Мики не беше пропътувала над две хиляди и петстотин километра, за да умре така безславно. Можеше да си умре и в къщи с бутилка в ръката или като се блъсва с камарото с висока скорост в някоя подпора на мост.

Когато дойде в съзнание, първо си помисли, че е мъртва. Беше заобиколена от странни стени, които не приличаха на нищо от преследващите я кошмари. Въздухът миришеше на пръст и плесен, на урина на плъх, на повръщано, на дървен под, полят с бира преди години, на гъст цигарен дим. Но най-силно се улавяше миризмата на разложено. Вдиша веднъж, два пъти, пет пъти. И все още си мислеше, че е мъртва, защото сегашната атмосфера много приличаше на ада, но не представян така зрелищно както в книгите и филмите. Разбира се, ако адът беше повече чувство за безполезност, а не огън; повече изолация, а не клади, повече разочарование, а не физическа болка.

Тогава зрението й се проясни. Осъзна, че стените са образувани от боклук и натрупани купчини списания. И разбра къде се намира. Това не беше адът, а домът на Тилрой.

Не би могла да отгатне къде е намира, ако сега не видя обитателя на странната къща.

Замириса й и на кръв. Когато облиза устните си, усети и вкуса й.

Не можеше да отвори дясното си око, защото миглите й се бяха слепили от съсирената кръв.

Когато се опита да избърше кръвта, откри, че китките й са вързани здраво.

Беше легнала на едната си страна върху някакъв диван. Пред дивана имаше телевизор и фотьойл.

В дясната страна на главата си изпитваше силна, но поносима болка. Но когато вдигна глава, болката стана чудовищна. За миг си помисли, че отново ще изпадне в безсъзнание. Тогава болезненото усещане леко отслабна, колкото да може да го търпи.

Когато понечи да седне, откри, че глезените й също са здраво завързани и че въжето, свързващо ги с китките, не й позволява нито да се протегне, нито да се изправи. Тя се извъртя и успя да стъпи на пода, седнала на ръба на дивана.

Маневрата обаче предизвика нов пристъп на главоболие. Сякаш едната половина от черепа й непрекъснато се издуваше като балон. Подобно чувство не й беше непознато, независимо как го наричаше — сутрешен махмурлук и така нататък. Само че този път беше много по-силно и не беше съпроводено от угризения на съвестта, а от студена ярост. И това не беше ирационалният гняв, който тя отдавна изпитваше като оправдание за самоизолацията си, а ярост, фокусирана само и единствено върху Престън Мадок.

За нея той се беше превърнал в истинско въплъщение на дявола. И може би не само за нея и не само в метафоричния смисъл, а и на практика. През последните няколко дни Мики научи за съществуването на злото по нов начин. Струваше й се, че злото на хората — мъже и жени — взети поотделно, е само бледо отражение на много по-голямото и отровно зло, което съществуваше на този свят и си пробиваше път бавно и търпеливо.

Когато болката отново престана, тя се наведе напред и избърса с коляно изцапаното си със засъхнала кръв дясно око. Зрението й, изглежда, не беше засегнато. Кръвта не беше от окото, а от раната на главата й, която вече не кървеше така обилно.

Заслуша се. Цареше абсолютна тишина.

Логично беше Ленард Тилрой да е убит. Тъй като бе живял тук сам и че сега къщата беше превърната в мястото за игра на Мадок.

Тя не извика за помощ. Фермата се намираше сред обширен безлюден район, а къщата беше далеч от пътя. Нямаше съседи, които да я чуят.

Докторът на смъртта беше отишъл някъде. Но скоро със сигурност щеше да се върне.

Не знаеше точно какво възнамерява да стори той с нея и защо не я е убил още в гората. Но Мики не мислеше да го чака тук, за да го пита.

Беше я завързал с жиците на лампата.

Имайки предвид това, възлите не би трябвало да са чак толкова стегнати. Мики погледна отблизо и видя, че ръчно изработените окови са умело сплетени и че всеки възел е разтопен, за да стане по-здрав. Така беше почти невъзможно да се разхлаби кабелът само с опъване и разхлабване.

Погледна към фотьойла. На масата до него имаше пепелник с фасове.

Мадок сигурно беше използвал запалката на Тилрой, за да разтопи жиците. Сигурно я беше оставил тук някъде. Това, което можеше да се залепи с топлина, можеше напълно да се разтопи и тя да е свободна, ако действа внимателно.

Китките й бяха прекалено стегнати, за да може да държи запалката така, че да насочи пламъка към жицата, без да се изгори. Възлите между глезените й обаче не бяха стегнати.

Тя се свлече от дивана и остана така прегърбена, с леко свити колене. Не можеше нито да ходи, нито да помръдне краката си. А когато се опита да се движи с подскоци, загуби равновесие и падна, като едва не си разби главата в ръба на масата.

Ако не беше избегнала масата, сигурно щеше да си счупи врата.

Мики запълзя като мия в търсене на газовата запалка — първо около фотьойла, а после и зад него.

На пода вонята беше по-силна. Беше толкова силна, че само дето не я докосваше. Едва се сдържаше да не повърне.

Едно силно избумтяване разтърси цялата къща и я накара да изкрещи. За миг си помисли, че се е затръшнала вратата и че демонът е пристигнал отново. Тогава разбра, че това е било гръмотевица.

Бурята беше започнала.

* * *

След като пристигна от летището на Кьор д’Ален в Нънс Лейк, Ноа Фаръл се обади по мобилния на Дженива Дейвис. Когато Мики е позвънила на леля си тази сутрин, преди да тръгне от Сиатъл, Дженива сигурно й е казала, че планът да замесят коравия детектив в играта им е успял и че той е на път за Айдахо. Все пак му се искаше Мики да го беше изчакала, вместо да тръгва сама. Дженива сигурно беше предала на племенницата си инструкциите на Ноа да се обади отново от Нънс Лейк и да каже името на местен ресторант, или друг обект, където да се срещнат веднага щом той пристигне. Сега, когато се свърза с Дженива, за да научи мястото за срещата, той разбра, че Мики не се е обаждала сутринта от Сиатъл, нито от Нънс Лейк.

— Трябваше вече да е там — притесни се леля й. — Не знам какво да правя. Да се тревожа ли, да се плаша ли.

* * *

Сияещото момиче се доверява на непознати изненадващо лесно. Къртис предполага, че всеки, който свети като нея, сигурно притежава изключително прозрение. Това прозрение помага да отгатва дали хората, с които се среща, имат добри или лоши намерения.

Тя не взема със себе си нито куфар, нито някакви лични вещи. Сякаш не притежава нищо на този свят, освен това, което е с нея. Сякаш не са й необходими никакви вещи, които да й напомнят за неприятното минало, и сякаш тя иска да забрави това минало. Все пак взима със себе си дневника от леглото. После се приближава толкова до Къртис и Жълтьо, че чрез кучето той почти усеща топлотата на нейното божествено сияние.

— Майка ми в момента изнася едно от обичайните си представления. Надрусала се е пак — казва тихо Лейлъни. — Може да не разбере, че ме няма, докато не издам двайсетина романа и не спечеля Нобелова награда за литература.

Къртис е впечатлен:

— Наистина ли? Това ли предвиждаш да ти се случи?

— Ако изобщо можеш да предвидиш нещо, то трябва да е голямо и значимо. Затова винаги казвам така. Кажи ми, Батман, спасявал ли си и други светове?

Къртис е поласкан, че го наричат Батман, особено ако има предвид актьорската игра на Майкъл Кийтън. Това е истинският Батман. Той трябва да бъде искрен с нея:

— Аз не. Но майка ми е спасила доста.

— Изглежда, светът ще си има работа с новак. Но съм сигурно, че ще се справиш добре.

Вярата на момичето в него, макар още с нищо не оправдана, кара Къртис да се изчерви.

— Ще се постарая.

Стария Жълтьо легнал между краката на Къртис, се премества при Лейлъни и момичето го погалва по главата.

Чрез духовната връзка момче-куче Къртис едва не се разтапя от удоволствие, когато е обзет от прилива на топли емоции, изпитан от духовната му сестра. Животното е омаяно и опиянено от очарованието на новата позната.

— От къде знаеш, че светът трябва да бъде спасен? — пита Лейлъни.

— Очевидно е, има много признаци.

— Ще тръгваме ли или ще киснем тук цяла седмица? — намесва се Поли, която се е изкачила по стъпалата и е влязла в караваната.

Тя отстъпва встрани, за да направи път първо на духовната сестра, а после на Лейлъни и Къртис. Кучето изскача от караваната, но сияещото момиче слиза по стълбите внимателно, като първо стъпва на земята със здравия си крак, а после завърта и този с шината. Леко се олюлява, но запазва равновесие.

Докато слиза след Лейлъни и усеща как кучето потръпва от зловещата атмосфера, която витае около превозното средство, Къртис пита:

— Къде е вторият ти баща, убиецът?

— Отиде да се срещне с един мъж, видял извънземни — отговаря Лейлъни.

— Извънземни?

— Дълго е за разказване.

— Скоро ли ще се върне?

Изведнъж красивото й лице помръква.

— Може би всеки момент.

Изоставила поста си от обърнатата боклукчийска кофа, Кас се присъединява към тях по средата на разговора, за да долови тревогата.

— Скъпа, можеш ли да тичаш с тази шина? — пита тя.

— Мога да се движа бързо, но не и колкото вас. Колко още остава?

— До другия край на къмпинга — казва Кас и посочва към десетките каравани, в чиито прозорци греят светлини — обитателите са се приготвили да посрещнат бурята на сухо.

— Мога да се справя — уверява ги Лейлъни и закуцва по-бързо. — Но не мога да поддържам висока скорост през цялото време.

— Добре тогава — отвръща Поли. — Щом така или иначе ще вършим тази лудост…

Къс сграбчва Къртис за ръката го придърпва, сякаш е непослушно дете, тръгнало в грешна посока. После продължава започнатата от Поли мисъл на един от техните двойни монолози:

— … ако наистина ще го правим и ще ни преследват…

— … като похитители…

— … тогава…

— … да си размърдаме задниците.

— Къртис, тичай пред мен — дава му инструкция Кас, като сега се държи с него повече като с извънземно величество, отколкото като с обикновено момче — помогни ми да увеличим шансовете си за успех. Трябва да потегляме оттук колкото се може по-скоро и да се насочим към границата на щата.

— Аз ще вървя с теб, Лейлъни — казва Поли.

Тъй като не иска да изоставя момичето, Къртис задържа Кас, която вече се е устремила напред, и изрича:

— Не се тревожи, Спелкънфелтър ще ти харесат.

— О, нищо не обичам толкова, колкото Спелкънфелтър — шегува се Лейлъни.

