Дийн Кунц
Входът за рая — платен (25)

Глава 25

Имаше дни, в които Синсемила ужасно миришеше на прокиснало. В други дни ухаеше на рози. В понеделник можеше да мирише на портокал, във вторник — на малц, в сряда — на цинк или мед, в четвъртък — на плодове.

Старата Синсемила беше познавач на аромотерапията и вярваше, че горещата вана с подходящи благоухания помага на човек да се очисти от токсините. Когато пътуваше, носеше със себе си такова количество препарати за къпане, че ако живееше в Средновековието, щяха да я сметнат за алхимичка или вещица. Екстракти, еликсири, парфюми, масла, есенции, соли, концентрати и дестилирани вещества се съдържаха в колекцията й от шишенца и причудливи съдове със странна форма. Всички те се побираха в два изработени по поръчка куфара, които сега лежаха разтворени в банята.

Лейлъни знаеше, че много интелигентни, уравновесени, отговорни и най-вече миришещи на хубаво хора практикуват аромотерапията и очистването на тялото от токсини. Но самата тя се въздържаше да използва добавките за вана поради същата причина, поради която не участваше в ексцентричните занимания на майка си дори и някои от тях да бяха забавни. Страхуваше се, че и най-невинното споделяне на интереси със Синсемила — например да си сложи във ваната кокосово масло и есенция от какаово масло — ще бъде първата крачка по стръмния и опасен склон към пропастта на лудостта. Независимо кой беше баща й, Клонк или не, тя си оставаше дъщеря на Синсемила и ако не внимаваше, наследствените гени можеха да й изиграят лош номер.

Освен това Лейлъни не искаше да се очиства от токсини. Добре си беше така. Нейните токсини, трупани в продължение на повече от девет години живот, се бяха превърнали в неразделна част от нея, бяха може би по-важни, отколкото медицината предполагаше. Ами ако се очистеше от токсините и на следващата сутрин се събудеше и установеше, че не е Лейлъни, че се е превърнала в папата или в някое невинно и непорочно момиче на име Хортензия? Нямаше нищо против папата или непорочните момичета, но най-много обичаше самата себе си, с всичките си вродени пороци и недостатъци, включително и гротескните и странни издатини в мозъка й. Значи просто се налагаше да остане пропита от токсините си.

Вместо вана тя си взе душ. Сапунът беше достатъчен, за да изчисти остатъците от змията от ръцете й, да смъкне от тялото й потта и да премахне всички следи от солените сълзи, които я притесняваха повече от влечугото.

Мутантите не плачат. Особено пък опасните мутанти. Тя трябваше да пази репутацията си.

Обикновено не ползваше душа, а вземаше вана — макар и да не ползваше нещо по-ароматно от сапуна. Понякога се къпеше заедно с въображаемия борец по сумо Като и заедно измисляха начин да отмъстят на майка й и на доктор Смърт. Тази вечер обаче, въпреки постъпката на Синсемила, Лейлъни не беше в настроение да си общува с Като.

Душат не беше сигурен като ваната. Винаги когато свалеше металната скоба от крака си, тя рискуваше да се подхлъзне и да падне.

Но понякога, както и сега, се къпеше под душа, без да сваля скобата. След това щеше да се наложи да я избърше добре с хавлията и да я изсуши със сешоара, но едно мокрене нямаше да й навреди чак толкова много.

Устройството не беше стандартна ортопедична колянна шина. Онези бяха направени от пластмаса, кожени каишки и еластични ремъци. Лейлъни обичаше да си мисли, че с този зловещ на вид апарат прилича на някакъв киборг-терминатор. Изработена от стомана, твърда черна гума и стиропорена пяна, скобата й придаваше известен стил и сексапил на робот-ловец, който е сглобен в някоя лаборатория от бъдещето и изпратен от зли машини с изкуствен интелект в наше време да издири и унищожи майката на най-върлия им човешки враг.

След като изсуши косата си и шината за крака, младата терминаторка избърса запотеното огледало и огледа тялото си. Още нямаше цици. Не че очакваше някаква радикална промяна, само може би две свенливи издутини, като ухапвания от комар.

