Дийн Кунц
Входът за рая — платен (30)

Глава 30

От момчето и кучето капе вода. Кучето е с „усмихната“ паст, но момчето не е. Двамата стоят на място, внезапно осветени от непознатата светлина. Старият Жълтьо се стреми да контролира животинската си оживеност, а Къртис си казва да се държи както би се държало едно момче на неговото място. Не като куче. Опитва се да си обуе обувката, която Стария Жълтьо е издърпал от крака му.

Водната помпа изскърцва и изстенва, след което механизмът спира напълно. Струята от желязната тръба бързо секва.

— Гръм и мълния! Какво правиш тук момче? — пита го мъжът, който държи фенерчето.

Човекът зад светлината не може да се види. Той насочва фенерчето към лицето на Къртис.

— Да не си си оставил ушите в други панталони, момче?

Къртис е озадачен и не знае какво да отвърне.

— Пълни са с фъшкии, а, момче?

— Кои, сър?

— Ушите ти — отвръща нетърпеливо непознатият.

— За Бога, не, сър.

— Това кучето ти ли е?

— Да, сър.

— Зло ли е?

— Тя не е, сър.

— Кво?

— Тя не е зла, сър.

— Ти да не би да си глупав или ти има нещо?

— Сигурно ми има нещо.

— Мен не ме е страх от кучета.

— И нея не я е страх от вас.

— Не се прави на корав, момче.

— Не бих го сторил дори и да знаех как, сър.

— Ама ти хем си дребен, хем си вреден. Много си устат.

— Доколкото разбирам това, което казвате, сър, не съм.

Къртис владее много езици и е уверен, че може да води разговори на повечето английски и американски диалекти. Но този диалект му се опъва и повлиява зле на самоувереността и самочувствието му.

Непознатият навежда фенерчето и го насочва към Стария Жълтьо.

— Виждал съм сладки кучета като това, дето като се обърнеш с гръб към него, скача и ти отхапва кохонес.

— Хонес? — реагира Къртис. Мисли си, че става дума за някой по име Ко Хонес.

Щом ярката светлина на фенерчето се отмества от очите му, той забелязва, че този мъж много прилича на Габи Хейс, най-добрия второстепенен актьор във филмите за Дивия Запад. В момента се усмихва. После момчето си казва, че този не може да е Габи, защото актьорът сигурно е умрял преди много години.

Къдрава побеляла коса, брада като на Дядо Коледа, набраздено от времето, прерийния вятър и пустинното слънце лице, жилесто и кокалесто тяло. Той е типичният закален и закоравял златотърсач, дръпнатият, но добродушен каубой, комичен, но сериозен шериф, раздразнителен, но любезен и благороден барман в каубойския бар. С изключение на оранжево-белите маратонки „Найк“, които изглеждат големи и смешни като обувки на клоун, облеклото му напълно съответства на това на Габи: измачкани и торбести панталони в цвят каки, червени тиранти, памучна карирана риза. Измачканата, прашна и пропита с пот каубойска шапка сякаш е прекалено малка за главата му и е поставена върху побелялата му коса така небрежно, че сякаш от години не е мръднала оттам.

— Ако скочи върху моите кохонес, ще я очистя и Бог да ми е на помощ.

Както може да се очаква от един полуоткачен жител на Дивия Запад, независимо с какво се занимава и каква е професията му, и този мъж е въоръжен. Вярно, не с револвер от онзи исторически период, а деветмилиметров пистолет.

— Може и да не изглеждам много добре, но определено не съм и някой изкукал старец, както може би си мислиш. Аз съм нощен пазач на тая реставрирана дупка и съм много добър като такъв.

Въпреки че е стар, този мъж е точно на годините на Габи Хейнс, ако последният можеше да е още жив. Но този не може да е Габи Хейнс, нито пък неговият възкръснал дух — кръвожадно зомби. Както и да е, асоциацията с актьора е толкова силна, че този сигурно е някакъв роднина на Габи. Може би негов внук, Габи Хейнс Трети. Развълнуван от откритието си, Къртис изпитва такова страхопочитание и благоговение, каквото би демонстрирал пред някоя кралска особа.

