Дийн Кунц
Входът за рая — платен (50)

Глава 50

Някъде другаде калифорнийската мечта би имала блестящ и лъскав вид, но не и тук. Тук тя беше овехтяла, олющена и напукана. Някога бил приятен квартал за живеене, сега от общината му бяха определили друга съдба. Дървените бунгала от времето на Голямата депресия и двуетажните къщи в испански стил — не особено големи, но в миналото красиви и добре поддържани — сега се нуждаеха от боядисване, измазване и ремонтиране. Някои от овехтелите жилища бяха разрушени още преди десетилетия и заменени с магазини за полуготова храна и минисупермаркети. Тези търговски обекти обаче също бяха виждали и по-добри дни. Човек не можеше да види по телевизията реклами за хамбургерите, които се продаваха тук. Паянтовите салони за красота сами се нуждаеха от разкрасяване, а в един магазин за стоки втора употреба се продаваха какви ли не неща.

Мики паркира на ъгъла и заключи колата си. Обикновено тя не би се притеснявала, че някой ще задигне раздрънканото й камаро, но след като видя окаяното състояние на таратайката от другата страна на улицата, си каза, че в сравнение с тази нейната кола би била доста апетитна плячка за крадците.

На един от прозорците на тясната къща грееше син неонов надпис ГАДАТЕЛКА НА РЪЦЕ, а отдясно на него с оранжев цвят беше изобразена длан, която светеше ярко дори и на фона на сутрешното слънце. Напукана пътечка водеше към синя врата с нарисувано на нея загадъчно око. Пътечката обаче се разклоняваше и към едни външни стълби в южната част на постройката, където дискретен знак показваше, че агенцията на детектива се намира на втория етаж.

Около къщата имаше огромни финикови палми. Те не бяха поддържани — гъстите им шестметрови листа отдавна бяха мъртви и създаваха сериозна опасност от пожар. В същото време бяха идеално убежище за дървесните плъхове.

Мики се качи на площадката пред вратата. От дърветата се дочу шумоленето на гризачите, които сигурно се катереха по вертикалните тунели вътре в стъблата на палмите и се криеха сред кафявите листа.

Когато никой не отговори на позвъняването й, тя почука, но отново без резултат. Тогава понечи отново да натисне звънеца.

Мъжът, който най-накрая й отвори вратата, беше едър, малко грубоват, с меланхолични очи. Той беше с шорти, куртка в цвят каки и хавайска риза отдолу. Беше обул маратонки. Очевидно тази сутрин не се беше бръснал.

— Вие — започна той без обичайните любезности — сигурно имате някакви проблеми, но аз вече не се занимавам с този бизнес.

— Може да съм от общинските служби и да съм дошла да ви направя забележка за развъдника на плъхове, който имате отпред.

— Определено би било само загуба на способности.

Мики се приготви за мрачен развой на събитията като при Ф. Бронсън.

— Така ли? И какво трябва да означава това?

— Не исках да ви обидя, ако така сте го приели.

— Не искахте ли? Способности значи? Вие какво си мислите, че съм дошла да правя някакви фокуси или номера?

— Едва ли такива са проблемите ви. Просто исках да кажа, че ако сте от общината, бихте могли да отидете при някоя по-голяма клечка от мен.

— Вие сте частния детектив, нали?

— Бях. Както вече каза, пуснах кепенците.

Не му се беше обадила предварително, защото се боеше, че той ще проучи финансовото му състояние. Сега, след като видя работното му място, разбра, че неговите клиенти определено не са от тези, на които „Американ Експрес“ предлага да им извади платинени кредитни карти.

— Казвам се Мики Белсонг. Не съм от общинските служби, но вие все пак имате проблем с плъховете.

— Всички имат — отвърна той, като по някакъв начин успя да й внуши, че не става дума за дългоопашатите гризачи.

Понечи да й затвори вратата.

Тя обаче я подпря с крак.

— Няма да си тръгна, докато не ме изслушате. Или ще трябва да ме хванете за врата и да ме изхвърлите по стълбите.

Той като че ли обмисли втория вариант, защото се загледа в нея.

— Трябва да продавате библии по домовете. Тогава целият свят ще е спасил душите си до вторник.

— Свършили сте добра работа за една моя позната. Тя била отчаяна и не могла да ви плати много, но въпреки това сте изпълнили добре задачата.