Преди месец тя прочете в едно списание статия за уголемяване на гърдите чрез силата на позитивното мислене. Оттогава заспиваше всяка вечер, като си се представяше с пищен бюст. Авторката на списанието сигурно си беше надарена, но Лейлъни реши, че ще спи по-добре, ако преди това мисли позитивно за това как горделиво се пъчи със знойни гърди, вместо да умува и да се тревожи за всичките си проблеми. А последното не изискваше от нея никакви усилия. Ако само съществуваше сила на негативното мислене…

Загърната в хавлията, тя занесе мръсните си дрехи в своята стая.

В царството на Клеопатра беше тихо. Никакви проблясъци на светкавица на фотоапарат. Никакви бръщолевения на смешен староанглийски.

Лейлъни се преоблече в тънка лятна пижама — тъмносини шорти и горнище с къси ръкави в същия цвят. На гърба на горнището на жълто-червена емблема беше изписано РОЗУЕЛ, НЮ МЕКСИКО. Отпред с червени букви беше избродирано ДЕТЕ НА ЗВЕЗДИТЕ.

Беше видяла тази пижама при последната им обиколка из Ню Мексико, по местата, където са били забелязани летящи чинии. Реши, че ако се прави на глупаво хлапе, интересуващо се от извънземните, ще накара доктор Смърт да мисли, че тя вярва в неговата откачена история за това как Луки е бил отвлечен от зелените човечета. „Понякога извънземните отвличат хората направо от леглото, Престън. Ти нали си ни разказвал такива истории. Боже, тогава със сигурност, ако нося тази пижама, те ще разберат, че съм готова да тръгна с тях. Сигурно ще ме приберат преди рождения ми ден, ще ме заведат при Луки и ще бъда с нов крак и нова ръка за партито“!

На самата нея тази версия й звучеше фалшиво, съшита с бели конци, но доктор Смърт явно я взимаше за чиста монета. Той не знаеше как да общува с деца, не искаше да се учи и мислеше, че те са наивни и глупави.

Винаги й купуваше каквото поиска — включително и пижами — сигурно защото тези подаръци го караха да се чувства по-добре и да приема по-спокойно мисълта, че ще трябва да я убие. Лейлъни обаче рядко го караше да й купува нещо повече от книги за четене. За да изпита щедростта на доктор Смърт, сигурно трябваше да поиска диамантена огърлица. Но и колкото и любезно да го помолеше, ако му поискаше пушка, той щеше да заподозре нещо.

Сега, обявила се за „дете на звездите“, буквално приканваща да я приберат, тя взе аптечката от шкафа и се върна в стаята на майка си.

Аптечката съдържаше всичко необходимо за първа помощ. Доктор Смърт не беше лекар, но като врял и кипял пътешественик с каравана той разбираше, че по време на път трябва да е готов за малки наранявания. И понеже Лейлъни осъзнаваше склонността на майка си към откачените изпълнения, тя беше добавила някои неща в аптечката и винаги я държеше под ръка.

Червените блузи продължаваха да забулват лампите. Алената светлина вече не напомняше на бордей. Имайки предвид последните събития, случили се в стаята, сега се създаваше усещането за някакъв дворец на марсиански цар, чудат, неземен и зловещ.

Змията лежеше безжизнено като захвърлено въже на пода. Облегната на събраните на купчина възглавници, старата Синсемила лежеше по гръб, затворила очи и безжизнена като змията.

Лейлъни трябваше да си вземе душ, да се преоблече и да се успокои, преди да се върне тук. Когато излезе забързано от тази стая, не беше Лейлъни Клонк, която познаваха. Беше уплашена, ядосана и унижена, изпаднала в паника. Никога повече нямаше да се повтори това. Никога. Истинската Лейлъни се беше върнала — отпочинала, освежена, готова да се сблъска с проблемите.

Постави аптечката на леглото до цифровия фотоапарат на майка си.

Синсемила тихо похъркваше. След като беше минал върховия момент на наркотичното въздействие, сега тя спеше дълбоко. Сигурно щеше да лежи неподвижна и неадекватна до сутринта.

Лейлъни измери пулса й. Беше нормален, но леко ускорен. Тялото бързаше да се освободи от дрогата.

Макар и змията да не беше отровна, ухапването изглеждаше доста страшничко. Дупките бяха малки. Кръвта беше спряла да тече, но голяма част от околната тъкан беше станала синьо-черна. Сигурно това беше само възпаление.

