Дийн Кунц
Входът за рая — платен (8)

Глава 8

Не са минали и двайсет и четири часа от последното обаждане в Колорадо, пожара в къщата и ужасните викове, които още отекват в ушите му. Момчето, останало без майка, си почива зад волана на нов форд експлорър, докато подобното на палячо шарено куче до него слуша по радиото класически уестърн мелодии. В момента звучи Призрачни ездачи в небето. Двете създания се носят из нощна Юта, само на метър и нещо над земята.

От време на време отстрани пробягва звездното небе, ниско и близко до хоризонта. Нищо по-необичайно не се вижда обаче във висините — там, където биха препускали призрачните ездачи. От предното стъкло се вижда само друг експлорър и шаситата на колите от горната платформа на този двуетажен камион за превозване на автомобили.

Те се качиха на него в късния следобед на един огромен паркинг за камиони близо до Прово, докато шофьорът хапваше в закусвалнята. Вратата на единия от фордовете не беше заключена и момчето бързо се пъхна в него.

Кучето продължаваше да го следва като предан съзаклятник и тихо се гушна до господаря си, двамата скрити на пода на колата. Шофьорът се върна и потегли с камиона. Но дори и тогава те останаха свити под нивото на стъклата, за да не бъдат забелязани от водачите на други коли, които можеха да дадат знак на колегата си, че води неканени пътници.

С парите, които взе от къщата на Хамънд, изгладнялото момче си купи два чийзбургера от закусвалнята на паркинга. Малко след като камионът се насочи към магистралата, той беше изял единия и даваше другия на песа.

Малкият плик с чипс обаче изяде почти сам. Картофките бяха толкова вкусни и хрускави, че момчето изстена блажено, докато ги ядеше. За кучето очевидно това беше екзотична храна. Когато му даде първото парче, то предпазливо го пое с езика, сякаш не можеше да разпознае вкуса. Търпеливо изследва соления деликатес и едва след това го схруска енергично. По същия начин излапа и останалите три парчета, които неговия млад господар великодушно му отпусна.

След като се нахрани, момчето пи вода от бутилката, но това се оказа по-трудно за кучето и в крайна сметка животното понамокри седалката и козината си. Между седалките в колата имаше поставка за чаши. Момчето наля в нея вода и четириногият му спътник започна да пие.

След като бяха потеглили от колорадските планини, те пътуваха къде ли не. В момента се носеха по магистралата без посока и цел. Бяха скитници, но не волни.

Убийците са изключително добре подготвени и обучени да издирват жертвите си. Използват както естествените си умения и сетива, така и електронни устройства. Толкова са хитри и добре екипирани, че са в състояние рано или късно да открият беглеца, на каквото и разстояние да успее да им избяга. Макар че дистанцията няма да спре враговете му, времето е негов съюзник. Колкото по-дълго успява да убегне на жестоката банда, толкова по-голяма е вероятността да изгубят следите му. Или поне на него му се иска да е вярва, че е така. Колкото повече часове оцелее жив, толкова по-близо ще бъде до пълната си свобода, а с всеки негов изгрев страхът му постепенно ще намалява.

Сега, в нощна Юта, той храбро седи в експлоръра и си тананика заедно с радиото в колата. Вече е научил доста добре припева, както и куплетите. Призрачни ездачи в небето. Могат ли наистина да съществуват?

Междущатско шосе № 15, по което летят с висока скорост в посока югозапад, е доста оживено дори и по това време, но не може да се каже, че е натоварено. Колите се движат по бялата линия, продължаваща и отвъд хоризонта на североизток към Солт Лейк Сити. Движат се някак сърдито и напрегнато, сякаш небесни рицари скоро ще започнат кървав турнир, ще пронижат с бляскави копия нощния мрак над пустинята. Колите са се насочили право на юг, една след друга задминават автовоза. От време на време покрай експлоръра преминават и по-големи камиони.

Цифровото табло на радиото, захранвано от акумулатора на колата, излъчва слаба светлина. Тя обаче не е достатъчна да освети момчето и да привлече вниманието на шофьорите, които преминават покрай него като ракети със сто и петдесет километра в час. Момчето не се тревожи, че ще го забележат. Притеснява се само, че успокояващата го музика ще спре, когато се изтощи акумулатора.

В джипа е много уютно, ухае на нова кожа и на мокро куче. Изобщо не го интересуват другите хора по пътя. Само регистрира присъствието им с периферното си зрение заради ръмжащите двигатели и въздушния поток на колите, който от време на време разклаща автовоза.

След „Призрачни ездачи в небето“ следва „Студена вода“ — песен за един умиращ от жажда каубой и коня му, които прекосяват пустинята под палещото слънце. След „Студена вода“ идва ред на рекламите, с които човек не може да си тананика.

Когато момчето наднича от прозореца на своята врата, то вижда как познат камион ги задминава. Движи се много бързо, по-бързо дори и когато двамата с кучето се возиха отзад сред седлата в него. Черен брезент скрива каросерията му. Това, изглежда, е камионът, който беше паркиран на самотния селски път близо до фермата на Хамънд преди няма и двайсет и четири часа.

Разбира се, едва ли съществува само един такъв камион. Стотици като него сигурно сновяха из целия Запад.

Но инстинктът му подсказваше, че това не е някой подобен камион, а именно този.

Той и кучето бяха напуснали предишното си убежище на четири колела малко след залез-слънце, западно от Гранд Джънкшън. Използваха момента, в който шофьорът и спътникът му слязоха да заредят с бензин и да закусят.

Този автовоз е третото им подвижно убежище след залеза. Три дневни курса, по време на които се лутаха из Юта като отскачащото от стените топче за пинг-понг. Като се има предвид хаотичното им пътешествие, вероятността да се натъкнат точно на камиона със седлата е малка, макар че не може да се изключи напълно.

Съвпадението обаче е по-често скритата част от коварен замисъл. Сърцето му шепнеше неумолимо това, което разумът не иска да признае: събитието не е случайно, а част от сложен план, в чийто център е той, а крайната цел е да бъде хванат и убит.

Кабината е бяла като череп на мъртвец. Единият край на черния брезент се люшка във въздуха като наметалото на старицата с косата. Камионът преминава покрай тях прекалено бързо и момчето не може да види кой кара и дали някой вътре носи пушка.

Струва му се, че забелязва двама мъже с каубойски шапки, но не е сигурен дали са същите, с помощта на които слезе от планините и стигна до паркинга на запад от Гранд Джънкшън. Никога не е виждал лицата им.

Но дори и да са те, може би вече не са безобидни превозвачи на конски седла. Може да са станали част от примката, която се затяга около него и която е обкръжила пясъчното море на пустинята, за да улови единствения оцелял от клането в Колорадо.

И сега те изчезнаха в нощта. Или изобщо не са забелязали, че са минали на метър от него, или са нащрек за присъствието му и планират да го спипат няколко километра по-нататък.

Кучето се сгушва на седалката до него и подпира муцуна върху поставката за чаши. В очите му се отразява светлината от радиото.

Момчето поглажда приятеля си по главата, почесва го зад голямото ухо, после зад другото. Уплашен е и пухкавата козина, както и топлото тяло на животното, го успокояват. Престава да трепери, но вътрешностите му се бунтуват.

Той е най-издирвания беглец из целия Запад, дори из цялата страна. Търсят го под дърво и камък, от едното крайбрежие до другото. Могъща сила е пуснала потери по петите му и сега безжалостни ловци търсят жертвата си в нощта.

От радиото звучи мелодичен глас, който преразказва историята за самотен каубой и приятелката му в Тексас. На момчето обаче вече не му се пее.