— Разбирам, че и вие не можете да платите много.

— Една част ще ви платя в брой, а останалото ще ви изплащам после. Може да ми отнеме много време, но ако не успея да ви върна всичките пари, ще си счупя краката и ще ви спестя неприятностите.

— Няма да ми е неприятно. Напротив, дори може да ми хареса. Но въпросът е все пак в това, че вече не се занимавам с този бизнес.

— Жената, на която сте помогнали, се казва Уайнет Дженкинс. Лежа в затвора за тогава. Там се запознах с нея.

— Да, спомням си я.

Уайнет беше уредила шестгодишният й син Дани да живее при нейните родители, докато тя излежава присъдата си. Беше минала по-малко от седмица след като я затвориха, когато бившият й съпруг Вин взе детето при себе си. Законът не можеше да се намеси, защото Вин беше баща на детето. Но той също така беше алкохолик и побойник. Често пребиваше Дани до несвяст и Уайнет си даваше сметка, че той ще тероризира момчето всеки ден и накрая ще го остави с белези за цял живот, ако не го убие. Беше чула за Фаръл от друга затворничка и убеди родителите си да го потърсят. Само за два месеца Фаръл беше събрал достатъчно доказателства, уличаващи Вин в престъпление, и полицията арестува пияницата. Вин беше осъден и му беше забранено да се доближава до сина си. Дани беше поставен под попечителството на родителите на Уайнет. Те подозираха, че Фаръл се е заел със случая, макар и на загуба, защото има слабост към децата.

Все още твърдо поставила крака си между вратата и рамката, Мики каза:

— Едно малко момиче може да умре, ако не й помогна. А аз не мога да сторя нищо сама.

Думите й имаха обратен на очаквания ефект. Досадата и безразличието на детектива се замениха с гняв. Гневът обаче не беше насочен към нея.

— Госпожо, аз съм този, който не ви трябва. Трябва да се обърнете към истинските ченгета.

— Те няма да ми повярват. Случаят е много странен. А и това момиче… то също е особено и специално.

— Всички са специални. — Гласът му беше равен, почти студен. На Мики й се стори, че улови в думите му известно примирение. Но очите му бяха изпълнени с болка, а не с гняв. Блясъкът в тях като че прикриваше именно гнева, който той дълго беше крил в себе си. — На вас ви трябват ченгетата. Знам, защото и аз бях такъв.

— Аз съм бивша затворничка. Бащата на момичето, кучият му син, е богат и има много връзки. Освен това е уважаван, главно от една шепа глупаци, но тези глупаци оформят общественото мнение. Дори и да накарам ченгетата сериозно да се заемат със случая, те едва ли ще се разбързат и може да стане твърде късно.

— Не мога да сторя нищо за вас — настоя той.

— Вече ви казах — отвърна упорито Мики. — Или ще ме изслушате, или ще трябва да ме изхвърлите по стълбите. А ако се опитате да ме изхвърлите, ще ви трябват бинтове, йод и леден компрес за топките ви.

Той въздъхна:

— Подобна агресивност няма нищо общо с отчаянието, госпожо.

— Никога не съм казвала, че съм отчаяна. Но се радвам, че ме приемате сериозно и ме наричате госпожа.

— Защо ли отворих вратата — горчиво изрече той.

— Да не би да очаквахте да ви поднесат рози?

Фаръл отстъпи назад.

— Каквато и да е вашата история, ако обичате, говорете просто и ясно. Не ме занимавайте с глупости и не се опитвайте да засягате емоционални струни.

Холът му служеше за кабинет. Отляво имаше бюро, два стола за клиенти и един шкаф за папки. Отдясно беше фотьойлът, обърнат към телевизора. До фотьойла имаше малка масичка и една лампа. Голи стени. Натрупани по ъглите книги.

Старите мебели сигурно бяха купени от магазина за стоки втора употреба на ъгъла. Килимът явно беше от най-евтините. Всичко в помещението обаче беше чисто и лъснато до блясък, а въздухът миришеше на лимон и препарати за чистене с боров аромат. Тук живееше монах аскет, обсебен от мисълта вечно да поддържа всичко в идеална чистота.

Отвъд две от вратите се виждаше тясна кухня. Третата врата сигурно водеше към спалнята и банята.

Фаръл седна на бюрото, а Мики се настани на твърдия стол за клиенти. Столът беше толкова неудобен, че спокойно можеше да се използва като затворническа мебел.

