Дийн Кунц
Входът за рая — платен (18)

Глава 18

Тичешком излиза от паркинга за персонала и опасно се излага на показ. Заобикаля пункта за спиране на товарни автомобили и влиза в паркинга за леки коли, където не се разрешава паркирането на големи камиони. Тогава му се струва, че чува спорадична стрелба, но не е сигурен. Тежкото му дишане и шляпането на маратонките заглушават всички останали звуци. Пустинният вятър духа срещу него и в ушите му сякаш бушува отдавна пресъхнало море.

На прозорците на двуетажния мотел повечето завеси са дръпнати настрани. Любопитни и разтревожени наематели надничат предпазливо, за да видят какво става.

Уплашени клиенти се тълпят да излязат през единствената врата на ресторанта. Няма опасност да пострадат като възбудени запалянковци на футболен мач или фенове на рок концерт, но се настъпват по краката и се блъскат с лакти. Попадналите в капан бегълци изскачат от ресторанта, сякаш са изстреляни от мощна пружина. После се втурват към колите си. Някои хвърлят уплашени погледи назад, докато изстрелите — този път Къртис ясно ги чува — не спират. Стрелбата идва някъде от сградата.

Изведнъж обаче дрънченето на оръжия и стрелбата са заглушени от още по-страшното динозавърско ръмжене в тъмната нощ.

С непрекъснат вой на клаксони, за да разчисти пътя си, огромен камион се отправя към изхода за междущатската магистрала направо към района на автосервиза. Шофьорът мига с фаровете, за да покаже, че си е плюл на петите и заедно с осемнайсетколесния си звяр иска да бъде пропуснат с предимство.

Някои от огромните резервоари на бензиностанцията са пълни с дизелово гориво, което е запалимо, но не е взривоопасно. В другите цистерни обаче има бензин, който без съмнение е сигурен пропуска към апокалипсиса. Ако устремилият се камион се сблъска в колонките и ги изтръгне от земята, сякаш са някакви дребни колчета на ограда, тогава експлозиите ще убедят всички в радиус от петнайсет километра, че всемогъщият Господ в най-яростния му вариант от Стария завет вече е решил, че е видял прекалено много човешки грехове и е решил да стъпче своите създания с огнените си ботуши.

Къртис не вижда къде може да се скрие от моторния колос, а и няма време да търси. Рискът носещият се срещу него камион да го сгази не е голям, защото за тази цел камионът ще трябва да изоре прекалено много колонки за зареждане и редици от паркираните коли. Огнени кълба, огнени струи от горящ бензин, хвърчащи във въздуха горящи останки и шрапнели от взривени предмети биха станали по-вероятна причина за смъртта му, която съдебният лекар щеше да впише надеждно.

Хората, които са избягали от ресторанта, изглежда, споделят мрачните му опасения. Почти всички замръзват на мястото си при вида на побеснелия камион, ужасени от наближаващото бедствие.

С ревящ двигател, виещ клаксон и святкащи като драконови очи фалове машината минава покрой празния сервиз, между островчетата с колонките. Служителите от бензиностанцията и шофьори се втурват да бягат в различни посоки. За тях внезапната смърт за щастие ги подминава и след години ще разказват на децата си ужасната история. Големият камион не събаря нито една от колонките, не се блъска в нито една от паркираните коли, а се понася към сградите.

Протестното изсвирване на спирачките, употребени прекалено късно, подсказват, че шофьорът е или пиян, или луд. Под гумите внезапно се извива бледосинкав дим и гумите рязко спират да се въртят. Камионът се поклаща и сякаш всеки момент ще се прегъне на две и ще се претърколи. Спирачките силно изсъскват, докато шофьорът постъпва разумно и неколкократно натиска педала.

Парче гума се откъсва от едното колело и остава на асфалта.

Кучето изскимтява, Къртис — също.

От другата гума също се отделя парче.

Гумата се пръсва, камионът подскача, ремаркетата избумтяват като взривяващи се по вражеските позиции артилерийски снаряди. Другата гума също се пръсва. Налягането пада и спирачките блокират автоматично. Камионът се пързаля по асфалта като с кънки върху лед. С адско скърцане машината успява да спре точно пред ресторанта, като продължава да ръмжи, да съска и да дими.

Кучето отново изскимтява, вдига крак и се изпикава.

Къртис успява да се пребори с желанието да стори същото. Все пак има късмет, че е използвал тоалетната преди малко.

Ремаркето е конструирано странно. Има две големи врати отстрани вместо отзад. Миг след като камионът спира напълно, вратите се отварят с плъзгане о оттам изскачат мъже в бойна екипировка. Не уплашени и объркани, каквито би трябвало да са, а действащи в синхрон и в пълна координация.

Най-малко трийсет души, облечени в черно, изскачат от ремаркето. Група от специален отряд. Не просто група, а цял взвод. Лъскави черни балистични шлемове. Куршумоустойчиви прозрачни предпазители за лицата с вградени микрофони, които позволяват поддържането на координация между всеки от членовете на подразделението. Бронежилетки от кевлар. Тактически жилетки и колани, натъпкани с резервни пълнители с боеприпаси, сълзотворни гранати, белезници. На бедрата си в кобури носят автоматични пистолети, но в ръцете си държат още по-мощни оръжия.

