Дийн Кунц
Входът за рая — платен (23)

Глава 23

Седнал във фотьойла, Ноа Фаръл говори до момента, в който на самия него му омръзна да се слуша.

Лора продължаваше да лежи неподвижно. Не пророни нито дума по време на монолога на брат си и сега остана безмълвна.

Тази мъчителна тишина беше най-близкото нещо до покоя, което Ноа познаваше. Няколко пъти в миналото дори беше задрямвал в този фотьойл. Единственият сън без сънища при него настъпваше при нежното спокойствие, което настъпваше, след като изговореше всичките си думи и не му останеше нищо друго, освен да сподели мълчанието със сестра си.

Може би покоят идваше след примирението.

Примирение, което обаче не му даваше покой. Дори и след вечерите, в които подремваше във фотьойла, на сутринта у него отново се връщаше чувството на вина. Непоносимостта му към неправдата не беше заличена от безпаметния сън, а бе още по-изострена.

Имаше кокал за Фейт и го задъвка, макар да знаеше, че челюстите на кучето са по-здрави и по-силни.

Тази вечер не задряма. В главата му отново нахлуха нежелани мисли. Думите отново напираха у него, но този път имаше опасност да са изпълнени с гняв, омраза към себе си и самосъжаление. Ако тези думи проникнеха през решетките на умствения затвор, в който Лора излежаваше доживотна присъда, те едва ли щяха да внесат повече светлина в мрачната атмосфера.

Той отиде до леглото, наведе се и целуна сестра си по мократа от сълзи буза. Ако беше вкусил отрова, пак нямаше да му загорчи толкова, колкото от нейните сълзи.

В коридора срещна медицинска сестра, която буташе количка с лекарства. Дребна чернокоса жена с розова кожа на лицето и мигащи сини очи на скандинавска блондинка. В своята снежнобяла престилка тя изглеждаше наперена и разкрепостена. Ноа щеше да отвърне на заразителната й усмивка, ако не беше обезсърчаващата визита при Лора.

Казваше се Уенди Куейл. Беше нова. Той я беше срещал само веднъж досега, но като бивше ченге имаше много добра памет.

— Зле ли е? — попита го тя и погледна към стаята на Лора.

— Доста.

— Цял ден беше отнесена.

Думата „отнесена“ беше толкова абсурдна и неуместна, за да опише нещастието на Лора. Ноа кимна и издаде подобен на лай смях, който при други обстоятелства би стреснал тази дребничка сестра и би я накарал да скочи от мост. Затова той се въздържа и само кимна.

Уенди въздъхна.

— Всички ние си имаме кахъри.

— Какво си имаме?

— Кахъри. Проблеми. Някои от нас са по-големи късметлии и проблемите идват при тях един след друг, но при други идват накуп. Проблемите на сестра ти са много, много големи.

Ноа си представи купчините с кахъри.

— Но всички проблеми на света — продължи Уенди — имат едно решение.

Макар че едва ли отново щеше да носи полицейска значка, Ноа прояви типичната за ченге мнителност:

— Какво решение? — попита и си припомни бандита от „Приятелски кръг“ с татуираната змия на ръката и тениската със смешен надпис.

— Сладоледът, разбира се! — Тя цъфна от радост и отваря капака на един от съдовете върху металната количка.

Вътре има ванилов сладолед с течен шоколад, печени фъстъци и череши. Уенди носи сладоледа на измъчените от душевни терзания пациенти.

— А ти какво мислеше, че ще кажа? — попита тя.

— Любов. Мислех, че ще кажеш, че любовта е отговорът и решението.

Сладкото й кукленско личице сякаш не беше приспособено да се усмихва иронично, но въпреки това тя го стори.

— Ако се съди по мъжете, в които съм се влюбвала, сладоледът е за предпочитане.

Най-накрая тя се усмихна широко.

— Лора дали ще иска да го опита? — попита.

— В момента не е в състояние да яде каквото и да е. Може би ако й помогна и я нахраня сам…

— Не, не, господин Фаръл. Ще разнеса тези и после ще отида да я питам дали иска. Ако мога, аз ще я нахраня. Обичам да се грижа за нея. Да се грижа за всички тези по-специални хора… Те са моят сладолед.

Ноа продължава по коридора към предната част на сградата. Вратата на Ричард Велънд е отворена.

Рикстър, освободителят на калинки и мишки, стоеше в средата на стаята си, облечен в яркожълта пижама, и си хапваше от сладоледа, докато гледаше през прозореца.

— Щом ядеш такива неща преди лягане, със сигурност ще сънуваш сладки сънища — каза му Ноа.

— Знаеш ли какво наистина е хубаво нещо? Сладкият лед в сряда — отвърна му Рикстър.

Първоначално Ноа не можа да схване за какво става дума.

— Мисля, че днес е сряда — отвърна Рикстър и кимна към сладоледа в ръката си.

— А, да. Хубаво нещо е, когато не го очакваш. Тогава е още по-вкусен и сладък. Прав си.

— Ти ще се изпаряваш ли?

— Да, да, тръгвам си.

Рикстър с копнеж изрече, че да можеш да се изпариш, когато си поискаш, е още по-хубаво нещо и от сладкия лед в сряда.

Когато излезе от „Рая на самотните и забравените от Бога“, Ноа вдиша дълбоко от топлия вечерен въздух. На път за колата си — друг стар шевролет — той се опита да се успокои.

Не беше прав да се отнася с такова недоверие към Уенди Куейл.

Лора беше в безопасност.

Ако хората от Приятелския кръг на конгресмена Шармър бъдеха подкупени и отново тръгнеха по петите му, щяха да търсят него, а не сестра му. Джонатан Шармър беше разбойник. Зад проявите на съчувствие и фалшива искреност, които бяха характерни за всеки политик, си оставаше разбойник, гангстер. А едно от малкото правила, към които се придържаха престъпниците — без да се броят малоумниците от уличните банди — беше да не предизвикват излишен гняв и мъст, като посягат на роднините на жертвите. Съпругите и децата бяха табу. Сестрите — също.

Износеният двигател запали още при първия опит. При друга кола винаги се налагаше повече суетене. Ръчната спирачка се освободи с лекота, скоростния лост не заяде много, а дрънченето на остарялата ламарина и шасито не можеше да заглуши човешки говор. Дявол да го вземе, тази кола си беше като нов мерцедес-бенц!