня от самоирония и въоръжена с обезкуражаващото си чувство за хумор и смях, Лейлъни отвърна:

— Никога не съм се смятала за сърцеяден червей, но сигурно този паразит е голяма работа. Така или иначе, уверявам те съвсем сериозно — ако е необходимо, за да се добера до пая — че майка ми не представлява опасност за мен. Живея с нея още откакто ме е пръкнала на бял свят, и още съм с две ръце и два крака, ако не се брои вроденият ми дефект. Тя е жалка, старата Синсемила. Но както и да е, тя ми е майка и когато си деветгодишно момиче, дори и необичайно умно за възрастта си, не можеш просто така да си опаковаш багажа, да намериш добър апартамент, високоплатена работа в компютърно програмиране и след няколко дни да кръстосваш улиците в новия си корвет. В момента съм нещо като завързана за нея, ако ме разбираш какво искам да кажа, а аз знам как да се оправям с тази ситуация.

— Служба „Социални грижи“…

— С добри намерения, но са безполезни — прекъсна я Лейлъни. Тя като че говореше от опит. — В края на краищата последното нещо, което искам, е да пъхнат старата Синсемила отново в лудницата за опреснителен курс по електрошокова терапия, защото тогава ще остана сама с моя псевдобаща.

Мики поклати глава.

— Няма да те оставят под попечителството на приятеля на майка ти.

— Когато го наричам моят псевдобаща, аз по-скоро желая да е така. Той ми е законен втори баща. Ожени се за старата Синсемила преди четири години, когато бях на шест. Тогава знанията ми не бяха по-задълбочени от тези на колежанин, но въпреки това разбирах какви ще са последиците за мен. Да ти кажа, сватбата беше великолепна, макар че нямаше изсечен от лед лебед. Ти харесваш ли лебедите от лед, госпожо Ди?

— Никога не съм виждала такива, скъпа.

— Нито пък аз. Но идеята ми се струва привлекателна. И така, веднага след като се ожени за Синсемила, той каза, че макар и официално да не е осиновил мен и Лукипела, трябва да започнем да носим неговата фамилия. Аз обаче още използвам Клонк — фамилията, с която се родих. Трябва да си луд, за да се казваш Мадок — така си викахме с Луки.

И ето отново в очите на момичето сякаш се спусна пелена, като внезапен мътен прилив, вливащ се в чистите води. Някакво неясно по характера си разочарования, което обаче можеше да бъде забелязано дори на слабата светлина на свещите.

Независимо от разказа за сватбата Мики се хвана за надеждата, че новопоявилото й се желание да бъде — така да се каже — покровител на малката си сестричка, ще може да се изпълни поне в незначителна степен.

— Дали ти е законен втори баща или не, компетентните власти…

— Компетентните власти не са могли да спипат човека, който е убил съпруга на госпожа Ди — прекъсна я Лейлъни. — Трябвало е да проследи Алек Болдуин да Ню Орлийнс и сама да му пръсне мозъка.

— С голямо удоволствие — отбеляза Дженива, която вдигна чашата си с кафе като тост в името на освобождаващата сила на отмъщението.

Отведнъж смехът от сините очи на Лейлъни изчезна, както и ведрата усмивка от лицето й. В гласа й вече нямаше закачлива нотка, когато посрещна с проницателна прямота погледа на Мики и й каза почти шепнешком:

— Когато беше малко красиво момиченце и лошите хора ти отнеха това, което изобщо не искаш да им даваш, компетентните власти къде бяха, Мишелина?

Интуитивното усещане на Лейлъни за ада, който Мики преди много време беше преживяла, беше най-малкото тревожно и странно. Момичето сякаш се беше поставило на нейно място. Сините очи, които я гледаха неумолимо, я потресоха. Лейлъни определено беше разкрила най-ревниво пазените за самата нея грозни тайни, които бяха табу. И макар че не беше очаквала да говори с някого за онези години на изпитания и унижение, макар че до този момент гневно щеше да отрече, че е била жертва на когото и да било, сега не се почувства наранена от това изобличаване. Сякаш го беше очаквала. Не се почувства уязвена и засрамена. Като че вътре в нея измъчващият я възел най-накрая се развърза и тогава тя разбра, че симпатията и съчувствието на момичето не съдържат никаква зла умисъл или намерение да я критикува.

— Къде бяха те тогава? — повтори Лейлъни.

Мики предпочете да замълчи и само поклати глава, което беше първото й признание за болезненото минало, върху което се градеше животът й. Тя бутна чинията с недокоснатия десерт към Лейлъни.

Дженива беше единствената, която се разплака, и избърса носа си с кърпичка. Разбира се, тя може би се беше върнала към някой скъп миг от живота си, който вярваше, че е споделила с Кларк Гейбъл, Джими Стюарт или Уилям Холдън. Но Мики усети, че леля й е напълно в час в момента.

— Трудно е човек да си представи подобно нещо — каза Мики.

— Чувала съм това някъде — отвърна Лейлъни.

— Значи той е убиец, така ли? Излиза, че е така, както и майка ти се оказа такава, каквато я описа.

Момичето си отчупи от пая и отвърна:

— Каква двойка само, а?

— Но единайсет души? Как е могъл да…

— Не се обиждай, Мики, но историята за доктор Смърт и неговите многобройни убийства е ужасна и неприятна и не искам да ви развалям вечерята с нея. Тя и без това вече беше развалена от изпълненията на старата Синсемила. Ако наистина искаш да научиш повече за Престън Клавдий Мадок, дето е един дол дренки с Джак Изкормвача, чети новините. Скоро не се е появявал на челните страници, но цялата странна история е написана там, стига да искаш да я прочетеш. Що се отнася до мен, аз по-скоро бих яла пайове, говорила за пайове, философствала за пайове и бих посветила вечерта само на пайовете.

— Да, сега разбирам защо. Но сигурно си даваш сметка, че ще те пипам още нещо.

— Да, знам. — Момичето се вторачи в чинията си.

Леля Джен плачливо изрече:

— Във филмите никога не става толкова лошо.

А Мики попита Лейлъни:

— Той ли уби брат ти Лукипела?

— Да.