Ексцентричният отговор поражда у Къртис няколко въпроса едновременно.

Кас обаче не му позволява да общува повече и процежда през зъби:

— Къртис! — тонът й е по-категоричен от всякога.

В небето проблясва светкавица. Назъбените сенки на подредените каравани, сякаш искат да избягат от небесните тризъбци или от тътена на гръмотевиците, проехтял секунди преди това.

Кучето се втурва към флийтууда, а Кас поддържа темпо, което кара Къртис да се съмнява, че по някакъв странен начин в жилите й е влязла от кръвта на духовната му сестра. Къртис гледа да не изостава.

Обръща се назад и вижда как сияещото момиче се придвижва изненадващо бързо. Този свят е по-жив от всеки друг, който е виждал преди. И по-изумителен от много останали. Но дори сред неизброимите великолепия на тази планета и дори рамо до рамо със страхотната и неповторима Полуксия Лейлъни Клонк е в центъра на тази сцена. Струва му се, че тя като че е повела целия свят зад себе си, смъкнала е една тъмна и плътна пелена.

* * *

Удостоверението на частен детектив не го подведе и му помогна навсякъде из страната, независимо в кой щат се намираше. Жените често откриваха в него загадъчен мъж с магнетична власт. Хилядите детективски романи, телевизионни филми и касовите екшъни и трилъри бяха създали крайно романтичен облик на трудната и неблагодарна професия.

Служителят на регистратурата в къмпинга обаче не примигна с красиви клепки, когато Ноа Фаръл му показа документа. Като повечето мъже и този реагира с жив интерес и благородна завист. Около петдесетгодишен, той имаше бледо лице и закръглено тяло. Като че скучният му живот беше повлиял на външността му. Искаше да му разкаже всичко по-интересно и вълнуващо от детективската си практика. Обаче по-лесно беше да научи крава да пее, отколкото да го накара да повярва, че детективската работа е скучна и монотонна. От прочетеното и видяното във филмите мъжът си представяше красиви жени, престрелки, гонитби с бързи коли и дебели пликове, пълни с пари. Засипа го с въпроси не само за сегашния му случай, но и за Живота с главно Ж. В отговор Ноа лъга смело, като каза, че преследва двама души, които може би са отседнали тук и които една голяма корпорация издирва, защото са завели дело срещу нея. До края на срока оставало толкова малко време, че трябвало да ги търси дори по време на почивката им. Освен това Ноа си измисли какви ли не подробности за минали подвизи.

Услужливият човек потвърди, че Джордан Банкс е наел място в къмпинга. Регистрационният номер и описанието на караваната — преоборудван автобус „Превъст“ — отговаряха на информацията, с която Ноа се беше сдобил чрез връзките си в Отдела за регистрация на МПС към калифорнийската полиция. Бинго!

Служителят също така разпозна Мики на фотографията, която той беше взел от леля й.

— О, да, това е тя. Днес идва тук, преди господин Банкс да пристигне, и също пита за него.

В съзнанието на Ноа удари тревожна камбана. Ако Мадок беше разбрал, че тя го е търсила…

— Тя му е сестра — добави служителят. — Искаше да го изненада за рождения му ден. Затова не му казах нищо, когато пристигна. — Очите му се присвиха. — Мислите ли, че казва истината?

— Да, сестра му е. Тя идва ли отново, след като господин Банкс се регистрира при вас?

— Не. Надявам се да намине, преди да ми свърши смяната. Тя е балсам за очите, тази девойка.

— Трябва ли да получа разрешение за влизане като посетител? — попита Ноа.

— Не е толкова лесно. Ако той не е оставил името ви на регистратурата, а той наистина не го е сторил, трябва да изпратя едно от моите момчета да отиде до място номер шейсет и две, за да попита дали да ви пусна като негов гост. Проблемът е, че едно от момчетата е болно и не е на работа днес, а другите се побъркват, като вършат работа за двама. Затова трябва да отида аз и да го попитам, докато вие ме чакате тук.

Отвън проблесна първата светкавица на бурята, след което постройката беше разтърсена от гръмотевицата. През това време Ноа бръкна в портфейла си, извади една банкнота и я сложи на масата, също като в най-клишираните сцени от криминалните филми.

Служителят примигна веднъж.

— И без това не ми харесва да излизам оттук в бурята. Имам си задължения. Какво пък, нали и без това сте като ченгетата. Или поне веднага след тях, нали?

— Точно така — съгласи се Ноа.

— Ами тогава, вървете. Докарайте колата си, аз ще вдигна бариерата.

* * *

Дъждът не последва веднага след първата светкавица. Мина почти минута, след което удари втория гръм, предшестван от нова светкавица, по-ярка от първата, след което пороят се отприщи.

Върху караваните и другите коли в къмпинга започнаха да падат капки големи колкото гроздови зърна, а от ударите им се вдигаха пръски.

Лейлъни вече беше изчерпала силите си и способността си да се движи бързо. Роботоподобният крак може и да изглеждаше страховито, но сдаде багажа по-скоро отколкото беше очаквала. Сигурно защото през последните дни беше ходила много малко и недостатъчно, тъй като през повечето време бяха на път. Постепенно изгуби плавното движение на бедрото, което й помагаше да се придвижва по-бързо, и не беше в състояние да поддържа предишния ритъм.

Прелюдията към дъждовната симфония продължи само няколко секунди. След това върху къмпинга сякаш се изля Ниагарският водопад — концерт, композиран изцяло от бясното стакато на ударни инструменти. Пороят беше толкова силен, че дори дърветата се огъваха от тежестта на капките.

Лейлъни се опита да предпази дневника, но скоро страниците му се намокриха, сякаш бяха накиснати в кофа с вода. Самата тя вече беше мокра до кости, като че беше плувала с дрехите.

Поли сложи ръка на рамото й и се наведе, за да бъде чута:

— Малко остана! Онзи флийтууд на трийсетина метра оттук!

Лейлъни пъхна дневника в ръцете на поли и отвърна:

— Вземи това и върви! Аз ще те настигна!

Поли настоя да останат заедно. Лейлъни съзнаваше, че разстоянието е съвсем малко, но не можеше да тича толкова бързо като Поли, защото болките в краката й бяха станали много силни и защото не можеше да възвърне старото си темпо, колкото и да се опитваше. Както и защото калната автомобилна алея се оказа доста хлъзгава от дъжда и така й беше по-трудно да пази равновесие. Колкото и да се правеше на опасен малък мутант, тя несъмнено си оставаше едно недъгаво момиче, което в ситуация като тази не можеше да бъде много действено. Тя пъхна дневника в ръцете на поли, като в същото време сърцето й се свиваше заради намокрените страници. Тази страници съдържаха години на страдания. Не просто разкази за Синсемила и доктор Смърт, а също така и спомени за Лукипела, които едва ли можеше да си припомни в подробности вече. На тези страници бяха изписани наблюденията и идеите, благодарение на които можеше да стане писател, да стане личност, да промени безформения си живот и да вложи смисъл и цел в него. Стори й се, че ако изгуби тези четиристотин страници, ако позволи от тях да остане само размазан от водата нечетлив ръкопис, тогава каквото и да прави, животът й щеше да бъде безсмислен. От една страна тя разбираше, че страхът й не е основателен, но, от друга, в момента не се ръководеше от разума си. Затова отново бутна настойчиво дневника в ръцете на Поли и извика:

— Вземи го и го пази сух, той е животът ми. Моят ЖИВОТ!

Може би това се стори като някаква лудост на Поли, но близначката съзря нещо в лицето и погледа на Лейлъни, което я уплаши и потресе. Трогна я, защото на около двайсет и пет метра от флийтууда тя взе дневника и се опита да го напъха в чантата си. Но когато тетрадката не влезе, Поли затича към караваната. От небето се лееше вода; вятърът безмилостно бушуваше. Лейлъни се хлъзгаше и олюляваше, но продължаваше да върви напред. Изтласкваше се към флийтууда, разчитайки както на краката си, така и на силата на позитивното мислене. Поли изтича десетина метра, забави, погледна назад, все още на петнайсет метра от караваната. Вече не беше тази жива и весела фигура, а някаква сянка, сив фантом на амазонка, покрит от пелената на силния дъжд.

Лейлъни й махна.

— Върви, върви!

Накрая поли се обърна отново напред и продължи да бяга. Тя беше на десет метра от флийтууда, Лейлъни — на двайсет. Всеки метър беше като скок на антилопа за близначката и непоносима борба за момичето. Тогава Лейлъни се запита защо не беше приложила силата на позитивното мислене, за да излекува крака си така, както го беше сторила, за да й пораснат гърди.

* * *

Успяла да се свлече на пода, на Мики й се стори, че ужасната воня се надига из помещението като жълто-зелена мъгла.

Потърси запалката, но не можа да я открие. След по-малко от минута търсене тя огледа по-добре обкръжаващите я странни стени и веднага разбра, че идеята й да се освободи чрез огън би била доста опасна в тази ситуация. Запълзя предпазливо по пода, страхувайки се да не предизвика и най-малката искра.

Когато удари и втората мълния и дъждът започна силно да барабани по покрива, тя потърси някакъв предмет, който да й бъде от помощ. Само тенекиените кутии от кафе й даваха някаква надежда.

Хората държаха подобни кутии, за да съхраняват разни неща в тях. Тилрой, който очевидно никога не беше изхвърлял нищо през живота си и който беше напълнил дома си с ексцентрична колекция, достойна да влезе в учебниците по психиатрия, със сигурност също държеше нещо в тях.

Мики пропълзя покрай фотьойла и телевизора, приближи се до стената от кутии, с мъка се изправи на колене и здраво стисна една от кутиите. Поколеба се дали да я издърпа от купчината. Това щеше да доведе до падането на цялата стена и щеше да я затрупа с тонове боклуци.

След като гледа подредбата и оцени доколко е стабилна, тя все пак предпочете да действа, тъй като и без това нямаше избор. Отначало кутиите й се сториха като залепени една за друга. После една леко поддаде.

Все още застанала на колене, тя извади кутията и я стисна с бедрата си. Зае се с капака, който упорито отказваше да се отвори, но най-накрая успя.

Най-малко сто малки и бледи кръстове разпятия в най-различни цветове се изсипаха от кутията. Хиляди малки полумесеци останаха вътре. Мики впери поглед в съдържанието на кутията. Не защото не знаеше какви са тези предмети, а защото не можеше да схване причината, поради която Тилрой беше колекционирал подобни неща. Пили за нокти — цяло съкровище.

Някои бяха по-малки и по тях имаше дамски лак. Сигурно цялото семейство беше допринасяла в миналото за колекцията, когато заедно с бедния Тилрой бяха живели и други хора. Особеност, датираща от няколко поколения.

