Дийн Кунц
Входът за рая — платен (12)

Глава 12

В Ресторанта, който можеше да обслужва най-малко триста души, без кучето момчето се промъкна покрай управителката.

Докато се движи, бързо се оглежда и забелязва само няколко деца, които са дошли с родителите си. Надяваше се да има повече деца, много деца, за да го открият по-трудно лошите, ако влязат тук.

Отбягва масите и се отправя директно към плота, на който са заети по-малко от половината места.

Качва се на една табуретка и гледа как двама от готвачите въртят някакви тигани. Пържат бекон, хамбургери и яйца.

Сякаш вече кучето му е предало част от навиците си, на момчето му потичат лигите и то преглъща тежко.

— Какво мога да направя за теб, момче? — пита го сервитьорката.

Тя е внушителна, колкото висока, толкова и широка. Гърдите й са като големи пухени възглавници, има широки рамене и врат, както и горда брадичка, оприличаваща я на бик. Носи униформена престилка с къси ръкави и големите й ръце са като на културист, макар и да не са много мускулести — меки, огромни и розови. И сякаш за да създаде илюзия за височина и за да балансира сферичното си тяло, тя развява буйна лъскава руса коса. На главата й се мъдри жълта униформена шапчица, която лесно би могла да бъде сбъркана с кацнала пеперуда.

Момчето й се чуди и се пита какво е да си жена като тази, дали се чувства така внушително, както изглежда, с мощ на носорог, или понякога се чувства слаба и уплашена като по-дребните хорица. Със сигурност не. Тя е величествена, великолепна, красива. Може да живее по свои правила, да постъпва както си поиска и светът ще се отнася към нея със страхопочитание, с респект и уважение.

Не би могъл и да се надява да стане някога толкова едър като тази жена. Със слабата си воля и несигурност може да се преструва само на Къртис Хамънд. Но все пак опитва и казва:

— Казвам се Къртис. Татко ме изпрати да купя малко хляб.

Тя има напевен глас, ослепителна усмивка и сякаш го огрява със светлина.

— Е, Къртис, аз се казвам Донела, щото баща ми беше Дон, а майка ми — Ела. Нещата, които сервираме тук, са доста над обикновения хляб.

— Мирише страхотно. — В тиганите продуктите цвърчат и отделят ароматни пари. — Леле, не съм виждал никога място като това.

— Наистина ли? Не ми приличаш на расъл в гората.

Той примигва и се опитва да схване току-що чутото. Не може да се сдържи и задава въпроса:

— А ти?

— Какво аз?

— Расла ли си в гората?

Донела набръчка носа си. Това буквално е единствената част от нея, която може да се набръчка. Всичко останало е закръглено и дебело, гладко и прекалено набито.

— Къртис, разочароваш ме. Мислех те за добро и възпитано момче, а не за остроумен досадник.

Господи, отново беше стъпил с неподходящия крак, стъпил в купчина лайна, образно казано. Не можа да разбере с какво я обиди и не знае как отново да спечели благоволението й. Не смее да привлича голямо внимание към себе си. Не и когато толкова много безмилостни убийци търсят дете на неговата възраст, а той непременно трябва да намери храна за себе си и за Стария Жълтьо. Но Донела контролира достъпа му до хляба или каквото и да се нарича там.

— Аз съм възпитано момче — уверява я той. — Майка ми винаги се гордееше с мен.

Суровото изражение на Донела леко се смекчава, макар че очарователната усмивка, с която го посрещна, не се появява отново върху лицето й.

Като говори това, което му подсказва сърцето, той постъпва най-правилно и сигурно:

— Ти си толкова красива, великолепна, прекрасна, госпожо Донела.

Но дори комплиментът му не успява да запали отново сияйната й усмивка. Всъщност меките й розови черти изведнъж стават твърди като камък и достатъчно студени, за да сложат край на лятото в цяла Северна Америка.

— Не ми се подигравай, Къртис.

Той разбира, че отново я е обидил, и в очите му се появяват сълзи.

— Само искам да ме харесаш — оправдава се той.

Умолителната нотка в гласа му би накарала всяко друго уважаващо себе си и гордо момче на негово място да се засрами.

Разбира се, в момента той не е горд, а установява контакт и комуникира, което е несравнимо по-трудно отколкото да извършва опасни подвизи и героични дела.

Бързо губи самообладание, не му достига самообладание. Така никой беглец не би могъл да продължи успешно легендата си. Перфектната поза е ключът към оцеляването. Майка му винаги казваше така, а тя винаги знаеше какво да прави в такива случаи.

През две табуретки от Къртис един шофьор с побеляваща коса вдигна поглед от чинията си с пиле и гофрети.

— Донела, не притеснявай хлапето. То не искаше да те обиди. Нямаше предвид това, което си мислиш. Не виждаш ли, че не е добре?

Лека паника обзема момчето и то се вкопчва в ръба на плота, за да не падне от табуретката. За миг му се струва, че е станал прозрачен за тях, че са го познали като най-търсената риба, за която са хвърлени толкова много мрежи.