Преди тя да дойде, детективът беше работил на компютъра на бюрото си. Вентилаторът на принтера бучеше монотонно. От мястото си тя не можеше да види монитора.

В девет часа сутринта Фаръл си беше отворил и кутия бира „Будвайзър“. Взе я и отпи от нея.

— Рано обядвате или късно закусвате? — поинтересува се Мики.

— Закусвам. Ако така ще се издигна в очите ви като отговорен гражданин, изядох и една суха паста.

— Запозната съм с подобен тип диети.

— Ако нямате нищо против, да приключим с празните приказки. Просто ми разкажете историята и ме оставете да се върна към почивката си.

Мики се поколеба в началото, защото искаше разказът й да направи силно впечатление. Тя си спомни пророческите слова на леля Джен от понеделник вечерта. Не бяха минали и четири дни оттогава.

— Понякога животът на един човек може да се подобри и коренно да се промени само в един миг, като по чудо. Някакъв човек може да се появи неочаквано и да те преобърне в противоположна посока, да те промени завинаги. Чували ли сте подобно нещо, господин Фаръл?

Той направи гримаса.

— Вие май продължавате да се опитвате да ми продадете Библия?

Тогава възможно най-сбито тя му разказа за Лейлъни Клонк, за старата Синсемила, за пастрока, който преследва извънземни лечители. Разказа му и за Лукипела, пренесъл се при звездите.

Не му спомена обаче името Престън Мадок, защото се побоя, че и той като Ф. Бронсън може да изпитва възхищение към убиеца. Ако му кажеше името, можеше напълно да го загуби за каузата.

Докато Мики говореше, Фаръл често поглеждаше към компютъра, сякаш написаното на екрана, каквото и да беше то, привличаше повече вниманието му от разказа.

Не зададе никакви въпроси и не показа никакъв интерес. От време на време се облягаше назад в стола си, затваряше очи и сякаш се унасяше в сън. В други моменти чертите на лицето му отново придобиваха суровия вид и той я поглеждаше в очите с такава изпитателна настойчивост, че Мики си мислеше, да не би да е загубил търпение и да я изхвърли по стълбите, независимо от нейните предупреждения, че ще се съпротивлява.

Той отмести поглед и рязко стана.

— Колкото повече чувам, толкова повече се убеждавам, че не съм подходящ за случая. Дори и още да се занимавах с частни разследвания, пак нямаше да съм подходящ. Не разбирам какво изобщо искате от мен.

— Още не съм стигнала до това.

— Да, гледам, че настоявате да стигнете дотам. За да понеса по-лесно срещата, ми трябва още една бира. Вие искате ли?

— Не, благодаря.

— Не казахте ли, че ви е познат този вид диета?

— Вече скъсах с нея.

— Браво на вас.

— Вече пропилях достатъчно години от живота си.

— Хубаво, но не и аз.

Фаръл отиде в кухнята. Куражът внезапно напусна Мики, докато го гледаше как излиза. След като взе бира от хладилника, той отвори кутията и на един дъх изпи половината. После я сложи на масата и разреди останалото в нея количество бира с уиски.

Върна се на бюрото, но не седна на стола. Фаръл сякаш трепереше от ярост, но Мики не каза нищо, за да не му противоречи. Остана прав, вперил поглед в нея. Гласът му беше тих и спокоен, по-скоро морен, отколкото ядосан, но също така и изпълнен с напрежение, което не можеше да прикрие:

— Губите ми времето, госпожо Белсонг, а и вашето. Моето не е толкова скъпо. Така че ако искате, ме изчакайте да отида до тоалетната. Или вече решихте да си вървите?

Тя беше готова да си върви. Ноа Фаръл не прояви никакъв интерес към проблема й.

Все пак продължи да седи на коравия стол, защото гневът в очите му до известна степен надделя на безразличието. Явно думите й бяха подействали на някакво подсъзнателно равнище, макар че той изобщо не искаше да се заема.

— Още не сте ме изслушали докрай.

— Докато стигнем до края, ушите ми сигурно ще са изтръпнали.

Той отиде в тоалетната, като затвори вратата след себе си. Взе и кутията с бира.