Остави кутията настрана и се зае със следващата. Беше прекалено лека. В нея едва ли имаше нещо, което можеше да й помогне.

Коса. Мазни шноли за коса.

Когато отвори капака на третата кутия, усети миризмата на калций, като от раковини. Погледна вътре, моментално извика и изпусна кутията.

Кутията се търколи по пода и от нея се изсипаха дребни бели скелети на шест до осем птици, всичките крехки като захар. Бяха доста дребни — сигурно канарчета или папагалчета. Семейство Тилрой явно е гледало папагалчета и когато някое от тях е умирало, те са почиствали перата и плътта и са запазвали костите, за да… За какво ли? Поради някакви сантиментални причини? Крехките кости изпопадаха и изтракаха по пода, а черепите, не по-големи от череши, отскочиха като захарчета.

Може би прекалено бързо беше отхвърлила мисълта, че е мъртва и че се намира в ада. Това място определено беше играло ролята на пъкъл за Ленард Тилрой и за тези преди него. В кутиите от кафе май нямаше нищо полезно.

В стаята нямаше часовник, но тя все пак чуваше тракането на стрелките. Стрелки, които отброяваха времето до завръщането на Престън Мадок.

* * *

Стиснала прогизналия дневник, Поли стигна до флийтууда, отвори вратата и влезе вътре. Спря се на стълбите и се обърна да окуражи Лейлъни да побърза. Тогава видя, че момичето го няма.

Къртис се показа пред предната част на возилото точно когато Кас, седнала зад волана, запали двигателя.

— Имаме проблем! — извика Поли и хвърли дневника на масата, след което изхвърча отново навън.

Тя огледа мястото, вцепенена от изненада. Не можеше да повярва на очите си. Момичето беше тичало зад нея. Последният път, когато Поли погледна назад, Лейлъни беше на не повече от петнайсет метра зад нея. След пет секунди, когато Поли стигна до караваната, отново се огледа. И, мили Боже, момичето беше изчезнало!

* * *

Чистачките едва смогваха да избърсват стъклото от капчиците, но Ноа умело караше колата и успя да открие място номер шейсет и две сравнително лесно.

Той загледа удивено внушителната каравана на Мадок, гигант, който беше с размерите на крайпътно бистро. Машината се издигаше подобно на ветроходен кораб сред морето и в сравнение с нея маздата на Ноа изглеждаше като нищожна лодчица.

Мислеше да разузнае района и да открие място, от което може да води наблюдение в продължение на петнайсет-двайсет минути, докато не се запознае по-добре със ситуацията. Този план обаче автоматично отпадна, когато видя вратата на превъста широко отворена. Вятърът я блъскаше силно. Дъждът се завираше в кабината и докато Ноа гледаше натам близо минута, никой не излезе да я затвори.

Нещо не беше наред.

* * *

Яките зъби на светкавицата проблеснаха в черното небе и се отразиха в мократа асфалтова настилка на пътя.

Нънс Лейк вече беше останал на три километра, а фермата се намираше само на километър и нещо оттук.

Макар че дъждът го намокри, Престън се чувстваше омърсен. Беше му се наложило да докосне Ръката, включително и до деформираните й части. Нямаше време да сложи ръкавици.

Ако не откриеше някакви работни ръкавици в къщата на Тилрой, щеше да му се наложи да я пипа отново, и то неведнъж. Дори само за да я пренесе през хартиените лабиринти в хола, където беше оставил Кралицата-курва. Там щеше да я завърже здраво за фотьойла — място на първия ред за спектакъла с убийството на приятелката й.

Лейлъни щеше да умре на фотьойла, след като той освободеше звяра в себе си и й причинеше редица болезнени травми. Беше роден за това, а тя си носеше от раждането своята участ. И двамата бяха като две счупени спици, хвърлени в мелницата на природата.

Можеше да изтезава Ръката, без да я докосва, с помощта на въображаеми инструменти. Веднага щом я завържеше, щеше да си измие много хубаво ръцете със сапун и вряла вода. Тогава ще се почувства отново чист и гаденето му ще премине. В същото време ще може да се наслади пълноценно на работата си.

Притесняваше се да не би Жабата да няма в дома си сапун. Но при тази мисъл се изсмя гръмогласно. Колкото и нечистоплътен да изглеждаше брадатият перко, по-вероятно беше да съхранява хиляди сапуни, внимателно опаковани и може би дори описани в каталог.

Бавно идваща в съзнание, Ръката тихо изстена на седалката до него. Беше седнала, завързана с колана, а главата й беше подпряна на стъклото на джипа.

Не искаше да прекалява с упойката, за да не би да я убие прекалено рано и прекалено леко.

Стоновете й преминаха в мърморене. Ужасната й деформирана китка спря да потрепва. Домашно приготвената наркоза постепенно започна изветрява на въздуха, а дъждът допълнително беше разредил веществото.

Няколко пъти погледна в огледалото, дали не го преследва някой.

Беше убеден, че бурята и дъждът са го скрили от наблюдателите, когато хвана Ръката. Дори и другите къмпингуващи да са видели нещо през прозорците на караваните, в тъмната нощ те са си помислили, че просто бащата хваща за ръка непослушното си дете, за да го прибере на топло и сухо.

Що се отнася до онези две жени и момчето от флийтууда, нямаше никаква представа кои са те и какво са правили в неговата каравана. Съмняваше се, че са действали заедно с Кралицата-курва, защото ако тя беше пристигнала в Нънс Лейк с подкрепление, едва ли щеше да застане сред дърветата и да наблюдава фермата на Тилрой.

Които и да бяха, те не бяха в състояние да преминат незабелязано за алармената система, без Черната дупка да я изключи и да ги пусне. Когато Престън тръгна за фермата на Тилрой, той каза на глупавата кучка да не пуска никого в „Лекия вятър“. Доскоро тя винаги го слушаше и се подчиняваше безпрекословно. Такава беше сделката и тя добре го знаеше. За нея тази сделка беше печеливша — даваше й каквито си поиска наркотици и стандарт на живот, какъвто едва ли щеше да им при други обстоятелства. Бързото и безпощадно съсипване й беше гарантирано. Колкото и луда да беше — луда, болна и продажна — тя винаги спазваше уговореното.

Очевидно сега обаче Дупката се беше наблъскала с толкова много противопоказни химикали, че не помнеше никаква сделка, нито дори как се казва и на кой свят се намира. Подобни състояния при нея се забелязваха рядко по това време на деня. По-често тя изпадаше в тях вечер и тогава той използваше същата домашно приготвена наркоза, за да я укроти, когато думите и употребата на сила не помагаха.

Вдигна марлята от лицето на момичето и я хвърли на пода, вместо да я прибере в плика. То продължи да стене и главата му клюмна назад. Стигнаха до отбивката за фермата на Тилрой.

* * *

Силният вятър продължаваше да блъска вратата на превъста, но никой не излезе да я затвори. Ноа Фаръл изтича от колата си към караваната и влезе предпазливо вътре. Изкачи стъпалата и застана до пътническата седалка отпред. Вслуша се в обкръжаващите го звуци: тропането на вратата и барабаненето на дъжда по металния покрив. Напрегна се да долови други звуци, които да му помогнат да анализира ситуацията.

Един разтегнат диван заемаше по-голямата част от дневната. Лампата на нощното шкафче осветяваше три кукли хавайски танцьорки, двете неподвижни, а третата — поклащаща бедра. Лампата осветяваше и блажено усмихнато лице, нарисувано върху тавана.

Ако не се броеше дневната светлина, която беше толкова слаба, че сякаш стъклото на прозореца беше покрито със сива пепел, единственото допълнително осветление идваше от задната част на караваната през отворената врата на спалнята. Тази светлина беше червена и слаба.

В неделя на обяд, когато си беше тръгнал от дома на Дженива Дейвис, за да проведе едно последно проучване за Мадок и за да подреди куфара си за път, както и тази сутрин по време на полета му от Кьор д’Ален и по време на шофирането му до Нънс Лейк обмисли безброй варианти за решение на проблема в зависимост от различните обстоятелства, с които можеше да се сблъска. Но никой от сценариите не включваше подобно развитие на ситуацията.

Първата му мисъл беше дали да продължи тихо навътре или да съобщи за присъствието си. Реши да действа по втория начин и се провикна:

— Ехо! Има ли някой тук? — Когато не получи отговор, мина покрай дивана и влезе в кухнята. — Видях, че вратата ви зее отворена на дъжда. Помислих си, че нещо ви се е случило.

Още хавайски танцьорки на масата и на кухненския плот.

Хвърли поглед към предната част на превъста. Никой не беше влязъл след него.

Мълниите просветнаха неколкократно и прозорците замигаха като екрани на телевизори. Призрачните сенки сякаш идваха от отвъдното и искаха да влязат в този свят през караваната чрез силата на яростната буря. Удари гръм, който разтресе караваната.

Той продължи напред и отново извика:

— Всичко наред ли е, съседе? Имате ли нужда от помощ?

В банята хавайските танцьорки бяха подредени от двете страни на мивката.

Ноа се поколеба при отворената врата на спалнята. Отново извика, но отговор не последва.

Пристъпи от сенчестата баня към червения блясък, който беше постигнат чрез забулване на лампите с червени блузи.

Тя чакаше до разхвърляното легло с високо вдигната глава и грациозна шия, сякаш беше някоя благородна аристократка, благоволила да приеме своя покорен слуга. Беше облечена в ярък саронг. Косата й беше разрошена, но тя очевидно не беше излизала в дъжда, защото беше суха.

Ръцете й висяха отпуснати и макар лицето й да беше спокойно като на медитиращ будист, очите й гледаха трескаво като на животно болно от бяс. Беше виждал подобен контраст и преди. Макар и на пръв поглед тя да не беше друсана с амфетамини, явно беше употребила по-силни от кафето стимуланти.

— Хаваец ли си? — попита тя.

— Не, госпожо.

— Защо тогава носиш такава риза?

— За по-удобно.

— Ти Лукипела ли си?

— Не, госпожо.

— Те и теб ли всмукаха с лъч?

По време на дългото си пътуване до Нънс Лейк и по време на планирането Ноа не беше предполагал, че ще му се наложи да разкрие намеренията си — било то на тази жена или на Престън Мадок. Но Синсемила — лесно разпозната по описанието на Дженива — му напомняше за Уенди Куейл, сестрата, която беше убила Лора. Не че Синсемила приличаше на Куейл, но в нейното спокойно лице и светли очи забеляза омърсеност, самодоволство, самовлюбеност. Нагласата й, атмосферата на това място, блъскащата се от вятъра външна врата веднага му подсказаха, че Мики и Лейлъни вече са загазили.

