Дийн Кунц
Входът за рая — платен (41)

Глава 41

Седнала в огряна от луминесцентна светлина тухлена библиотека и в същото време пътешестваща из виртуалното пространство, ровеща се в електронните библиотеки, които винаги са отворени и светли, Мики откриваше примитивен егоизъм и черен материализъм навсякъде, където се излагаше спорната философия.

Биоетиците отричат съществуването на обективните истини. Престън Мадок беше писал: „Няма правилно или неправилно, морално или аморално поведение. Биоетиката се занимава с ефикасността, с дефинирането на система от правила, които ще бъдат полезни за мнозинството от хора.“

Най-напред тази ефикасност означава да се подпомага убийството винаги когато някой страдащ от болест човек пожелае смъртта доброволно. И това се отнася не само за неизлечимо и смъртно болните, хронично болните, но и тези, които могат да бъдат излекувани, но в момента са депресирани и обезсърчени.

Всъщност Престън и много други представители на това научно движение смятаха депресираните хора не само за кандидати за подпомагано самоубийство, но и за кандидати „за позитивно съветване за самоубийство“. В края на краищата една депресирана личност не водеше качествен живот и дори и депресията да можеше да бъде лекувана с медикаменти, тази личност не беше „нормална“, щом приемаше въздействащи върху психиката препарати. Затова човекът не беше способен да води пълноценен и качествен живот.

Увеличеният брой на самоубийствата според тях ще е от полза за обществото, тъй като в една добре функционираща здравна система органите на самоубилите се с чужда помощ щели да бъдат употребявани за трансплантации. Много биоетици направо тръпнеха от вълнение, когато пишеха за справянето с недостатъка на живи органи за присаждане чрез програма за подпомагани самоубийства. По ентусиазма им беше видно, че те няма да се спрат пред нищо, за да увеличат броя на самоубийците, ако съответните закони, за които толкова много настояваха, бъдеха приети.

Ако всички ние сме само плът без душа, тогава защо едни да не колят другите, за да извлекат полза от тях? От това ще има само полза, а дългосрочните последици ще са сведени до минимум.

Мики рязко отмести дясната си длан от мишката. Лявата лежеше върху клавиатурата. За да пести електричество, библиотеката беше пуснала климатика да работи съвсем слабо. Вътре беше почти толкова горещо, колкото и навън. Но от Интернет лъхаше студенина, сякаш някой злодей седеше пред компютър в замъка на доктор Франкенщайн, беше попаднал на нея във виртуалното пространство и от докосването му по гърба я полазиха ледени тръпки.

Огледа другите посетители. Колко ли от тях щяха да се шокират, ако прочетяха подобни неща? Колко щяха да проявят безразличие? И колко ли щяха да се съгласят с Престън Мадок и колегите му. Често се замисляше колко е крехък и беззащитен човешкия живот, но сега за пръв път осъзна с мрачна трезвост, че цялата цивилизация е крехка и беззащитна. Всеки от много пъкъли, които човечеството беше създало през вековете, в една или друга част от света, можеше да бъде пресъздаден тук. Или да бъде изграден нов пъкъл — много по-ефикасен и с много по-смислени аргументи и оправдания.

Обратно към мишката, клавишите и електронната мрежа, и отново към Престън Мадок — паякът, който плетеше зловещата си паяжина…

Органите на самоубийците и на недъгавите бяха ценни придобивки, но Мадок и другите биоетици пламенно говореха и за взимането на органи от здравите и нещастните.

В „Премахването на моралността“ от Ан Маклийн Мики прочете една програма, предложена от Джон Харис, британски биоетик, според която на всеки човек трябвало да бъде дадено лотариен номер. После „винаги когато лекарите имат двама или повече умиращи пациенти, които могат да бъдат спасени чрез трансплантация, а няма подходящи органи от «естествена смърт», те ще могат да се допитат до централен компютър да им даде името на подходящ донор. След това компютърът ще избере номера на донора чрез разиграване на числата. Нещастният носител на въпросния орган ще бъде убит, за да бъде спасен животът на тези двама или повече нуждаещи се.“

Да убиеш хиляда, за да спасиш три хиляди. Да убиеш милион, за да спасиш три милиона. Да убиеш слабите, за да спасиш силните. Да убиеш недъгавите и инвалидите, за да осигуриш по-добро качество на живот на здравите. Да убиеш тези, които имат нисък коефициент на интелигентност, за да подпомогнеш онези, смятани за по-умни.