Дошли са тук, за да ритат задници.

Сигурно и задника на Къртис.

Мотелът и бензиностанцията са разположени на сравнително безлюдно и тихо провинциално кътче в Юта и пристигането на толкова многоброен полицейски въоръжен отряд не е случайно. Не би било случайно дори в голям град с тлъст бюджет и кмет, решен да премахне веднъж завинаги престъпността. Синхронът е изключителен — не са минали и пет минути, откакто са се чули първите изстрели в кухнята.

Докато робокопите се изсипват от ремаркето, един мъж без шлем отваря вратата на кабината на камиона и също скача на асфалта. Той е единственият от отряда, който не носи нито дванайсетзарядна пушка-помпа с пистолетна дръжка, нито автомат „Узи“. На главата си има слушалки с микрофон. Макар че другите командоси нямат никакви опознавателни знаци и емблеми по себе си, този е облечен в тъмносиньо или черно яке с бели букви, които са съкращение от „Федерално бюро за разследване“.

От филмите, които е гледал, Къртис знае, че Бюрото разполага с ресурси да проведе операция от подобен мащаб, и то както в провинцията на Юта, така и в гъсто населения Манхатън. Макар че в Ню Йорк нямаше да могат да реагират само за пет минути. Явно са следвали ловците, които преследват Къртис и семейството му. Значи са наясно с цялата история и въпреки че им се струва невероятна, със сигурност са събрали достатъчно доказателства, за да оборят всякакви съмнения.

Ако Бюрото знае какви намерения са имали двамата каубои, тогава агентите на ФБР сигурно знаят и самоличността на гонения: едно малко момче. Къртис е застанал на открито, на не повече от десет метра от тях, под една лампа на паркинга.

Като патица, която чака да я гръмнат.

Той сякаш е пуснал корени в асфалта. Не може да помръдне от страх. Очаква всеки миг да го надупчат с куршуми или в най-добрия случай да метнат по него шокови гранати, да стоварят върху него гумени палки, да го закопчаят с белезници и да го отведат на разпит. А по-късно ще бъде мъртъв.

Обаче повечето от членовете на специалния отряд поглеждат към Къртис и го отминават. Секунди след като са изскочили от камиона, те се прегрупират и тичат към ресторанта и мотела.

Значи все пак не знаят цялата истина. Дори Бюрото не е застраховано от грешки. Старият Едгар Хувър сигурно би се обърнал в гроба си, ако можеше да види какво става.

Бягащите от ресторанта клиенти са парализирани при вида на щурмоваците. След като се опомнят, се разпръсват към колите си, тъй като искат да се отдалечат колкото се може по-бързо от бойното поле.

Около Къртис с писукане се задействат електронните ключалки на колите. Стария Жълтьо или реагира на тези електронна серенада, или инстинктивно усеща, че времето им за бягство бързо изтича. Тук става все по-напечено и те трябва да се махат, да отидат на друго, по-спокойно място. Кучето се обръща рязко, с грация, достойна за балетист, побягва покрай една хонда и се скрива от погледа на приятеля си.

Тъй като досега животното не го е подвеждало, Къртис моментално се втурва след него. Докато тича покрай паркираните коли, той настига кучето и се спира пред една моторна каравана „Уиндчейзър“, когато чуват бипкането на клаксона и святкането на фаровете. Фаровете мигат ли мигат, сякаш такава огромна машина не би могла да бъде забелязана в нощта без подобни илюминации.

Кучето и момчето се споглеждат, после се обръщат към вратата, после пак се споглеждат.

Собствениците на караваната не се виждат никъде, но сигурно са наблизо, щом отключват колата си с дистанционно. Най-вероятно тичат към колата от другата й страна.

Макар че пътуването няма да е идеално, скоро едва ли ще му се отдаде възможност да избяга. Когато онези от специалния отряд се оправят с каубоите и прочистят ресторанта, те ще разберат, че хлапето, което е било обект на преследването, и ще си спомнят за момчето, стояло неподвижно на паркинга, заедно с куче до него.

И тогава го чакат големи неприятности.

Докато Къртис отваря вратата на караваната, кучето с лекота преодолява стъпалата и скача вътре преди него. Той също влиза и затваря вратата след себе си. Навежда се, за да не го видят през стъклото.

Шофьорската кабина с две големи седалки се пада от дясната му страна, леглата са отляво. Всичко е потънало в сянка, но през прозорците прониква достатъчно светлина, за да даде възможност на Къртис да се придвижи в задната част на караваната, макар че се придвижва пипнешком, за да не се блъсне в нещо.

Минава покрай вградената кухня и масата. Оттатък се намират банята и пералнята. Не може да се скрие в тоалетната. Собствениците са били в ресторанта и сигурно са успели да похапнат преди голямата суматоха да започне.