— Къде е дъщеря ти? — попита Ноа.

Тя направи една крачка към него, олюля се и спря.

— Луки, бебчо, майка ти много се радва, че си се излекувал и си пораснал толкова бързо. Преродил си се, след като си се върнал от звездите. Мама е радостна, но малко уплашена, че се връщаш така неочаквано.

— Къде е Лейлъни — настоя той.

— Виж, мама скоро ще има нови бебета. Красиви бебета, по-различни в главите. Не като теб, преди да се промениш, не разкривени и грозни. Мама се поправи, Луки, и не иска новите бебета да приличат на старите.

— Мадок ли я отведе?

— Сигурно си бил на Юпитер и там са те излекували, но все още си грозен отвътре. Малкото сакато момче все още се таи като червей в душата ти. Моите бебета ще могат да четат мислите ти, защото ще бъдат бебета-магьосници, ще имат свръхестествени телепатични способности.

Дясната ръка на Синсемила се сви в юмрук и Ноа разбра, че тя държи някакво оръжие.

Когато той отстъпи назад, надрусаната жена се нахвърли върху него. Дясната й ръка замахна бързо срещу лицето му с нещо като скалпел.

Острието описа дъга и едва не го ослепи. Мина само на сантиметри от очите му.

Той се наведе и избегна атаката, след което ловка хватка я стисна за дясната китка.

Скалпелът в лявата й ръка неочаквано се заби в дясното му рамо, което си беше чист късмет. Можеше да пререже гърлото му или да среже някоя от жизненоважните артерии.

Раната беше незначителна и не го заболя много. Вместо да се опита да я обезоръжи, докато тя изведнъж започна да плюе пръски и да пищи като тасманийски дявол, Ноа я бутна назад.

Когато падаше, тя се хвана за забития в рамото му скалпел. Ето сега вече го заболя.

Синсемила се пльосна върху леглото, но буквално веднага скочи на крака, сякаш имаше вместо тяло пружини.

Ноа извади изпод ризата си трийсет и осемкалибровия си револвер. Макар и да не му се искаше да употреби оръжието, още по-малко имаше желание да бъде нарязан като коледна пуйка.

След случилото се можеше да очаква всичко от тази луда. Затова се изненада, когато тя захвърли скалпела и му обърна гръб. Отиде до шкафа и той пристъпи напред, защото се уплаши, че тя сигурно ще извади пистолет. Вместо това извади шишета с хапчета.

Сякаш забравила за присъствието на Ноа, тя се върна в леглото и се настани сред смачканите завивки и скъсани страници на някаква книга. Кръстоса крака по турски и седна като невръстно момиче, готово за бой с възглавници. Отметна глава назад и започна да се смее. Отвори шишето с хапчетата и запя:

— Аз съм пъргава котка, аз съм летен вятър, аз съм птица в полет, аз съм слънцето, аз съм морето, аз съм аз! — Взе едно хапче в дланта си, а останалите изпопадаха по леглото. Най-накрая отново погледна към Ноа. — Върви си, Луки, ти вече нямаш място тук. — А после сякаш нищо не се е случило, започна да клати глава и да припява пак: — Аз съм пъргава котка, аз съм летен вятър, аз съм птица в полет…

Ноа отново отстъпи, като тръгна назад към банята, без да изпуска от поглед осветената в червено стая. Опипа раната на рамото си. Болката беше остра, но не непоносима. Макар че раната му беше изцапана с кръв, кървенето не беше обилно и значи не беше засегната артерия. Основната опасност може да е от инфекция — ако все пак излезеше жив оттук.

Докато вървеше обратно към кухнята, жената продължи да пее откачената си песен, което означаваше, че си е останала на леглото.

Щом стигна до масата за ядене, той се обърна с намерението да избяга колкото се може по-надалеч.

Малко момче, красива блондинка и едно куче стояха в дневната. Момчето имаше лунички, а русокосата хубавица — деветмилиметров пистолет. Кучето пък имаше рошава опашка, с която започна да маха толкова трескаво, че дъждовните капки се разпръскаха по стените на караваната.

* * *

Вечно чакащите индианци, пазачи без власт, бяха единствените, които го наблюдаваха как вкарва Ръката в къщата. Той я захвърли на пода в коридора до входа за лабиринта.

Затвори вратата и я заключи.

Изцеди водата от косата си и избърса капките от лицето си.

Момичето лежеше свито на кълбо. Лъскавата метална шина на крака на му стърчеше под остър ъгъл. Недоносчето още не беше дошло в съзнание. Измърмори нещо и въздъхна — и се оригна, което отврати още повече Престън.

Чувстваше по ръцете си микроскопичната нечистотия на това дребно и безполезно недъгаво същество.

Докато я пренасяше от дурангото до къщата, той стигна до извода, че няма да може да прекара много време с нея. Жените и момчето във флийтууда представляваха опасност. Едва ли щеше да има възможност да се уедини за дълго в побърканото царство на Тилрой.

Налагаше се да убие Кралицата-курва по-бързо и по-грубо, отколкото планираше. Нямаше време да изпита наслада от продължителното насилие. Щеше да довърши пред очите на момичето приятелката му, без да се двоуми много, както смазва черепа на плъх с лопата.

Недоносчето ще се опита да не гледа. Затова, освен че ще я завърже за фотьойла, ще трябва да закрепи главата й неподвижно и да залепи клепачите й, за да не може да ги затвори.

Можеше да си позволи риска да протака няколко минути, за да помъчи малко Лейлъни. После ще я остави завързана и ще запали къщата.

Когато си тръгва, ще й разкаже как е страдал брат й. Ще я попита къде е сега любящият Господ да я спаси. Ще я пита дали Бог в момента не е в почивка и не играе голф с ангелите или пък е легнал да подремне. Ще я остави на дима и пламъците. Ще я остави да крещи и никой няма да я чуе, освен дървените индианци.

През годините, докато беше подпомагал смъртта на мнозина, които желаеха или не желаеха да умрат, той беше открил, че звярът в него изпитва невероятно удовлетворение от насилието. И че убиването на невръстни деца е още по-вълнуващо от това на възрастни. Старческите домове бяха мрачни и скучни места за неговите занимания в сравнение с детските ясли. Не знаеше защо, но си беше вярно. Вярно за него, а значи наистина вярно. В края на краищата обективната истина не съществуваше, само лична и субективна. По-голямата част от етиците бяха съгласни, че никоя философия не е по-добра и не превъзхожда другите. Моралът не е научна категория. Моралът не съществува. Жизненият опит е по-важен и ти не можеш да съдиш постъпките на другите, щом си избрал съвсем различен от техния жизнен път. Ти одобряваш моето удоволствие от убиването на деца, а аз в замяна любезно признавам твоята страст към боулинга като нормално явление.

Нямаше да може да се наслади на по-дълго уединение с Ръката, каквото планираше, което си беше голямо разочарование. Той обаче беше в състояние да понесе подобно разочарование, имайки предвид сегашната бременност на Дупката и вероятността да роди две, три и дори повече копелета — още по-грозни и разкривени от Ръката и Куция. И те също щяха да изискват повече от света, отколкото могат да му дадат. Беше си осигурил достатъчно работа за следващата година. Нямаше да страда от липса на забавление, върховното удоволствие щеше да бъде негово.

Ръката примигна бавно и дойде в съзнание. Момичето още не можеше да се ориентира и беше объркано, а в това време Престън се подготвяше психически за неприятната задача да я пренесе през хартиения лабиринт до хола. Докосна я и потръпна. После я вдигна рязко от пода и я понесе през колоните от боклуци.

Телевизорът и фотьойлът си стояха на мястото, но подът сякаш беше използван за извършването на вуду магия: разпръснати птичи кости може би образуваха някаква многозначителна фигура; имаше кичури човешка коса, пили за нокти.

Кралицата-курва обаче я нямаше.

Завързана здраво и оставена в безсъзнание само за двайсет минути — двайсет минути! — които бяха необходими на Престън да отиде до Нънс Лейк и да се върне с Ръката, тази човешка развалина все пак беше успяла да обърка всичко. Но объркването на нещата беше единствената дарба, с която тя разполагаше.

Не можеше да е отишла твърде далеч. Колата й още стоеше паркирана на автомобилната алея, а ключовете от нея се намираха в джоба му. Сигурно се беше притаила някъде из лабиринта, все още вързана и неспособна да се движи по-бързо.

Той остави Ръката във фотьойла. Отвратен, свали шината от крака й. Ако се съвземеше, преди той да се върне, Лейлъни нямаше да може да се движи по-бързо от костенурка.

Престън взе шината със себе си. От нея ставаше добра бухалка.

* * *

Индианец с червени и бели пера стоеше гордо между две внушителни колони със „Сатърдей Ивнинг Поуст“. Той обаче не предлагаше цигари, а държеше томахавка.

Мики се хвана за индианеца и успя да се изправи на крака. Глезените й бяха завързани толкова стегнато, че почти не можеше да ги мърда. Но не беше необходимо да ходи прекалено далеч.

Точно от другата страна на прохода в едно кътче между стените на лабиринта се виждаше кръгла маса, на която имаше лампа във формата на камбана. Стойката беше украсена с ангелска глава на върха. Отначало Мики смяташе да свали внимателно лампата на земята, където да й е по-лесно да борави с нея. Времето й обаче беше ценно и тя направо бутна лампата с ръка.

Лампионът се счупи, крушката — също. Лабиринтът потъна в мрак. Стъклените парчета се разпръснаха по пода.

За миг Мики замръзна на място и се ослуша. Шумът от разбиването на лампата беше доста силен на фона на гробната тишина в къщата. Атмосферата беше толкова зловеща, че тя почти очакваше да чуе тежки стъпки и да се появи скелетът от „Разкази от криптата“ — полужив бюрократ с разпокъсани дрехи, сърдит, че е прекъснала вечерята му с мъртви бръмбари. Но ако пазителят на криптата наистина пристигнеше, той самият би изтръпнал от ужас пред чудовищните дела на Престън Мадок.

Тя внимателно огледа пода. Спря се върху няколко големи стъклени парчета и избра едно по-остро. После седна на масата.

Мики бързо започна да реже със стъклото кабела, с който бяха завързани китките с глезените й.

Гумата се разряза лесно, а тъй като медта беше мек метал, оголената жица също не оказа голяма съпротива.

Благодарна на всекидневните упражнения по гимнастика в затвора, че е запазила тялото си гъвкаво, тя вдигна краката си на масата и се зае с връзките на глезените. След няколко минути краката й бяха свободни.

Докато умуваше как да хване стъклото, че да не нарани китките си, докато реже кабела, тя чу едва доловим шум в къщата. Последва силно тупване и някой затръшна външната врата.