Големите престижни университети като Харвард, Йейл и Принстън, някога крепости на знанието и истината, се бяха превърнали в добре смазани машини за смърт. В тях на бъдещите лекари се преподаваше, че убийството трябва да се разглежда като форма на лечение, че само подбрани хора, които отговарят на определени критерии, имат правото да съществуват, че няма правилно и неправилно, добро и лошо, че смъртта е живот. Всички сме се превърнали в последователи на дарвинизма, не е ли така? Силният изяждат по-слабия. Силният живее по-дълго от слабия и тъй като такава е волята на природата, не сме ли длъжни да я подпомагаме? Вземи си скъпата диплома, хвърли тогата и шапката във въздуха от радост, след което отивай да убиваш слабите и немощните в името на майката Природа.

Хитлер сигурно се подсмихва отнякъде. Те казват, че убивал недъгавите и болните (без да споменаваме евреите) поради грешни причини, но щом няма грешно и правилно, няма обективна истина, тогава единственото важно нещо е, че ги е убивал. Което според съвременната етика е равносилно на благородно дело и прави фюрера велик далновиден мислител.

Фотографиите на Престън Мадок, докато се появяваха на екрана на компютъра, показваха един добре изглеждащ човек, дори красив и привлекателен, с дълга кестенява коса, мустаци и пленителна усмивка. Противно на очакванията на Мики на челото му не беше изписано сатанинското число 666.

От кратката му биография личеше, че съдбата винаги е била благосклонна към него. Беше единствен наследник на значително богатство. Не беше необходимо да работи, за да пътува непрекъснато от единия край на страната до другия в търсене на извънземни, които може би притежаваха целебни способности.

Мики не можа да намери никъде в пресата материал, в който да пише за убеждението, а Мадок, че НЛО съществуват и че извънземните са сред нас. Дори и да беше ревностен привърженик на тази идея, това не беше отразено никъде в публичното пространство.

Преди четири и половина години той се отказал от работата си в университета, за да „посвети повече време на биоетичната философия, отколкото на преподаването“ и на неуточнени лични занимания.

Известно беше, че е подпомагал осем самоубийства.

Лейлъни твърдеше, че е убил единайсет души. Явно тя знаеше за трима, които не бяха регистрирани официално.

Няколко престарели жени, една трийсетгодишна майка с рак, седемнайсетгодишен младеж, футболна звезда, който имал травма на гръбначния стълб… Докато четеше списъка, в главата й прозвуча гласът на Лейлъни, която й беше изброила същите жертви.

Мадок два пъти беше съден за убийство, в два различни случая и от различни съдебни инстанции. И двата пъти съдиите го бяха оправдали, защото смятали, че намеренията му са били благородни и че състраданието му било достойно за възхищение.

Съпругът на трийсетгодишната болна от рак, макар и да присъствал по време на самоубийството, завел граждански иск за компенсация на щети, след като аутопсията показала, че на жената не била поставена правилна диагноза, че нямала рак и че можела да бъде излекувана. Съдебните заседатели обаче защитили Мадок заради добрите му намерения и защото според тях истинската вина била на лекаря, който поставил погрешната диагноза.

Година след смъртта на сина й майката на шестнайсетгодишното момче в инвалидна количка също завела дело с аргумента, че Мадок тайно от нея в заговор с мъжа й я подложил на непрекъснати душевни и емоционални заплахи, като използвал техники от психологическата война и промиването на мозъци, докато в състояние на физическо и психическо изтощение тя се съгласила животът на сина й да бъде прекратен. Малко преди процеса оттеглила жалбата си, сигурно защото нямала куража да участва в медийния цирк, или защото Мадок тайно уредил спора с нея.

Късметът определено беше на страната на Престън Мадок. Но не биваше да се пренебрегва и значението на първокласния адвокатски екип, който той беше събрал благодарение на парите си, или ефекта на кампанията, разработена от фирма за пъблик рилейшънс, която за двайсет хиляди долара месечно от години работеше за имиджа му.

Напоследък за него не се чуваше много. След като беше станал предан съпруг на Синсемила, той се беше оттеглил още повече от публичната сцена. Беше дал път на други ревностни последователи да държат фронта от името на неговата идеология за напълно нов свят с много повече щастие чрез ползотворно убийство.

Любопитно, но Мики не можа да намери нищо за женитбата на Мадок. Според всичките му биографии в Интернет той беше ерген.

Когато противоречива фигура като Престън Мадок се жени, това се смята за сензационна новина. Независимо дали се венчава в оживения Манхатън или в провинциален Канзас, медиите щяха да научат за събитието и да правят обширни репортажи за него. Дори и при свършен факт журналистите щяха да нахлуят с техните камери, фотоапарати и микрофони. Но… нито дума.