— Затваряй си устата, Бърт Хупър — скара му се Донела. — Човек, който носи наполеонки и комбинезон вместо нормални панталони, не може да ми бъде съдия.

Бърт Хупър не се обижда от тази забележка, а се засмива и отговаря:

— Ако трябва да избирам между удобството и това да съм сексуален обект, винаги ще избера удобството.

— Хубаво е, че си мислиш така — казва тя. — Защото никой не те възприема като сексуален обект.

Момчето вижда как на лицето на сервитьорката отново изгрява сияйната усмивка, усмивка на богиня.

Донела се обръща към момчето:

— Къртис, извинявай, че те скастрих.

Той се старае да овладее чувствата си, но плачливо отвръща:

— Не разбирам с какво ви обидих, госпожо. Майка ми винаги казваше, че най-добре е да се ръководиш от това, което ти диктува сърцето, което и направих.

— Ясно ми е, захарче. В началото не видях, че си… едно от ония създания с чиста душа.

— Ами тогава… мислите ли, че не съм добре? — Той силно стиска ръба на плота, все още го е страх, че ще го разпознаят като беглец.

— Не, Къртис. Мисля си, че просто си прекалено искрен и сладък за този свят.

Думите й го успокояват, но и го разконцентрират. Той отново се опитва да й направи комплимент, говорейки искрено и разчувствано:

— Вие сте красива, госпожо Донела, толкова сте внушителна, можете да живеете по свои собствени правила, като носорог.

Бърт Хупър се засмива бурно и едва не се задавя с пилето и гофретите. Пуска вилицата в чинията и взима чашата си с кола. Прихва в чашата, а колата се пени от ноздрите му. Лицето му е червено като рак. Най-накрая успява да преглътне храната и избухва в смях. Прави такъв спектакъл, че му личи — от него не би излязъл никакъв беглец.

Може би шофьорът си е припомнил някакъв смешен виц. Смехът му обаче е груб и отвлича вниманието на Къртис и Донела от взаимните им извинения.

Божествената Донела поглежда към Бърт сърдито, като обезпокоен носорог. Липсва й само застрашителният дълъг и голям рог отпред.

Както е започнал внезапно, смехът на Бърт секна внезапно.

— По дяволите… Сякаш съм попаднал… в средата… на „Форест Гъмп“!

Момчето е озадачено.

— Гледал съм този филм.

— Не му обръщай внимание, Къртис — казва Донела. — Ето сега ще го пренеса направо в „Годзила“.

— Не го правете, госпожо. Това беше един лош гущер.

Бърт отново се киска и едва не се задавя. Момчето се тревожи за човека.

— Ако някой тук има бръмбари вместо мозък, то той седи пред чиния пиле и гофрети — обявява сервитьорката.

— Това сте вие, господин Хупър — заключва Къртис. После се усеща: — О, извинете. — Смехът на шофьора е неговият начин да се бори със самотата и болката. На момчето му става жал за този каращ камион Гъмп и съжалява, че се е държал толкова безчувствено. — Да ви помогна, ако искате.

Макар че шофьорът изглежда развеселен, всъщност така той прикрива недостатъка си.

— Ти да ми помогнеш? Как?

— Ако можех, щях да ви направя нормален като госпожа Донела и мен.

Шофьорът-инвалид до такава степен е трогнат от тази загриженост, че се обръща на табуретката с гръб към Къртис и се опитва да потисне емоциите си. Бърт Хупър се стреми да преодолее световъртежа, но момчето разбира, че така се смее над себе си един самотен и изоставен клоун: напълно искрен, ако се вслушаш в него само с ушите си, но тъжен и измамен, ако се вслушаш със сърцето.

Донела демонстрира носорожеското си пренебрежение към господин Хупър и се отвръща от него.

— Не му обръщай внимание, Къртис. Имал е през живота си достатъчно възможности да бъде нормален, но винаги е предпочитал да бъде тази жалка душа.

Думите озадачават момчето, защото досега то си е мислело, че Гъмп няма избор и е принуден да бъде такъв, какъвто го е създала природата.

— А сега — продължава Донела, — преди да взема поръчката ти, скъпи, кажи ми наистина ли имаш пари да си платиш?

Къртис изважда от джоба на джинсите си смачканите пари, включително и петте долара, които кучето улови на паркинга.

— Е, добре, значи си платежоспособен. Сега ги прибери. Ще платиш на излизане на касата.

— Не знам дали ще ми стигнат — тревожи се той, докато прибира спестяванията си обратно в джоба. — Искам две бутилки минерална вода, чийзбургер за татко, чийзбургер за мен, картофен чипс и може би още два чийзбургера за Стария Жълтьо.

— Стария Жълтьо сигурно е кучето ти.

Той грейва, защото са установили общ език със сервитьорката.

— Точно така.

— Няма смисъл да даваш толкова пари за чийзбургери, щом кучето може да хареса и нещо друго.

— И какво е то.

— Ще накарам готвача да му сготви малко остатъци от месото и да прибави варен ориз към него. Ще го сложим в плик за храна за навън и ще ти го дадем безплатно, защото ние обичаме кучетата. Песът ти ще си помисли, че е умрял и се е озовал в Рая.