Лейлъни би предпочела да извика линейка и да изпрати майка си в болницата. Тогава, разбира се, Синсемила щеше да се разбеснее, че са дали да я лекуват обучени в университета лекари, практикуващи официална медицина. Тя мразеше медицината и лекарите. Когато се върнеше, щеше да й вдигне такъв скандал, който щеше да продължи часове, докато на човек му се прииска да оглушее, за да заспи.

Освен това, ако Синсемила се събудеше и се озовеше в болница, заради изпълненията й можеше да я преместят в психиатричното отделение.

Тогава Лейлъни щеше да остане сама с доктор Смърт.

Той нямаше да си губи времето с нея. Беше го споделила с Мики.

Той убиваше хора и макар да не беше убиец-маниак, макар и да беше сравнително префинен и образован убиец, беше по-добре да не остава насаме с него.

Както и да е, когато лекарите научеха, че Синсемила е съпруга на оня Престън Клавдий Мадок, вероятността да я пратят в лудницата щеше да бъде равна на нула. От страх щяха да я върнат с всички почести у дома и може би дори щяха да й дадат за спомен хероинова близалка.

В повечето случаи тези обстоятелства — побъркана майка-наркоманка, мъртва змия, травматизирано момиче-мутант — биха мобилизирали служителите от Социални грижи да дадат Лейлъни за отглеждане на друго семейство. Тъй като Луки вече го нямаше, тя би се съгласила да я отглеждат други родители, но и тук нямаше да се мине без проблеми.

Престън Клавдий Мадок не беше обикновен смъртен. Ако някой се опиташе да отнеме доведената му дъщеря, в негова защита щяха да застанат много мощни сили. Като повечето окръжни прокурори и полицаи в Щатите, местните власти щяха да отстъпят пред него и да откажат да се борят. Докато някой не заснемеше с видеокамера как той пръсва главата на поредната си жертва, Престън Мадок беше недосегаем.

Лейлъни не искаше да го настройва, като извика „Бърза помощ“, за да се погрижат за змийското ухапване.

Ако решеше, че тя му създава само проблеми, може бои щеше да й приготви по-рано ров, като този, който беше приготвил за Лукипела, и да я приспи завинаги в него, вместо да чака извънземните да се появят. Тогава за голямо удоволствие на Синсемила черният доктор щеше да съчини някаква сърцераздирателна история за малък космически кораб, посланици на други светове, дошли от Междупланетния парламент, и Лейлъни, махаща за сбогом с американско знаменце в ръка, докато бледозеленият левитационен лъч я качва в летящата чиния.

И така, със спирта от аптечката тя проми и почисти съсирената кръв. После сложи сулфацетамид.

Синсемила изстена и изскимтя няколко пъти, но изобщо не се събуди и не се опита да се дръпне от Лейлъни.

Ако зъбите на змията бяха засегнали костта, възпалението неминуемо щеше да се разрасне въпреки цялата тази антисептична програма. Тогава Синсемила щеше да гледа по друг начин на лекарите с университетски дипломи.

Междувременно Лейлъни положи всички усилия и умения, които имаше, за да излекува раната. След като залепи дупките с лейкопласт, тя превърза раната с марля и бинт, за да не се замърси.

Действаше бавно, методично, като получаваше удоволствие от грижите, които полагаше. Въпреки марсианската светлина и мъртвата змия гледката внушаваше усещане за необикновено спокойствие и идилия.

Макар и разрошена, облечена в мръсния и кален комбинезон, Синсемила беше красива. В някое предишно прераждане, по време на друг живот, когато не е била толкова объркана и тъжна, може наистина да е била принцеса.

Беше много мило. Тихо. Докато слагаше памучната марля върху дупките. Отвори пакета с бинта и превърза ръката. Най-накрая закрепи превръзката с лейкопласт. Страхотно. Това внимателно полагане на грижи я приближаваше до нормалните взаимоотношения между майка и дъщеря. Нямаше значение, че ролите им бяха разменени, че дъщерята се грижеше за майката. Само усещането за нормалност беше важно за нея. Мирът, покоят. Лейлъни беше погълната от приятна меланхолия, от представата за това какъв можеше да бъде животът й, но никога нямаше да бъде.