Сигурно изобщо не му се ходеше по нужда и определено не му трябваше втора кутия за закуска. Това бяха все оправдания, за да прекъсва разказа на Мики и така да намали въздействието. Тъжната участ на Лейлъни го беше разчувствала. Фаръл обаче беше решен да не се поддава на емоциите си и да не се ангажира.

От горчивия си опит Мики знаеше колко помага алкохолът, когато трябва да се вземе трудно морално решение и че е необходимо да заглушиш съвестта си, за да си затвориш очите пред несправедливостта. Тя много добре познаваше тази стратегия.

Фаръл нямаше да се върне, докато не изпие коктейла си. По-вероятно беше да отиде в кухнята за трета кутия, преди да се върне на бюрото отново. Тогава щеше да му е по-лесно да не слуша Мики и щеше да убеди себе си, че бездействието е най-разумно.

Ако не знаеше колко благородно е постъпил с Уайнет, едва ли щеше да остане толкова дълго тук.

Но тя все още изпитваше надежда, защото Ноа Фаръл още не се беше превърнал в алкохолик и очевидно пиеше сутрин отскоро. Доказателство за това беше притеснението, с което той държеше кутията с бира. Първо я избутваше настрани, сякаш за да забрави за нея, но миг по-късно я взимаше с треперещи ръце, галеше я с пръсти и я потупваше, за да разбере колко бира е останала вътре. Определено му липсваше рутината на стар пияница.

Опитът й я убеди да не притиска Фаръл сега. Едва ли щеше да постигне успех. Често при подобни случаи временното тактическо отстъпление вършеше повече работа от безразсъдната атака. Той й беше необходим заради квалификацията и уменията си и защото тя не можеше да си позволи да наеме друг детектив. Разчиташе на добротата и благородството, с които беше откликнал на молбата на Уайнет и на предполагаемата му слабост към децата в опасност.

На бюрото на детектива имаше жълт бележник и химикалка. Още щом Фаръл излезе от стаята, Мики грабна химикалката и написа следното съобщение в бележника:

„Вторият баща на Лейлъни се казва Престън Мадок. Проучете го. Убил е единайсет души. Сега се подвизава под името Джордан Банкс, но се е оженил под истинското си име. Къде са се оженили? Какви доказателства има? Коя в действителност е Синсемила? Как ще докажем, че е имала недъгав син? Времето безпощадно лети. Интуицията ми подсказва, че до една седмица момичето ще е мъртво. Потърсете ме чрез леля ми Дженива Дейвис“.

Тя написа номера на телефона на леля си Джен и върна бележника на бюрото.

Извади триста долара в двайсетдоларови банкноти. Не можеше да си позволи да му плати повече, но беше пресметнала, че са достатъчно да го накарат да се чувства задължен.

Поколеба се. Можеше да похарчи тези пари за бира, разбира се. Средствата й бяха твърде оскъдни, за да си позволи да рискува и десет долара, да не говорим за триста.

Но едно нещо в него я убеди да остави парите върху бележника. Започнал да пие или не, той очевидно беше преживял някаква трагедия. Мики не знаеше какво точно го измъчва, каква загуба е преживял, но животът я беше научил, че хората с трудно минало не са безнадеждно пропаднали. И че те ще положат всички усилия да прогонят демоните от душата си, ако им се подаде ръка в подходящия момент.

Преди да си тръгне, тя заобиколи бюрото, за да хвърли поглед върху екрана на компютъра. След като погледна текста, разбра, че Ноа е чел статия за все по-ширещото се убийство от състрадание — евтаназия — извършено от медицински сестри, самовнушили си, че са ангели на смъртта.

Тя потрепери, а по гърба й полазиха студени тръпки. Усети, че в запознаването й с Фаръл има някакъв тайнствен синхрон и хармония и че им е писано да вървят заедно. Джен често казваше, че събитията, които смятаме за случайни съвпадения, всъщност са внимателно поставени парчета от мозайката, чиято цялост ние не можем да възприемем. Сега Мики почувства с душата си тази сложна и заплетена мозайка, огромна и панорамна, тайнствена и мистериозна.

На излизане тя тихо затвори вратата след себе си, сякаш беше крадец, който бяга с откраднатите бижута, докато жертвата спи и нищо не подозира.

Тя бързо слезе по външните стъпала.

Надигащата се горещина на късното утро сигурно беше накарало плъховете да изпаднат в летаргичен сън. Тихи и невидими, те висяха като плодове сред изсушените кафяви палмови листа.