— Мога да застрелям човек дори ако куршумът рикошира. Затова дръж под контрол тоя бълхарник и не се опитвай да бягаш.

— Няма, сър.

— Къде са вашите, момче?

— Мъртви са, сър.

Гъстите бели вежди се вдигат от изненада.

— Мъртви? „Мъртви“ ли каза, момче?

— Да, сър, мъртви, сър.

— Тук? — Пазачът тревожно огледа улицата, сякаш наемни убийци са нахлули в града и сега яздят по улиците, за да избият всички фермери. Пистолетът трепери в ръката му, сякаш е прекалено тежък да го удържи. — Мъртви тук, в мое присъствие? Е, не е ли това една ужасна бъркотия? Къде са сега родителите ти?

— В Колорадо, сър.

— Колорадо? Мислех, че каза, че са умрели тук.

— Имах предвид, че са умрели в Колорадо.

Пазачът си отдъхва с облекчение и пистолетът в ръката му спира да трепери.

— Тогава как ти и твоят четириног приятел се оказахте тук по никое време?

— Бягахме, за да се спасим, сър — обяснява му Къртис. Чувства, че може да каже поне част от истината на един роднина на Габи Хейнс.

Набръчканото лице на пазача се смръщва още повече.

— Нали не искаш да ми кажеш, че си бягал чак до тук от Колорадо?

— От самото начало, сър, бягахме и пътувахме на автостоп, после пак бягахме.

Стария Жълтьо изплезва език като потвърждение на тези думи.

— И кои са тези нехранимайковци, които ви гонят?

— Много са, сър. Някои са по-добри, други — не. Мисля, че най-добрите са от правителството.

— Правителството! — сепва се пазачът, а на лицето му се изписва отвращение. — Бирници, грабители на чужда земя самопровъзгласили се за по-големи праведници и от папата!

— Видях ФБР, цели отряди с тежковъоръжени командоси, подозирам, че и Агенцията за национална сигурност също е замесена, както и някои от специалните части на военните.

— Правителството! — пазачът направо е излязъл от кожата си от яд. В момента пред Къртис сякаш стоят двама души. — Управници, побъркани от мания за власт негодници, дето като ги питаш, все се правят на ни лук яли, ни лук мирисали. А иначе винаги са облечени в чисти ризи, тия порове! Хората си плащат социални осигуровки цял живот. Жената умира само два месеца преди да й дойде времето да се пенсионира и правителството прибира всичките й пари, алчни копелета! И парите й не са били превеждани на сметка, както ти казват. И ето ме мен сега — работя за мизерна заплата, която не ми стига и за бира, докато мързеливото синче на някой представител на средната класа, което не и помирисвало работа през целия си безсмислен и безполезен живот, прибира два пъти повече, щото правителството казва, че наркоманията го е направила душевноболен и ощетен. И оня надрусан малък червей си седи спокойно на тлъстия задник, без да си мръдва пръста, докато аз се трепя в тая музейна дупка пет нощи в седмицата и рискувам разни бесни кучета да ми отхапят моите кохонес. Сега виждаш ли защо се паля толкова, момче?

— Не съвсем, сър — отвръща Къртис.

Стария Жълтьо изскимтява, и се изпикава върху дървената платформа на водната помпа. Кучето е развълнувано от играта с обувката, но е и уплашено от ругатните на Габи.

Къртис добре разбира животното. Досега от този човек не са чули много любезности, само сърдитата му тирада.

— Какво му има на кучето ти, момче?

— Нищо, сър. Просто много й се насъбра напоследък.

Но ето, че се задава по-голяма опасност за момчето и кучето: подобно на огромен дракон един хеликоптер прелита над пустинята и бръмченето му се чува отдалеч.

Пазачът поглежда към небето и на Къртис му се струва, че старецът ей сега ще насочи големите си уши като радари по посока на звука.