Лейлъни беше споменала, че сватбата била внушителна. Мики вече беше уверена, че колкото и невероятни да бяха историите на момичето, то никога не беше лъгало. Сватбата е била организирана все някъде, но без да привлече вниманието на медиите.

Разбираемо е, когато имаш за съпруга жена като Синсемила, да не желаеш никаква публичност. По-вероятно обаче причината за тази дискретност беше намерението на младоженеца да убие доведените си син и дъщеря, ако надеждата му за извънземни лечители не се оправдае. Никой няма да ти задава въпроси къде са децата ти, ако просто не знае за съществуването им.

Мики си спомни как Лейлъни й беше казала, че Мадок не разкрива истинското си име, когато пътуват и отсядат по къмпингите, и че в последно време променил външния си вид. Съдейки по датите на сайтовете, последните негови фотографии бяха направени преди четири години.

Вперила поглед в жизнерадостното лице на доктор Смърт, тя стигна до извода, че подлите му намерения към Лукипела и Лейлъни не бяха единствената причина да пази в тайна, че е женен. Една нова мистерия чакаше да бъде разплетена.

Тя излезе от Интернет. Информацията беше много, но Мики едва ли щеше да научи нещо ново. Реалният свят винаги беше по-пълен от виртуалния и винаги щеше да е така. Следващата стъпка беше да се срещне с Престън Мадок и да го прецени сама.

Когато излезе от библиотеката, тя вече беше забравила, че полата й е твърде къса и тясна. Ако не беше отложила интервюто си за работа, щеше да се яви на него уверено.

През последните няколко часа се промени радикално. И дълбоко чувстваше разликата, но все още не можеше явно да я определи за себе си.

Разсъждавайки наум за биоетиката, Мики не усети кога е стигнала до паркинга и своя шевролет. Сякаш се беше телепортирала от библиотеката направо пред колата.

Когато се настани зад волана, тя не пусна радиото. Винаги караше с включено радио. Тишината я изнервяше, а музиката запълваше всички пукнатини в нейното душевно спокойствие. Но не и днес.

Реалният свят беше по-пълен от виртуалния…

Биоетиците бяха опасни, защото те бяха създали правила и схеми, които бяха по-подходящи не за реалния, а за виртуалния свят. В техния свят човеците нямаха сърца, не можеха да обичат и всички бяха убедени в безсмислието на живота. Свят, в който всички вярваха, че човекът е само плът.

По пътя й за вкъщи магистралите гъмжаха от коли. Обикновено тя се дразнеше от продължителните задръствания, но не и днес.

Мадок и неговите приятели биоетици щяха да престанат да бъдат просто опасни и да се превърнат в кървави тирани, когато завземат властта, за да се опитат да пригодят света към техния абстрактен модел. Модел, който противоречеше на човешката природа и съответстваше на реалността колкото приказките на идиот-малоумник.

Спри, тръгвай. Спри, тръгвай.

Някъде беше чела, че в Калифорния строителството на голямата магистрала се забавило с осем години през 70-те и 80-те години. Тогавашният губернатор на щата смятал, че автомобилите ще престанат за се използват широко до 1995 година. Общественият транспорт щял да ги измести. Алтернативни технологии. Чудеса.

През всичките години, в които беше попадала в дълги задръствания и натоварено движение, по време на огромния брой изнервящи двучасови шофирания, които иначе трябваше да отнемат само трийсет минути, тя никога не се беше сетила да свърже сегашната бъркотия по пътищата с идиотската политика на властите. Изведнъж почувства, че по собствен избор беше живяла винаги за мига, в един мехур, който я отделяше от миналото и бъдещето, от първопричината и следствието.

Спри, тръгвай. Спри, тръгвай.

Колко ли милиона литри бензин бяха изразходвани в пътно движение като това, колко вредни изпарения замърсяваха въздуха в резултат на неоправдания мораториум за строеж на голямата магистрала? И въпреки това сегашният губернатор беше обявил, че прекратява строежа.

Ако оставеше Лейлъни да умре, как щеше да продължи да живее с тази мисъл? Значи ли това, че щеше да се примири с философията на Мадок и неговата шайка „ние сме само плът и кръв“? По свой собствен начин тя беше водена от тази празна идеология години наред — и виж докъде я беше докарала тя.

Всяка нова мисъл пораждаше друга. Спри, тръгвай. Спри, тръгвай.

На Мики й се стори, че се пробужда от двайсет и осем годишен сън.