Мадок се беше върнал.

* * *

Отпусната в някакъв парцалив фотьойл, Лейлъни не знаеше нито къде се намира, нито как се беше озовала тук. Но макар и остротата на мисълта й още да не се беше върнала напълно, тя нямаше никакви илюзии, че ще се появи камериерка и ще й предложи чай с кейк. Където и да беше, това място беше по-отвратително и гнусно и от най-гнусните бани на Синсемила за очистване на токсините. Всъщност вонята беше толкова натрапчива, че сигурно скъпата й майка беше складирала тук с години изхвърлените токсини. Сигурно така щеше да мирише Синсемила, ако не се къпеше редовно.

Лейлъни се изправи във фотьойла, понечи да стане — и веднага падна. Силната неприятна миризма на пода я отрезви бързо.

Някой й беше взел шината. Беше само на няколко стъпки от свободата, от флийтууда с извънземни. Момче, куче, амазонки и перспективата за страхотни приключения без зли хора-свине. А сега това. Това очевидно беше дело на доктора на смъртта. Малки птичи черепи, втренчили празните си очни кухини.

* * *

Безполезната натура на Ръката, жалката й зависимост, дълбоката й генетична увреденост сякаш струяха от всеки милиметър на металната шина — както микробите гъмжаха из обществените тоалетни.

Високообразован, Престън знаеше, че нейната безполезност и зависимост са абстрактни качества, които определено не могат да оставят следи по предметите. Знаеше също така, че и генетичната увреденост не е заразна болест. Въпреки това дясната му длан, в която държеше шината, стана лепката от пот. И докато обикаляше из лабиринта в търсене на Мики, той беше обсебен от мисълта, че ужасните клетки на момичето ще бъдат вдишани от него и ще проникнат през предателските пори на кожата му. Имаше време, когато потта не би го притеснила повече от урината, слузта и другите неприятни продукти на човешкия метаболизъм, но в момента, докато дланта му ставаше все по-хлъзгава, антипатията му към момичето прерасна в погнуса, от погнуса — в сляпа омраза, на която един етичен човек като него не би трябвало да се поддава. С всяка следваща стъпка през миризливите недра на лабиринта обаче за него все по-голяма значение придобиваше не това, което знаеше, а това, което чувстваше.

* * *

Все още със завързани ръце, държаща парче стъкло като алебарда пред себе си, Мики тръгна по коридора с гръб към стената от вестници и нащрек и за най-малкия шум. Движеше се тихо като сянка. Беше се научила да се промъква незабелязано още като дете, когато за да избегне срещата с едно от поредните „лоши“ момчета, означаваше да опази честта и достойнството си от нови посегателства. Така тя беше принудена да се превърне в призрак, тих и невидим.

Отказа се да разреже връзките на китките, защото подобна деликатна задача щеше да й отнеме поне пет минути. Трябваше да изпълни мисията си на Свети Георги и да прободе с копието ламята, която се спотайваше някъде наблизо и търсеше плячката си.

Спря се в ъгъла. Следващият коридор се пресичаше с този под прав ъгъл и продължаваше наляво и надясно. Не искаше да се показва и да се остави Мадок да я изненада. Още си спомняше колко потайно и безшумно като лисица беше нахлул в дома на Дженива само преди няколко нощи. Вече нямаше да го подценява.

Правилността на мисленето й веднага беше потвърдена, когато той изруга внезапно. Прецени, че е само на няколко метра от нея, зад левия ъгъл. Стоеше там и се спотайваше, но в изблик на неконтролируем гняв хвърли нещо, което се удари в дървения под, претърколи се и спря на сантиметри от нея: шината за крака на Лейлъни.

Ако дойдеше да вземе стоманената шина, щяха да се окажат лице в лице и тогава единственият начин да оцелее щеше да е да забие светкавично стъклото в окото му. Всеки пропуск, дори само да пореже бузата му или веждата, означаваше, че той ще има предимство над нея заради вързаните й ръце и ще я ликвидира по най-брутален начин.

Мики затаи дъх. Зачака. На ръката си носеше евтин часовник „Таймекс“. Можеше да се закълне, че чува тракането на стрелките. Никога не ги беше чувала преди, но сега те тракаха така ясно и отчетливо. До такава степен бяха изострени сетивата й.

Последва тишина. Никакви звуци на приближаващия се или отдалечаващ се Мадок. Само тишина и готвеща се за скок змия.

Сърцето й заби като тъпан. Тялото й вибрираше както земята би вибрирала, ако по нея тъпчат десетки чифтове копита.

И все пак по някакъв неведом начин тя чуваше всички останали шумове, отсявайки туптенето на сърцето си и барабаненето на дъжда по покрива.

Да чака тук още минута? Две минути? Не може да чака вечно. Когато стоиш неподвижно прекалено дълго, рано или късно биваш открит. Призраците, живи или не, трябва непрекъснато да се движат.

Тя се наведе напред и надзърна, като гледаше да се показва колкото се може по-малко.

Мадок се беше преместил. Коридорът беше празен.

По тишината можеше да предположи, че е докарал Лейлъни тук. И сигурно още не беше мъртва, защото в противен случай Мадок нямаше да махне шината от крака й.

Труден избор. Да остави шината, където си е или да я вземе? Да изкара Лейлъни жива оттук ще е по-лесно, ако момичето има опора и на двата си крака. Но пък можеше да вдигне шум, ако се опиташе да я вземе от пода. Освен това нямаше да й е много лесно да носи едновременно със завързани ръце шината и стъклото като оръжие.

Все пак се наведе и хвана шината. Така Лейлъни не само щеше да може да ходи по-бързо, но и да се чувства по-уверено. Вдигна я много внимателно. Чу се леко изтракване. После я стисна и я долепи до тялото си, за да избегне нови шумове. Тъй като Мадок беше мокър от дъжда, Мики можеше да разбере откъде е дошъл и накъде е тръгнал. На сухия дървен под имаше тъмни следи от подметките му.

Със сигурност беше оставил момичето при телевизора, където по-рано беше завързал Мики. И наистина, следите водеха натам, но Лейлъни я нямаше.

* * *

Бутилки, навсякъде бутилки и нито една няма дух. Нито писмо, което да бъде хвърлено в морето. Те съдържаха само остатъци от безалкохолно и бира. Остатъците от течностите, въпреки че бяха явно от години, създаваха доста неприятна миризма около задната веранда.

Ранен, но не и обезсилен, Ноа беше дошъл заедно с Кас и двамата бяха заобиколили къщата отзад. Те влязоха в къщата с извадени пистолети.

Петкилометровия път от Нънс Лейк дотук не даде на Ноа достатъчно време да проучи добре близначките. Разбра само, че са бивши изпълнителки на еротични танци, вманиачени на тема НЛО, но въпреки това остана доста озадачен. Не от биографиите им, а от въоръжението им.

Не ги беше виждал да стрелят, но по професионалния начин, по който държаха оръжието, веднага оцени уменията им. И беше доволен, че съдбата му е изпратила Кас като партньор.

Подът на верандата изстена под тежестта на колекцията от бутилки и на тях самите. Ако всички тези бутилки бъдеха изкупени, собствениците определено щяха да съберат достатъчно пари, за да си купят сносна кола.

Вратата между верандата и кухнята беше двойно заключена. Едната брава можеше да бъде отключена само с помощта на кредитна карта, но резето нямаше да е толкова лесно.

Трябваше да очакват, че Мадок или ги е чул да пристигат с колата, въпреки дъжда, вятъра и гръмотевиците, или че ги е видял, докато са се приближавали къщата. Незабелязаността може и да беше от значение, когато се озовяха в къщата, но не и тук, на външната врата.

Бутилките от двете страни ограничаваха движенията му, но въпреки това той ритна вратата. Рамото го заболя силно, но въпреки това ритна още два пъти. Прогнилата рамка направо се счупи при бравата и вратата отлетя навътре.

* * *

Три удара разтърсиха къщата. Престън веднага разбра, че надеждата му и за най-кратко удоволствие с Ръката моментално се изпари.

Кралицата-курва не можеше да е издала този шум. Тя се намираше някъде в сградата и търсеше начин да излезе, като в същото време правеше всичко възможно да не привлича по никакъв начин внимание към себе си. Дори и да беше открила изход от лабиринта (което беше малко вероятно), едва ли щеше да й се налага да разбива вратата с гръм и трясък.

Престън не беше чул сирени и още никой не беше извикал „Полиция!“, но той не се залъгваше, че може да е някой крадец, избрал точно този момент, за да нахлуе с взлом. Някой беше дошъл да го спре. Току-що започнал търсенето на Кралицата-курва, той беше принуден бързо да го прекрати. Обърна се назад и трескаво тръгна към фотьойла, в който беше оставил Ръката. Още имаше време да задуши малката кучка, макар че от подобен физически контакт щеше да му се обърне стомахът от погнуса. После щеше да избяга през лабиринта. В края на краищата не можеше да остави другите да я защитят.

* * *

Поли настоява Къртис да остане в колата под наем на Ноа, но галактическия принц не се дава лесно.

Къртис иска Стария Жълтьо да остане в колата и спечелва, защото неговата духовна сестра е много добро куче.

Краката им потъват в лепкавата кал на двора. Те шляпат по трудно проходимия терен, докато на около трийсетина метра от тях светкавица удря един бор. Дървото пламва, но огънят бърза е изгасен от пороя. Проехтява гръм, достатъчно силен, за да извести започването на Апокалипсиса. Всичко е толкова чудесно.

На предната веранда тя се опитва да влезе, но врата е заключена. Поли вади пистолета от чантата и казва на Къртис да се отдалечи.

— Да разбиеш вратата със стрелба ще е супер, но моят начин е по-лесен — казва звездното момче. — А най-простите стратегии на майка ми винаги са били най-ефективните.

Той поставя дланите си на вратата, мобилизира волята си да я отвори и на микроравнище медните молекули на резето склоняват да се преместят.

— Можеш ли да ме научиш на това? — пита поли.

— Не — отговаря той и бута вратата.

— Трябва да стана звездно момче като теб ли?

— Всеки биологичен вид си има особени дарби — казва той и я пуска да влезе вътре.

В коридора от двете страни са подредени мумии. Индиански мумии, балсамирани и в изправени пози, облечени в погребални дрехи.

В задната част на къщата Ноа и Кас разбиват вратата и секунди по-късно двамата се появяват на другия край на коридора и зяпват от изненада мумиите.

Поли им дава знак да проверят стаите от тяхната страна, а на Къртис казва:

— Насам, скъпи.