— Гръм и мълния, това нещо сякаш е излязло от Ада. Искаш да кажеш, че ония клатипръсти те преследват с него?

— С него и с много други неща.

— Тогава адски много си притрябвал на правителството.

— Така е, но не съм особено доволен от това, сър.

Габи отклони светлината на фенерчето към земята и отново попита:

— Какво искат от тебе, момче?

— Негодниците искаха да пипнат майка ми. След като я хванаха, аз останах нещо като излишна улика, водеща към тях. Искат да заличат всички улики.

— За какво искаха да пипнат майка ти? Да не би… да е било свързано със земята?

Къртис няма никаква представа за какво говори Габи, но се появява възможност да се сприятели със стареца и да го направи свой съюзник. Затова отговаря:

— Да, сър, със земята беше свързано.

Габи отново избухва:

— Наричай ме както си искаш, но да пукна, ако тия в правителството не са побъркани на тема „земя“. Тирани-обирджии!

Самата мисъл за смърт отвращава Къртис и го отблъсква. Всъщност подобно предложение му се струва доста странно.

Пазачът обаче не му дава възможност да се обади, защото продължава гневния си монолог:

— Ние с моята госпожа купихме това симпатично парче земя, изкопахме си собствен водоизточник. С хубава тополова горичка, хубави пасища. Цели петнайсет години трябваше да я изплащаме на ония кръвопийци от банката, още години ни трябваха да си построим дом. И когато накрая поискахме да изкопаем здрави основи, правителството каза „не“. Каза, че на тия грозни и гнусни буболечки, дето живеят тук, щяло да бъде навредено. Щяла да се разрази екологична катастрофа, щото тия отвратителни буболечки обитавали само сто двайсет и две места в пет от западните щати. Значи аз и моята госпожа сме купили тоя имот, но не можем да строим върху него. А никой не е балама да го купи, щом върху него не може да се строи. Но съм спокоен за миризливите буболечки, дето ядат боклуци и мухъл, че няма да им се случи нищо!

Стария Жълтьо вече се крие зад Къртис.

Шумът от хеликоптера става по-отчетлив и този безспирно режещ звук отеква в коравата земя и се връща в небето. Все по-отчетливо и по-отчетливо.

— Ако те хванат, какво ще ти се случи, момче?

— Най-лошото — ще ме убият. Но правителството… най-вероятно те първо ще се опитат да ме скрият някъде, където си мислят, че ще съм в безопасност, за да ме разпитат. И ако негодниците не ме намерят в скривалището на ФБР… рано или късно властите ще започнат да провеждат опити върху мен.

Къртис е убеден в това, макар да му се струва доста зловещо.

Но пазачът, изглежда, му вярва, било защото Къртис е убедителен, било защото е склонен да повярва във всякакви ужасяващи истории за правителството, което държи повече на буболечките, отколкото на него.

— Опити! Върху дете!

— Да, сър.

Не е необходимо да се обяснява на Габи на какви точно опити ще бъде подложен Къртис или пък с каква цел ще бъдат проведени те. Очевидно неговата патологична параноя е готова да приеме всякакви възможни варианти.

— Ама, разбира се, че за какво друга да харчат от моите данъци, проклетниците, ако не да измъчват едно дете! Мътните да ги вземат, те са от ония хора, дето могат спокойно да те опекат на бавен огън и да те дадат за храна на миризливите буболечки, ако решат, че така ще стане по-добре за самите буболечки.

Зад хребета на изток от долината просветва бледо сияние: отразените лъчи от прожекторите на джиповете или на хеликоптера. С всяка изминала секунда сиянието става все по-ярко.

— По-добре да тръгвам — казва Къртис повече на себе си и на кучето, отколкото на пазача.

Габи поглежда към светлината на изток, а брадата му настръхва като наелектризирана. После така съсредоточено се взира в Къртис, че лицето му се набръчква като на египетска мумия.

— Нали не ми поднасяш фъшкии, момче?