Къртис бързо се придвижва пипнешком покрай мивката, миялната машина и сушилнята и стига до една тясна врата. Малък килер. Определено е натъпкан като мозъка на луд маниак. Веднага затваря, за да не изпаднат вещите.

В предната част се отваря вратата и се чуват развълнуваните гласове на мъж и жена, последвани от стъпки по стъпалата. В спалния отсек се включват лампи. Вратата на банята е наполовина затворена и Къртис не може да види собствениците. Те също не го виждат. Поне засега.

Преди някой от тях да е влязъл в тоалетната, той отваря една друга врата и се озовава в мрак. От лявата му страна два правоъгълни прозореца светят слабо като току-що изстинали телевизионни екрани, макар че фосфоресциращата светлина е бледожълта.

Отпред двата гласа стават по-отчетливи и високи, по-развълнувани. Двигателят е запален. Собствениците на караваната бързат да избягат от летящите куршуми.

Кучето се гали в крака на Къртис. Явно тъмното помещение не крие нищо опасно, което животинският му инстинкт да долови.

Той пресича прага и леко затваря вратата зад себе си.

Слага сока и сандвичите на пода и прошепва: „Добро куче“. Надява се, че Стария Жълтьо ще схване тази реплика като предупреждение да не му яде кренвиршите.

Напипва ключа на лампата. Включва я и моментално я изключва, колкото да се ориентира в разположението на предметите около него.

Стаята е малка. Едно двойно легло и малко пространство за придвижване около него. Има вградени нощни шкафчета, ъглов шкаф с телевизор. Зад плъзгащите се огледални врати сигурно се намира гардероб, пълен с прекалено много дрехи. Момчето и кучето не биха могли да се скрият сред ризите и обувките.

Разбира се, това е каравана, а не замък. В нея няма кой знае колко места за криене като в имението на някой лорд. Няма приемни или кабинети, никакви тайни проходи, високи кули или дълбоки подземия.

След като е влязъл тук, знае какви са рисковете. Но фактът, който му беше убягнал до този момент е, че караваната няма задни врати. Трябва да излезе оттам, откъдето е проникнал — или да скочи през прозореца.

Изваждането на кучето през прозореца няма да е лесно, затова по-добре да търси други възможности. Бягство с куче не е нещо, което може да бъде извършено светкавично, докато изумените собственици стоят на входа на спалнята и не могат да се опомнят. Слава Богу, животното не е много едро, но не и чак толкова дребно. Къртис не може просто така да го пъхне под ризата и да прехвърли прозореца с ловкостта на супергерой.

Големият „Уиндчейзър“ потегля, а Къртис седи на леглото. Опипва го. Вместо стандартна рамка то представлява солидна дървена мебел, монтирана за пода. Дори и най-дребния човек не би могъл да се скрие отдолу.

Чува се клаксонът на караваната. Всъщност това не е единственият свирещ клаксон в момента. Къртис отива до прозореца и надниква навън към паркинга. Леки коли и пикапи, джипове и камиони се движат бързо и стремително, без изобщо да спазват маркировките по асфалта и пътните ленти. Сякаш шофьорите никога не са чували за спазване на предимство. Всеки се носи като обезумял напред и гледа да излезе преди другите на междущатската магистрала.

На фона на свирещите клаксони, скърцащите гуми и спирачките момчето долавя и друг звук: ритмичен и отчетлив, първо слаб, но после става по-силен, като разсичаща въздуха сабя. После звукът става още по-отчетлив, като към него се добавя и тупкане. Като острие, което сече нощта. Да, остриета, но не на ножове. Перка на хеликоптер.

Къртис намира дръжката на прозореца и го отваря. Промушва глава навън, източва врат и търси откъде идва звукът. Тогава топлият пустинен вятър го блъсва в лицето и повдига косите му.

Голямо небе, черно и необятно. Звездите горят с вечния си огън. Движението на караваната кара луната да изглежда така, сякаш се търкаля като колело.

Къртис вижда в небето само светлини от естествен произход, но хеликоптерът се чува все по-близо. Вече не просто пори въздуха, а го кълца като сатър. Вече сякаш усеща ритмичните аеродинамични вълни, първо с ушите си, а после и с очите си.

И ето — хеликоптерът се появява и минава пред Уиндчейзъра толкова ниско, може би на не повече от пет метра над Къртис. Тази машина не е от онези, които наблюдават пътното движение, нито пък е новинарски или транспортен хеликоптер с комфортни седалки за шефове на големи фирми. Този е черен и натъпкан с оръжие. Виенето на двигателите отеква в главата на момчето и кара зъбите му да затракат. Въздушната тяга носи към него миризми на горещ метал и моторно масло.

Хеликоптерът избръмчава покрай тях към комплекса от сгради и в този миг Уиндчейзърът увеличава скоростта си. Шофьорът на караваната е обезумял като всички останали, които се стремят да излязат на магистралата.

„Хайде, хайде, хайде“! — призовава шепнешком Къртис. Нощта се е превърнала в един голям черен звяр с милион търсещи го очи. Движението маскира, а отвличането на вниманието печели време. А времето — не разстоянието — е ключът към бягството, към свободата. „Хайде, хайде, хайде“!