Той тръгва след нея из стаите. Видяното е по-интересно от всичко, което е видял досега на този свят. Но — о, Боже! — определено това място подхожда не на един, а на десетки серийни убийци. Всичко тук би им напомняло за жестокостите, които са извършили.

* * *

Лейлъни не беше в нишата с телевизора, но мокрите й отпечатъци се сливаха с тези на Престън Мадок. Мики видя мястото, където момичето се е подхлъзнало, паднало е и отново се е изправило. По пода бяха останали следи от мокри дрехи.

Мики тръгна по следите от един коридор в друг, движейки се много по-бързо, отколкото беше разумно. Беше ужасена, че Лейлъни може да се натъкне на Мадок.

Явно копелето я беше довело тук, за да я убие. Както беше постъпил и с Мики. Не можеше да чака до Монтана. Не и с усложненията, които тя беше внесла в плана му.

Къщата се разтърси от три силни и бързи тътена. Не бяха гръмотевици, а удари. Сякаш някой беше ударил по стената с голям и тежък чук.

Шумът уплаши Мики, защото не знаеше от какво е причинен. Някакъв смъртоносен удар на триумфиращия Мадок? Лейлъни е мъртва?

После Мики зави по друг коридор. Момичето беше на около два метра от нея, хванало се с дясната си ръка за хартиената стена. Куцаше едва-едва, но определено беше напреднало. Такава малка фигура и в същото време толкова внушителна. Беше вдигнало решително глава.

След като усети нечие присъствие, Лейлъни погледна назад. Радостта на лицето й при вида на вярната й приятелка беше неописуема. Мики никога нямаше да го забрави, дори и съдбата да й отредеше да живее петстотин години, дори и Господ да й отнемеше всичките спомени, когато остарее. Споменът за радостта на Лейлъни нямаше да я напусне и в мига на нейната смърт.

* * *

Когато откри, че Ръката не е във фотьойла, нито около телевизора, Престън започна да пали хартиения лабиринт.

Така или иначе плановете му включваха да я остави жива в последните минути, за да изпита мъчителен ужас, докато пламъците я поглъщат и докато димът изсмуква и последните глътки въздух от дробовете й. Бяха му отнели възможността да я помъчи, но все още му оставаше удоволствието да застане отвън на дъжда и да чува писъците й в горящата сграда.

Подредените вестници и списания бяха идеална храна за огъня. Целувката на газовата запалка предизвика бурен страстен отговор. Печатните издания бяха стегнато толкова здраво и плътно като тухли, че щяха да горят часове наред. Той подпали хартията из помещението поне на десетина места. Никога досега не беше убивал с огън, освен когато като момче беше измъчвал буболечки, като ги слагаше в буркан и хвърляше вътре запалени кибритени клечки. Огнените езици, облизващи лакомо стените, го накараха да се развълнува.

Веднага щом видя, че фотьойлът е празен, Престън забеляза, че мокрите стъпки на онова недоносче са се слели с неговите. Сега тръгна след тях, като се спираше за кратко на всеки няколко крачки, за да подпали тук и там стените на лабиринта.

* * *

Макар че нямаха време за това в момента, и двете тихо заплакаха. Корави момичета като Мики Б. и опасната малка мутантка рядко даваха воля на сълзите си.

Плачът попречи на Лейлъни да отреже със стъклото жицата, с която бяха завързани китките на Мики. Беше й необходимо не повече от половин минута, за да свърши работата и още толкова да си сложи шината на крака.

Когато отново бяха готови да вървят, навсякъде из тунела лумнаха пламъци. Огънят не се виждаше, но отражението му заигра по тавана като ярки хамелеони, мятащи опашки.

Не се бой от нищо. Така казваха сърфистите. Да, ама кога ли някой от тях е трябвало да се спасява, за да не бъде изгорен жив?

Върнаха се по пътя, по който бяха дошли. В същото време забелязаха мокрите стъпки и веднага се спогледаха: Престън щеше да последва следите така, както го беше сторила Мики.

Огънят постепенно се увеличаваше. Мики сложи ръка на гърба на Лейлъни и двете заедно забързаха, доколкото позволяваше роботизираният крак. Завиваха ту на ляво, ту на дясно, продължаваха на право, като се ръководеха от инстинкта си — той обаче ги отведе до задънен край.

* * *

Две от трите научни степени на Престън бяха по философия и следователно той беше изучавал много курсове по логика. Спомни си един от тях, който се занимаваше с логиката на лабиринтите. Когато тези триизмерни главоблъсканици бяха проектирани от учени математици или логици, които бяха вложили всичките си знания и умения, за да заблудят човек, резултатът обикновено приличаше на неразрешима математическа задача и трудно откриваем изход. Тогава доста голям процент от потърпевшите трябваше да бъдат извеждани от водачи. От друга страна, когато лабиринтът беше създаден не от математик или логик — от обикновен човечец като този — схемата винаги беше предсказуема и лесна за отгатване. Схемата често биваше продиктувана от инстинкта на създателя, а не от сложно планиране. Очевидно във всяка човешка психика беше заложена склонността да се следва опростена схема. Сигурно така бяха устроени пещерите и тунелите, в които беше живяло първото човешко семейство. Сигурно картата на най-ранното човешко жилище е запечатана дълбоко в гените ни. Престън никога не беше отделял кой знае колко време да размишлява върху това.

Макар и Жабата да не беше съвсем обикновен човек в буквалния смисъл на думата, но мисленето му не можеше да се сравнява с математиците от Харвард. След като го беше последвал веднъж през този лабиринт, сега Престън предполагаше, че и този е построен класически.

И така, следвайки схемата, която си спомня от следването си, той подпали хартиените купчини на различни места, като остави свободен само пътят за изхода си. По този начин, когато тънкият сивкав дим се проточи през тунелите (и скоро щеше да прерасне в гъст черен пушек) и докато горещината го накара да се изпоти, той стигна до задънения край, в който бяха попаднали Ръката и Кралицата — курва.

За малко щеше да ги подмине, защото бързаше. Двете се бяха свили в ъгъла, кашляха и мижаха през гъстия дим. Бяха уплашени от това, което щеше да последва.

Той пристъпи навътре в коридора, като ги принуди да отстъпят към края му. После запали огън от двете страни и се оттегли.

Също като в добрите стари времена — буболечки в буркан.

* * *

Когато огънят изведнъж лумна и се разрасна с чудовищна скорост, поли поиска да се втурне през лабиринта, сигурно си беше въобразила, че е някой супергерой.

Къртис я спря.

— Момичето е там — напомни му тя, сякаш е идиот, който е забравил защо са тук. — А и Кас и Ноа сигурно вече са навлезли прекалено навътре.

— Ти върви натам, откъдето дойдохме, преди димът да стене прекалено гъст и да не можем да различим знаците, които оставихме. — Той е белязал всеки ъгъл с червилото на Поли: ЯГОДОВ СКРЕЖ пишеше на кутията. — Аз ще открия другите.

— Ти? — каза Поли, която знае, че е извънземен, но въпреки това е само едно уязвимо малко момче. — Скъпи, ти няма да ходиш никъде сам. Изобщо няма да ходиш там.

— Не можеш да ме изплашиш, но ти обещавам, че и аз няма да те плаша.

— За какво говориш?

Той й показа нагледно, като престана да е Къртис Хамънд и прие не една от многото си форми в репертоара си, формата, в която е роден. Превъплъщение, което му позволява да се движи по-бързо и да има по-изострени сетива.

Нямаше да се изненада, ако поли припадне. Но в края на краищата тя е Спелкънфелтър. Макар и да се олюля, успя да запази самообладание.

— Света Дева Марио!

* * *

Мики не искаше да влиза в сблъсък с Престън Мадок, отчасти заради по-голямата му сила и отчасти заради запалката в ръката му. Сигурно щеше да се опита да запали дрехите им.

Пламъците постепенно поглъщаха стените на предната част на хартиения тунел. До една минута гладният огън щеше да стигне и до тях, щеше да създаде непроходима смъртоносна стена.

Димът се сгъстяваше с всяка следваща секунда. Тя и Лейлъни кашляха. Вече пареше в гърлото им. Скоро изобщо нямаше да могат да дишат, ако не легнат на пода. В мига, в който го стореха обаче, щяха да са обречени на неминуема смърт.

Мики се обърна към задната стена на задънения коридор и се опита да разкъса вестниците и списанията с нокти. Надяваше се да пробие проход в помещенията, които още не бяха обзети от пожара. Но хартията беше толкова плътно подредена, че не успя.

Добре, де. Ами защо да не събори цялата проклета конструкция? В края на краищата пакетите просто бяха наредени един върху друг. Нито бяха бетонирани, нито зазидани с цимент.

Когато обаче побутна хартиената стена, тя се оказа твърда като тази на египетските пирамиди. Стените бяха подредени двойно и тройно на дебелина, като между някои от тях имаше и парчета шперплат. Може би имаше и някакви други подпорни конструкции, невидими за окото. Вложи всичките си усилия и отново натисна, но без успех. Опита се да разклати колоните. Бута ги, но хартиените колоси изобщо не помръдваха.

Тогава се обърна с лице към Мадок, придърпа Лейлъни зад себе си и събра целия си кураж. Нямаха друг избор, освен да пробягат през бушуващата огнена стихия. Да излязат оттук, докато пожарът не ги е настигнал, и да се опитат да победят Мадок в неговата битка. Да го изтласкат, да го премажат, да го ритнат в главата, ако падне на земята — защото ако тя падне, той несъмнено би сторил същото с нея.

* * *

Горящата хартия шепнеше зловещо, пукаше и съскаше. Сякаш шепнеше тайните, напечатани на страниците й, посочваше имена и факти.

Престън осъзна, че се е задържал прекалено дълго в сградата, когато горящата хартия започна да шепне имената на тези, които беше убил.

Горещият въздух все още ставаше за дишане. И все пак димът вече бе доста отровен. Производството на хартия изискваше употребата на най-различни химикали, на които сега огънят даваше втори живот и ги превръщаше в още по-силни отрови.

Щом чуваше имената на своите жертви, значи беше вдишал достатъчно токсини, за да загуби частично разсъдъка си. По-добре беше да се маха по-скоро оттук, преди да се е лишил напълно от чувството си за ориентация.

Поколеба се обаче, защото видът на Ръката и Кралицата-курва, попаднали в капана на задънения тунел, го възбуждаше. Искаше му се да се опитат да избягат оттам, преди стените и таванът да са паднали и да са ги затрупали — две живи тичащи факли. Сигурно щяха да изпуснат мига и да бъдат обхванати светкавично от пламъците — гледка, която той за нищо на света не искаше да пропусне.

