Дийн Кунц
Входът за рая — платен (44)

Глава 44

Слънцето грееше до късно и дългият летен ден продължаваше много по до късно. В шест следобед небето все още беше синьо, а Южна Калифорния направо се пържеше.

Заплашена от икономически фалит, леля Джен нагласи термостата на климатика на двайсет и пет градуса, което пак си беше доста горещо. Сравнена обаче с горещината навън, кухнята си беше истинско райско място.

Докато Мики слагаше лед в една голяма кана и подреждаше масата за вечеря, тя разказа на Дженива за Престън Мадок, за биоетиците, убийството като форма на лечение, убийството като състрадание, като начин да се увеличи „общото количество щастие“, убийството в името на екологичното равновесие.

— Добре, че бях простреляна в главата преди осемнайсет години. В наши дни сигурно щяха да ме пуснат в разход, за да се запази екологията.

— Не, първо щяха да ти оберат органите, да направят абажури за лампи от кожата ти и да нахранят с останките ти животните, за да не замърсяват земята с нов гроб. Чай с лед?

Когато Лейлъни не дойде в шест и петнайсет, Мики се разтревожи. Дженива обаче я накара да запази търпение. В шест и трийсет се притесни и Дженива. Мики сложи в една чиния шоколадови сладки с бадеми — с орехи вместо бадеми — за да си намери оправдание да отиде до семейство Мадок.

Дневната светлина придаваше на земята чудат светлинен ореол, сякаш изпод земните недра излизаха духове. Във въздуха миришеше на изгоряло.

Кацнали на оградата на задния двор на Дженива, близо до изсъхналия розов храст, гарвани заграчиха срещу Мики. Сигурно бяха някакви помощници на черната вещица Синсемила, поставени, за да я предупреждават, когато някой неканен гост се приближи до покоите й.

При падналата ограда между двата имота зелената трева на Дженива отстъпваше място на изпотъпканата кафява повърхност, върху която Синсемила беше танцувала. Мики се напрегна при мисълта да се окаже лице в лице или с лунната танцьорка, или с убиеца-философ.

Всъщност тя не очакваше да срещне Престън Мадок. Лейлъни беше казала на леля Джен, че доктор Смърт ще се забави тази вечер.

Пердетата бяха спуснати, върху прозорците се отразяваха отблясъците на залязващото слънце.

Застана на бетонните стъпала и почука. Почака малко и тъкмо понечи отново да почука, когато вратата се отвори.

Пред нея стоеше Престън Мадок, усмихнат, почти неузнаваем. Дългата му коса беше подстригана и сега имаше прическа подобна на канадска ливада. Това обаче не го правеше да изглежда агресивен, напротив, с новата прическа Престън приличаше на момченце. Беше обръснал и мустаците си.

— Мога ли да ви помогна? — попита любезно той.

— Ъ-ъ, здравейте, ние сме съседи. Аз и леля Джен. Дженива. Дженива Дейвис. Аз съм Мики Белсонг. Просто исках да ви видя, да ви донеса малко домашни сладки, да ви приветствам в нашия квартал.

— Много мило от ваша страна. — Той взе чинията. — Изглеждат много вкусни. Майка ми, Бог да я прости, правеше най-различни орехови сладки. Моминското й име беше Орехова и тя хранеше интерес към тези плодове.

Мики не очакваше да чуе такъв изключителен глас, изпълнен със спокойна самоувереност, каквато само един финансово обезпечен човек може да има. Но в тембъра му също така имаше нещо мъжествено и привлекателно, топло като сладък сироп върху гофрети. Този глас и приятният му външен вид я обезоръжиха. Сега разбра как човек като него може да придаде идеалистична окраска и на най-голямата жестокост, да очарова слабите, да превърне най-нормални и добри хора в поклонници, аплодиращи екзекутора и усмихващи се при падането на ножа на гилотината.

— Аз се казвам Джордан Банкс — излъга той, както я беше предупредила Лейлъни. — Викам ми Джори.

Мадок протегна ръка, за да се ръкуват. Мики едва не припадна.

Беше дошла тук с ясното съзнание, че не може да спомене за поканата за вечеря за Лейлъни. Интересите на момичето щяха да бъдат накърнени, ако той разбереше, че дъщеря му има верни приятели в съседната къща.

Мики се беше надявала да види Лейлъни, да й намекне по един или друг начин, че няма да се успокои, докато момичето не се измъкне от къщи, след като Мадок и Синсемила заспят.

— Простете, не е много възпитано от моя страна да ви държа тук на стълбите — каза Мадок, — бих ви поканил вътре, но жена ми има мигрена и най-лекият шум в къщата пронизва черепа й като копие. Когато тя страда от пристъп на мигрена, ние трябва да шепнем и да ходим на пръсти, като че подът е барабан.

— Не се притеснявайте. Няма нищо. Просто исках да се запозная с вас и да ви поздравя. Пожелавам й бързо да се оправи.

— Когато има мигрена не може да се храни, но щом й мине, има вълчи апетит. Много ще хареса сладките. Много мило. До скоро.

Мики се отдръпна назад. Вратата се затвори. Стъпила върху мъртвата трева, тя се поколеба и се опита да измисли нов план, за да разбере Лейлъни, че е дошла при нея. Тогава си даде сметка, че Мадок може да я наблюдава.

Гарваните отново се разграчиха. Мики си припомни думите на Мадок: „Майка ми, Бог да я прости, правеше най-различни орехови сладки.“

Колко гладко бяха излезли от устата му думите „Бог да я прости“, колко естествено и убедително прозвучаха — като на практика той не вярваше нито в Бог, нито в опрощаването на душата и нейното съществуване.

С чаша чай в ръце Дженива я чакаше на кухненската маса.

Мики седна, наля си чай и й разказа за Мадок:

— Лейлъни няма да дойде за вечеря. Но съм сигурна, че ще дойде да ме види, след като родителите й си легнат да спят. Ще я чакам колкото и късно да стане.

— Чудех се… дали не може да отиде да живее при Клариса?

— А папагалите?

— Нали не са крокодили.

— Ако открия документите за граждански брак на Мадок, ще накарам журналистите да се заинтересуват от него. От четири години се е притаил и за него не се говори и не се пише много, но медиите ще се заинтригуват. Мистерията ще ги привлече. Защо крие женитбата си? Дали заради нея гледа да е в сянка?

— Синсемила — тя самата е цял цирк за медиите.

— Ако пресата се разшуми, все ще се намери някой, който е знаел за съществуването на Лукипела. Момчето не е стояло скрито от света през целия си живот. Дори и откачената му майка никога да не се е застоявала на едно място за дълго, такива като нея се помнят. Хората, които са я познавали макар и бегло, със сигурност ще си спомнят за нея. Някои ще си спомнят и за Луки. Тогава Мадок ще трябва да обяснява къде е момчето.

— Как ще намериш документи за брака му?

— Мисля по въпроса.

— Ами, ако много от репортерите уважават Мадок и мислят, че ти имаш лични сметки за уреждане с него? Като онази Бронсън?

— Със сигурност ще има такива. Той като цяло получава повече положителни отзиви. Но любопитството на репортерите трябва да се разпали. Такава им е работата — да се ровят в мръсотията.

Мики взе фигурката на пингвин, чийто произход леля Джен й беше обяснила.

— Няма да му дам да нарани Лейлъни. За нищо на света.

— Никога не съм те виждала такава преди, мишленце.

Мики погледна леля си в очите.

— Каква?

— Толкова решителна.

— От това зависи не само съдбата на Лейлъни, но и моята, лельо Джен.

— Знам.