— Не, сър. И ушите ми не са пълни с тях.

— Тогава в името на всичко свято и несвято ще дадем на тия нехранимайковци да се разберат. Стой до мен и не се отделяй, ясно ли е?

— Да, сър.

— Не се отлепяй от мен, момче, като водата от мокрото — уточнява пазачът. — Хайде! — отсича Габи и се насочва към съседната сграда на хотела.

Къртис отново е озадачен от думите на стареца. Още е малко мокър от играта с помпата, макар че пустинният въздух вече почти го е изсушил.

Въпреки известната си резервираност към пазача, кучето тръгва след него. Явно инстинктът му подсказва, че е на прав път.

Къртис тръгва след тях, доверил се на духовната си сестра и на Габи. Минават покрай сградата за даване на коне под наем и стигат до грандхотел „Бетълбис“. „Бетълбис“ е широка пет метра триетажна барака, която не е така внушителна, както може би е изглеждала в миналото.

Изведнъж тракането на хеликоптера преминава в силно бумтене, което вече не е приглушено от планинския хребет.

Къртис чувства, че ако погледне надясно, над покривите ще види кръжащата над планината машина — зловеща черна маса с проблясващи червени и бели светлини. Вместо това обаче мислено се съсредоточава върху Стария Жълтьо, задържа погледа си в Габи и върху лъча на фенерчето в ръката на пазача.

До хотела се намира „Облекла за дами и господа“ на шивача Дженсън. Написана на ръка реклама на витрината съобщава, че тук се продават дрехи, които са последна мода в Сан Франциско. Излиза, че Сан Франциско, а не Париж, е модната столица.

След магазина на Дженсън Габи завива наляво, слиза от тротоара и влиза в тясна пътечка между двете сгради.

Хеликоптерът приближава: лавина от твърд ритмичен звук, която се спуска от планината и връхлита долината.

Нещо друго идва насам. Нещо, издаващо характерно бучене, резонира и вибрира в мозъка на Къртис.

За да потисне страха си, той си напомня, че за да не се паникьосаш по време на потоп, трябва да се концентрираш върху плуването.

Дървените постройки от двете им страни сякаш се преобразяват в златист цвят, когато лъчът на фенерчето минава покрай тях.

В края на пътеката пазачът изключва фенерчето и непрогледният безлунен мрак поглъща всичко около тях, сякаш са слезли в дълбоко мазе. Габи предпазливо прави няколко крачки в открития двор, разположен в западния край на градчето. Ако не е кучето да го води, досега Къртис да се е блъснал в стареца.

Габи сграбчва Къртис, придърпва го към себе си и извиква високо заради бученето на хеликоптера:

— Ще се промъкнем на север, към хамбара.

Момчето си казва, че този хамбар не може да е чак толкова на север, че да бъде безопасно в него. Канадската граница се намира близо на север, но не и Северния полюс.

Ако се съди по звука, хеликоптерът се насочва към южната част на града, близо до „Даване под наем на коне — Смити“. Близо до водната помпа с оставени мокри следи от обувки в пръстта до нея.

ФБР — и войниците, ако има такива — ще започнат да претърсват от юг на север, посоката, в която Габи, Къртис и Стария Жълтьо бягат. Те ще са много добре обучени в действия по претърсване и издирване и повечето от тях, ако не и всичките, ще са екипирани с очила за нощно виждане.

Изведнъж Къртис забелязва с периферното си зрение слаба светлина близо до земята. Разтревожен, той хвърля поглед на запад и вижда бяла мътна пелена. После обаче съзнава, че това са солните полета, гледани под малък ъгъл. Илюзорната пелена е съвсем естествено фосфоресциране на пропитата със сол почва, призракът на древното мъртво море.

Острият звук на перките на хеликоптера някак бива омекотен от снижаването на машината. Той каца.

Те идват. Ще бъдат бързи и много ефективни.

Докато тича на север, Къртис е притеснен, не толкова от мъжете в хеликоптера или от онези в двата джипа. Пристигнали са по-жестоки врагове.