Пропилата се с водка уличница придърпа момичето към себе си. Явно се опитваше да предпази хлапето от огъня, докато двете заедно бягат от капана. Като че пламъците щяха да направят Ръката по-грозна, отколкото е в момента.

Изведнъж между тях и Престън се срути част от стената и няколко купчини от горящи вестници паднаха по средата на коридора. Вече нямаше как да излязат оттук, освен ако не се осмеляха да нагазят до колене в горящи останки.

Жената и момичето се върнаха отново до крайната стена, до дъното на огнения чувал.

Щяха да живеят още три минути, преди димът да запълни цялото пространство и преди да пламнат като факли. Престън все пак беше достатъчно благоразумен да не чака до финалния акт, защото иначе щеше да остане завинаги заедно тях в огнения капан.

Беше обзет от дълбоко разочарование. Тяхната последна агония щеше да му достави много повече удоволствие и така щеше да допринесе за общото количество щастие на света. А сега се получаваше, че тяхната смърт щеше да бъде толкова безполезна, колкото и животът им.

Мисълта, че Черната дупка беше бременна с нови изтърсаци, донякъде го утеши.

Когато Престън се обърна, оставяйки двете мизерници на милостта на огъня, жената започна да крещи за помощ. Възбуден от подобно отчаяние, той изчака да погледа още няколко секунди.

Но някъде от лабиринта някой отвърна. Беше забравил за трите силни удара, разбили външната врата — още едно доказателство, че отровният въздух се беше отразил негативно на мисленето му и на трезвата му преценка.

Развълнувана от подобен развой, жената отново извика.

Нов вик в отговор се понесе над бушуващата огнена стихия. На около три метра от Престън се появи едър мъж в шарена хавайска риза. Той държеше револвер.

И без никакви етични обноски кучият му син стреля по Престън. Двамата бяха абсолютно непознати един на друг. Никой от тях не разполагаше с достатъчно информация, за да съди за безполезността на другия за света. И все пак жестокото копеле натисна спусъка без никакво колебание.

Когато видя как непознатият насочва оръжието към него, Мадок и каза, че трябва да се извърти надясно, за да не го улучи куршумът. Но той беше повече човек на мисълта, отколкото на действието и парчето олово сложи край на колебанията му. Олюля се, падна и се претърколи по корем. Претърколи се далеч от стрелеца и далеч от огнения чувал, в който жената и момичето чакаха да изгорят живи. Озова се в друг коридор, изненадан от обхваналата го силна болка. Беше по-мъчителна от всичко, което беше изпитвал досега.

* * *

— Тук сме! — изкрещя Ноа на Мики и момичето. — Дръжте се, сега ще ви измъкнем!

Само за няколко минути пожарът се беше разраснал невероятно бързо и беше обхванал цялата предна част на къщата. Макар и да не беше суеверен, Ноа Фаръл не можеше да се отърве от мисълта, че този пожар е някак по-различен от останалите. Че е някак жив, хитър и коварен. Че таи огромно зло и има чудовищна цел. Че не само търси храна, която да го подклажда още повече. Знаеше, че понякога пожарникарите се чувстват така и го наричат „Звяра“. Когато пламъците предизвикателно съскаха срещу него и бяха запълнили всички коридори, издаваха живи звуци, тогава подобно име беше напълно подходящо.

Вратата насам беше отворена, когато той и Кас влязоха. Вътрешните врати бяха махнати преди много време. Сега нагорещеният въздух в къщата беше намерил изхода навън, между колекцията от стъклени бутилки. Течението изсмукваше дима навън и подмяташе пепелта и горящите искри из тунелите. В същото време свежият приток на кислород подклаждаше пожара.

Огънят се чувстваше господар засега само в предната част на сградата. Но нямаше да продължи така още дълго.

Ноа беше оставил знаци по хартиените стени с петна от кръвта от раната си. Ако скоро не започнеха оттеглянето си през белязания проход, нямаше да могат да видят означенията от гъстия черен дим.

Коридорът, в който преди миг беше стоял Мадок, беше дълъг около три метра. Първите метър и половина бяха обхванати от огъня. На пода се беше образувал широк праг от горящи останки. От тук не можеше да се стигне до Мики и момичето.

Кас сграбчи Ноа за хавайската риза и го издърпа настрани, след което му посочи една стена на огнения капан, която не беше запълнена до тавана. Тя граничеше с успоредния коридор, по който бяха дошли, и между нея и тавана имаше процеп от около половин метър.

Те се върнаха в успоредния коридор. Ноа прибра револвера в кобура си и се остави Кас да го повдигне нагоре. Тя беше висока и силна. С помощта й детективът успя да се изкачи на върха на бариерата, която ги отделяше от огнения капан.

Като внимаваше да не събори купчините и да не падне заедно с тях, Ноа се приготви при първия признак за срутване. Конструкцията не беше като бетонна стена, но изобщо не помръдна под краката му.

Когато беше в тясното пространство между купчините хартия и тавана, легнал по корем, димът просълзи очите му. Трябваше да задържи дъха си за колкото се може по-дълго. Не можеше обаче да извърши цялата операция с толкова малко въздух в белите си дробове.

В Долината на сенките всяка секунда отброява приближаването на Смъртта.

Почувства непоносима болка от раната от скалпела. Беше благодарен на болката, защото се надяваше да компенсира притъпените му от дима сетива.

Леко изпълзя и погледна отгоре към задънения тунел. На метър вдясно от него пламъците бяха започнали да прояждат пода и бяха обхванали цялото пространство по вертикала. Горещината ставаше все по-силна и той усети как потта засъхва по кожата му.

Част от високата двуметрова стена под него още не беше подпалена. Когато Ноа надзърна отгоре и протегна двете си ръце, Мики погледна към него. Вече не можеше да се диша и тя хриптеше. Лицето й беше на по-малко от половин метър от неговото. Дясната й страна беше обагрена със засъхнала съсирена кръв, косата й — също.

Без колебание Мики повдигна Лейлъни и Ноа забеляза, че това усилие й коства адски болки в главата.

Той сграбчи момичето и с напрегнати мускули го придърпа към себе си. Лейлъни гледаше да му помага колкото може, хванала се за лявото му рамо като удавник за сламка. Най-накрая, бутана отдолу и дърпана отгоре, Лейлъни се озова в тясното пространство между Ноа, хартиената стена и тавана.

Когато видя, че момичето пълзи, за да бъде подхванато от чакащата я от другата страна Кас, Ноа протегна ръце за Мики и тя последва примера на Лейлъни. Тежеше повече от него и нямаше кой да я бута отдолу. Но самата тя подскочи и се оттласна от пода — веднъж, два пъти, три пъти. Ноа почувства как хартията под него се разклати.

Сега затаи дъх не само за да не вдиша от дима, но и защото очакваше всеки момент стената да се срути. В резултат Мики или щеше да бъде погребана в горящия огнен чувал, или пък той, Кас и Лейлъни щяха да бъдат премазани.

Съзнавайки опасността, Мики бързо се изкачи до него и се промъкна към другата страна на стената.

От дясната му страна огнените езици се бяха приближили с трийсетина сантиметра.

Докато пълзеше назад, Ноа си удари главата в стената. Хартиената маса под него трепна и той замръзна на място. После благополучно слезе при останалите.

Бяха в безопасност колкото пътниците на „Титаник“, колкото жителите на Хирошима или нещастниците в ада.

Спасителната операция беше отнела не повече от минута и половина, но през това време ситуацията значително се беше влошила. Предната част на лабиринта беше почерняла и изпепелена. Червените огнени вени пулсираха из тази чернота, изгасваха и отстъпваха място на все нови и нови пламъци. Въздухът беше натежал, повече от надвисналата зловеща опасност, отколкото от дима. Беше бременен с внушителни злонамерени сили, които напираха и скоро щяха да се отприщят. Почернели страници от стари списания се рееха из пространството като хищни морски скатове, търсещи плячката си. А отгоре се носеха многобройни пасажи от светещи малки рибки, някои от които изгасваха при сблъсъка си със стената, а други разпалваха големи пламъци. Още имаха достатъчно храна и дрехите под тях не ги блазнеха. Горещината предизвикваше обилно потене. От нея устните на Ноа се напукаха, а устата му пресъхна.

Всички кашляха и хриптяха, плюеха черна и сива слуз.

— Да се махаме оттук! — отсече Кас и ги поведе навън.

Последен в колоната, с изваден трийсет и осемкалибров револвер в случай, че Мадок още е жив и не се е примирил с положението, Ноа се ориентира към задната част на сградата, откъдето бяха дошли. Може би там щяха да открият свободен от огъня проход.

* * *

Движещ се през тунелите на лабиринта, сякаш изследваше гънките на човешкия мозък, Престън избра своя маршрут според идеята за класическата схема, закодирана в човешките гени. Може би Жабата въпреки всичките си странности не беше обикновен — по-скоро по-низше от човека създание. Или може би Престън беше забравил наученото преди десетки години по логика, защото по всичко личеше, че не може да намери изхода. Подозираше, че се върти в кръг.

Причината за това със сигурност беше раната от куршум, която постепенно изстискваше силите му, или задименият въздух, но не и отслабналата му памет или високият интелект на Жабата. Черната дупка непрекъснато се тревожеше за влошаващото се качество на въздуха на планетата, дължащо се на употребата на скари, на автомобилните газове, дезодорантите и така нататък. Въздухът тук беше станал по-отвратителен от този в морга. Сигурно съдържаше повече химически токсини, отколкото Дупката съхраняваше в арсенала си от наркотици. Тя, добрата стара дупка, понякога смесваше по две и повече психотропни вещества. Престън започваше да изпада в халюцинации, породени от отровните изпарения на печатарските мастила. Горещината и димът още повече влошаваха състоянието му. Изпълненото със статуи на индианци и с дим помещение беше заприличало на ориенталска стая за смъркане на опиум, макар миризмата да не беше толкова приятна, а нямаше и наргилета. С всяка следваща крачка той ставаше все по-слаб.

Опита се да определи кои от тези колони са подредени пред външната стена, защото зад тях се намираха и затрупаните прозорци на къщата. Прозорци, през които минаваше пътят му за бягство и зад които имаше чист въздух. За нещастие не можеше да се концентрира дълго. В едни миг търсеше трескаво скритите прозорци, а в следващия вече се олюляваше пред плетеницата от проходи и проходчета, ругаеше и плюеше върху обувките си. Плюнка. Отвратително. Човешкото тяло съдържаше толкова много течности. Гнусни течности. Доповръща му се… но после изведнъж съзнанието му регистрира, че обикаля сред горящите стени не в търсене на прозорци, а на проклетите потайни извънземни, които го бяха водили за носа години наред.