На момчето му се иска да я поправи за две неща. Първо — кучето е женско и второ — то сигурно знае как изглежда Раят и не би го объркало с една хубава вечеря. В крайна сметка решава да не повдига тези въпроси. Лошите го търсят, а той се е задължал прекалено дълго на това място. Най-доброто прикритие е движението.

— Благодаря ви, госпожо Донела. Още когато ви видях, разбрах, че сте много добра.

Тя изненадва момчето и приятелски стисва ръката му.

— Винаги когато хората си мислят, че са по-умни от теб и искат да те изиграят, Къртис, помни какво ще ти кажа сега. — Тя се навежда над гишето, доколкото позволява едрото й туловище, и му прошепва: — Ти си по-добър и по-умен от всички тях.

Благородството и сърдечността й оказват силен ефект върху момчето. То не може да намери думи, за да изрази чувствата си към нея.

— Б-благодаря ви, госпожо.

Тя го пощипва по бузата и ако можеше да се наведе, щеше да го целуне.

Като отчаян, но неопитен беглец, той изненадващо успя да стигне доста далеч и сега се надява, че ще се научи да се приобщава към другите — ключово важно умение за представянето му за най-обикновено момче като Къртис Хамънд или което и да било друго.

Самоувереността и спокойствието му се възвръщат.

Силното туптене на страха, който го съпровождаше навсякъде през последните двайсет и четири часа, е спряло и сега сърцето му бие в нормален ритъм.

Открил е надежда. Надежда, че ще оцелее. Надежда, че ще намери място, на което принадлежи и което ще чувства като свой дом.

А в момента, ако намери и клозет, тогава светът ще бъде спасен.

Пита Донела дали наблизо име клозет и докато му чертае на малък бележник как да стигне до там, тя му обяснява, че е по-възпитано да казва „тоалетна“.

Когато Къртис й отговаря, че не иска да си прави тоалета, а по-скоро да се облекчи, Бърт Хупър отново избухва в смях, който обаче е някак по-сложен психологически.

Както е да е, клозетът/тоалетната се вижда оттук, в края на дългия коридор е. Дори бедният господин Хупър или истинския Форест Гъмп биха я открили, без да ги придружават.

Помещенията са просторни и впечатляващи — седем кабини, пет писоара, от които се усеща аромат на кедър, шест мивки, всяка с вграден апарат за пускане на течен сапун, и два автомата за тоалетна хартия. Два монтирани на стената сешоара за ръце се включват, когато си сложиш дланите под тях. Все пак тези машини не са чак толкова умни, че да спират да духат горещ въздух, когато ръцете ти са станали вече сухи.

Търговският автомат е малко по-умен от сешоарите. Той предлага джобни гребенчета, пилички за нокти, запалки и много други екзотични предмети, които момчето не може да определи какви са. Автоматът разбира кога си пъхнал монета и кога не. Когато издърпа лоста без монета, машината не пуска нищо в замяна.

Къртис разбира, че е сам в тоалетната. Възползва се от възможността и минава от кабинка на кабинка, пуска водата във всяка от тях. Шумът от казанчетата на седем тоалетни му се струва весел и приятен.

След като се облекчава и измива ръцете си с достатъчно течен сапун да запълни мивката с обилна пяна, той се оглежда в огледалото и вижда едно момче, което ще стане нормално, ако му се даде време. Момче, което не само ще оживее, но и ще порасне.

Решава да задържи самоличността на Къртис Хамънд. До този момент никой не е свързал името с убитото семейство в Колорадо. И тъй като вече се чувства комфортно с тази самоличност, защо да я сменя?

Избърсва си ръцете с хартията от автомата, но после ги изсушава на сешоара само заради удоволствието да си поиграе с машината.

Освежен, Къртис тръгва по коридора между тоалетната и ресторанта. Изведнъж се спира рязко, когато забелязва двама мъже, застанали до гишето. Говорят с Бърт Хупър. Високи са, но каубойските им шапки ги правят да изглеждат още по-високи. И двамата са със сини джинси и каубойски ботуши.

Донела, изглежда, спори за нещо с господин Хупър, сигурно му намеква да си затваря устата, но бедният Хупър явно не разбира и продължава да дърдори.

Когато шофьорът посочва към тоалетната, каубоите се обръщат натам и виждат Къртис, застанал по средата на коридора. Вперват погледи в него и той също ги гледа втренчено.

Вероятно не са сигурни дали това е синът на онази жена, или е друго дете. Може би ще успее да ги заблуди, да мине за обикновено десетгодишно хлапе, което обича бейзбола, мрази училището и интересите са му сведени до най-земните — кеч по телевизията, видеоигри, динозаври и пускане на водата на тоалетните казанчета.

Тези двамата са врагът, а не обикновени порядъчни и граждани, за каквито се представят. Няма никакво съмнение. Напрежението, което излъчват, ги издава: позите, поведението и погледите им.

Ще го разкрият, може би не веднага, но скоро. И ако го пипнат, с него е свършено.

Двамата каубои тръгват към Къртис.