Стените на сградите пречат на уредите за топлинно локализиране и апаратурата за засичане на движение. Те донякъде спират и издайническата, енергия, която само Къртис излъчва.

Поради естественото фосфоресциране на разположените наблизо солни полета нощта вече не е толкова тъмна и непрогледна, колкото е била преди малко. Къртис вижда Габи пред себе си и белите лапи на кучето.

Пазачът се промъква предпазливо и безшумно. От време на време се оглежда назад и насочва пистолета си в тъмното, сякаш очаква пред него да застане злодей.

На Къртис му се иска да изкрещи: „Давай, движи се!“, но Габи сигурно е от онези типове, дето правят всичко както си знаят и не се вслушват много-много в чуждите думи.

Макар че претърсващите отряди сега сигурно се изсипват от хеликоптера, на юг, където са кацнали, не се вижда никаква светлина. Сигурно са сметнали, че благодарение на високотехнологичното си оборудване, което носят със себе си, могат да се възползват от мрака.

Освен сградите движението също предпазва Къртис, прави по-трудно за преследвачите му да разчетат неговата специална енергия. В следващите секунди ще има още много движение.

Всъщност започва с крещене. Писъци на възрастен човек, който от ужас се държи като невръстно дете.

Габи спира и се оглежда назад, взира се към пътя, по който са дошли. Пистолетът му се насочва ту тук, ту там, в зависимост от това къде търси заплахата.

Къртис сграбчва пазача за ръката и го умолява да продължат напред.

В южната част на града крещят двама мъжа. Сега са трима и дори четирима. Колко внезапно връхлита ужасът и колко бързо нараства.

— Боже, какво е това! — чуди се Габи, а гласът му потрепва.

Къртис се вкопчва в него и пазачът отново тръгва. После обаче писъците се смесват с тракането на автоматична стрелба.

— Ония глупаци, да не би да стрелят един по друг?

— Давай, давай, тръгвай — настоява Къртис, воден от паника, която е по-силна от неговата тактичност и дипломатичност.

Разкъсвани на части мъже, изкормвани мъже, изяждани живи мъже — всички те едва ли биха крещели така ужасяващо.

Пазачът се навежда, промъква се и отново тръгва на север. Къртис е до него, а не зад него. Кучето тича пред тях — сякаш с помощта на някакво телепатично чувство знае как да открие въпросния хамбар.

Прекосили са само половината град, когато стигат до друга пътека между сгради. Странна светлина се появява от дясната им страна. Светлината е в сапфирен цвят и пулсира като медузата, която се оттласква при движение. И тогава една тлееща черна фигура изтичва по улицата и влиза в прохода, втурва се към тях.

Подобно на марионетка, силно издърпана за конците, Габи отскача настрани с изненадваща ловкост. Къртис и кучето залягат.

Със скоростта на куршум трупът се удря в стената и се просва на земята. Накрая застава в някаква странна поза, подобно на захвърлено бостанско плашило. Миризмата на овъглено обаче го различава от плашилата. Дрехите му тлеят, по изгубилото нормалната си форма лице пълзят някакви гадини.

Върху разкъсаните гърди на жертвата все още се четат буквите Ф и Р. На мястото на Б зее огромна дупка и стърчат ребра.

Дръпнат или не, с артрит или не, веднага осъзнава цялата сила на грозящата ги опасност. В миг той възвръща младежката си енергия и пъргавина, които евентуалният му прародител и известен актьор успешно демонстрира във филми като „Камбаните на Розарита“ и „Хлапето от Аризона“. Той веднага хуква към хамбара, сякаш предизвиква кучето да се състезават. Къртис се втурва след тях.

Писъци, сърдити викове и отекващи изстрели. После се чува зловещ звук — пронг-пронг-пронг — като че някой чупи зъбците на вила или градинско гребло с лекота, с която би изтръгвал струните на цигулка.

Единият Къртис Хамънд лежи мъртъв в Колорадо, а другият сега тича право към лобното си място.