През по-голямата част от живота си на него не му беше необходимо да вярва в превъзхождащия свръхестествен интелект. Вярваше, че собственият му интелект превъзхожда всички останали. Но той беше дълбок мислител и философ. Толкова уважаваше онези учени, които бяха убедени, че светът е оформен — и може да бъде преоформен — от учени, от силата на елита. От онези, чиято стойност и полза за обществото бяха от изключителна и несравнима важност. Преди пет години, когато разбра, че някои квантови физици и молекулярни биолози са започнали да вярват, че хората не са сами във вселената, удобният му мироглед беше разклатен из основи. Не можеше просто така да свие рамене и да продължи да убива. Да, той продължи да убива, но не и сляпо както досега. Не можеше да приеме, че Бог е създал света, защото подобна хипотеза беше прекалено банална и ограничена. Такава хипотеза възраждаше отново схващането за добро и зло, правилно и неправилно — категории, от които посветената общност на етиците утилитаристи до голяма степен беше успяла да прочисти обществото. Свят, създаден от превъзхождащ интелект, изпълващ човешкия живот със смисъл и значение. Престън Мадок не искаше да живее в такъв свят. Той отхвърляше такъв свят, защото винаги е бил и щеше да бъде господар на вярата си, единствен съдник на действията си.

За щастие в разгара на интелектуалната си криза, Престън се беше натъкна на ценен цитат от Франсис Крик, един от учените, спечелил Нобелова награда за откриването на двойната структура на ДНК. По време на собствената си криза Крик беше достигнал момент, в който вече не вярваше, че еволюцията в природата чрез естествения подбор може да бъде обяснена по научен път. Животът на молекулярно равнище беше толкова сложен и заплетен, че беше убедил Крик (също почитател на версията за Божието сътворение), че всяка земна форма на живот — флората, фауната и цялата екосистема — са създадени не от Бог, а от извънземна раса, надарена с труден за проумяване от човека върховен интелект и сили. Раса, която сигурно беше създала и вселената.

Извънземни.

Извънземни творци на света.

Загадъчни извънземни творци на света.

Ако тази теория напълно удовлетворяваше Франсис Крик, Нобеловия лауреат, тогава тя беше достатъчно достоверна и за Престън Клавдий Мадок. Извънземните създатели на света едва ли биха се интересували как постъпват с живота си техните създания в морален план. Не повече, отколкото едно хлапе се интересува какво правят мравките в мравуняка.

Всъщност Престън имаше своя теория, която обясняваше защо извънземна раса с върховен интелект и сили ще иска да прескача из вселената, да създава различни светове и да ги засажда с най-различни форми на живот, интелигентни или не. Теорията му беше добра.

Той знаеше, че е добра, дори гениална, но докато стоеше тук и плюеше върху обувките си, не можеше да си спомни нито дума от нея.

Да плюе върху обувките си? Отвратително.

Не трябваше сега да е тук и да плюе върху обувките си. Не беше открил още прозорец. Прозорците в която и да е къща се поставяха по определена класическа схема, датираща още от Каменната ера и заложена генетично в човека. Значи би трябвало да ги открие лесно дори и в този странен салон.

Прозорци. Скрити прозорци. Да открие един от тези загадъчни скрити прозорци. Сигурно зад проклетия прозорец ще го чака някое извънземно, ухилено до уши със зелената си физиономия на създател на светове.

Той знаеше какъв е номерът им. Знаеше за тях. Перверзна шайка интелигентни и свръхспособни дъртаци.

Теорията му — да, сега си я спомни — беше гениална. Според нея те създаваха светове и ги напълваха с живот, защото се кефеха на страданията на създадените от тях създания. Кефеха се не непременно в смисъл, че изпитваха оргазъм. Тази теория беше брилянтна, не ексцентрична. Те ни бяха създали да умрем, да мрем с десетки милиарди през вековете, защото имаха някаква полза от нашата смърт, тя им даваше нещо ново. Сигурно се получаваше някаква форма на енергия, генерирана всеки път, когато някое създание предаваше дух. Енергия, която човекът не беше в състояние да улови и да използва, но с която те захранваха своите космически кораби и тостери. Или която лично абсорбираха, за да си осигурят вече живот. О, та те бяха върховните утилитаристи, етични във всичките си дела, създаващи ни, за да ни използват. И използваха всеки от нас пълноценно, стопроцентово. Никой не си отиваше напразно.

Това беше нещо повече от труда на Франсис Крик и на всички Нобелови лауреати взети заедно. Нобеловата академия щеше да му даде не само жадуваната награда, но и цяла Швеция, ако можеше да докаже аргументирано теорията си.

В търсене на потвърждение за научната си хипотеза Престън беше прекарал последните четири и половина години, като сновеше из страната — от едно предполагаемо място на забелязано НЛО, до друго. Срещаше се с перковци, които твърдяха, че са отвличани от извънземните. Навсякъде — от Арканзас до Сиатъл, от високите планини до плодородните равнини — той отиваше и изпитваше желание да бъде всмукан от левитиращ лъч, за да докаже теорията си за невероятно интелигентните създатели на светове на самите тях, на извънземните, облечени в работни комбинезони и със сламени шапки на главите. Затова беше дошъл в Нънс Лейк, но отново беше разочарован. А сега търсеше прозорец и плюеше в скута си.

Да плюе в скута си? Какъв гнусен акт. След малко сигурно ще започне да пикае в панталоните си. А може и вече да се беше изпикал.

Колкото и взискателен и префинен да беше, сега седеше в този странен ъгъл на това странно място и непрекъснато плюеше черна слуз в краката си. Също така мърмореше на глас за теорията си. Дълбоко унизен от себе си, от поведението си на пропаднал пияница, той обаче не млъкна, защото в края на краищата интелектуалният анализ и философските размишления бяха естеството на неговата работа. Той се занимаваше с това. Той беше това. Анализатор, мислител, убиец. Единствено може би трябваше да го притеснява, че си говори сам на висок глас… но после разбра, че изобщо не е сам.

Имаше компания.

Димът се отмести като сив отлив и въздухът се проясни. И в това внезапно прояснение се появи гостът с необикновен външен вид. Беше с размерите на Ръката, но не беше Ръката. Не приличаше на нищо, което Престън беше виждал или сънувал досега. С котешки черти, но не котка. С кучешки форми, но не куче. Покрито с лъскава бяла козина. Но козината на места изглеждаше като пера. Да, определено имаше и козина, и пера — но в определен смисъл нито едно от двете. Кръгли и златисти очи, големи като чаени чаши. Блестящи и светещи очи, които въпреки красотата си всяваха у него страх, макар и да разбираше, че гостът няма намерение да го нарани.

Когато заговори, гласът му беше на невръстно момче. Не беше очаквал подобно нещо. Очевидно съществото беше слушало бълнуванията му, защото каза:

— Теорията има един недостатък. Ако извънземни с непостижим разум бяха създали този свят и всичко на него — кой тогава е създал извънземните?

Отговорът не беше известен на Престън. Не му остана нищо друго, освен отново да изплюе чернилката.

Сивата вълна отново запълни въздуха около него и посетителят изчезна в мрака. Разтвори се и се превърна в бяло петно. Накрая погледна назад и златистите му очи проблеснаха.

Престън почувства някаква незапълнима загуба от изчезването на съществото.

Нещото, разбира се, беше плод на въображението му, рожба на загубата на кръв и на интоксикацията с отровен дим. Плодовете на въображението обаче рядко можеха да говорят. А това му беше говорило, макар че вече не си спомня какво му беше казало.

Светлината на пожара беше замъглена от сгъстяващия се сив пушек. Прекалено много наргилета се пушеха тук, в този странен салон.

Някъде отдалеч се донесе един отчетлив звук: хр-р-р-яс. После отново: хр-р-р-р-яс. Като гигантски плочки на домино, падащи една върху друга в забавен каданс. Зловещо.

Почувства, че смъртта наближава. И никакъв въздух, само сажди в дробовете му.

Престън Мадок изкрещя ужасен. Съзнаваше, че е дошло времето да даде енергия за захранването на извънземния космически кораб.

* * *

Хр-р-р-р-яс…

Последен в колоната, движеща се към задната веранда, към огъня, който не гореше одеве, Ноа притеснено погледна назад към черния въздух и реещите се овъглени страници, назад към стадата малки светещи рибки. И видя една черна вълна-цунами да се носи из тунела. Извика колкото сили имаше, както беше изкрещял, когато леля му Лили стреля по него преди много години.

Хр-р-р-р-яс…

Стените на лабиринта падаха, купчини с подвързани вестници и друг боклук се срутваха като във верижна реакция.

Хр-р-р-р-яс…

При третия трясък подът се разклати. Всичко свърши, но само засега. Цунамито продължи да се приближава към тях, гъста димна вълна, която заглушаваше дори огъня.

— Долу! — изкрещя Ноа.

Не можеха да избягат. Можеха само да легнат на пода и да се надяват, че ще им остане въздух за дишане.

И ето ги на пода. Господи, тъмно е като в пещера или в шахта. И само един тънък слой с чист въздух остана под гъстата черна пелена. Но слоят изтънява още повече и въздухът става все по-изгарящ. Накрая не остава изобщо никакъв въздух и тогава…

Черният прилив спира, разтваря се встрани от тях и изведнъж въздухът става невероятно чист, има вкус на пролетна гора и изобщо не нагарча. Димното цунами продължава да се носи срещу тях и над тях, но те остават сякаш в някакъв балон, изолиран от саждите.

И от чернилката излиза същество, от чиято красота може да ти спре сърцето. Ноа без колебание би паднал на колене пред него, ако вече не лежеше на пода. Бяло като чиста зимна мантия, създанието мина невредимо и неопетнено от димната буря. Огромните светещи златисти очи, които би трябвало да изплашат Ноа с тяхната странност и прямота, внушават чувство за спокойствие и мир. Той е обзет от усещането, че гостът е надникнал в дълбините на душата му, както никой досега не е успял. И видяното не го е разстроило, а зарадвало. Никакъв ужас и страх не го притесняват. Само може би известно страхопочитание, но и радост, на каквато не е знаел, че е способен. Радост, че целият му живот държан до момента скътан в гърдите му, сега е пуснат на свобода, на воля.

Той бавно се изправи на крака и погледна изумено към Кас… Мики… Лейлъни. Те бяха обзети от същите чувства. Миг на абсолютно вълшебство, миг, в който гълъбите отлитат в небето. Но не гълъби, а Ноа полита на крилете на вътрешната наслада.

Очарователното същество е пристигнало тихо като леопард, но сега застава като човек. Не е по-високо от Лейлъни, която той приближава и заговаря, невероятно, но с момчешки глас. Всъщност това беше гласът на Къртис Хамънд.

— Ти продължаваш да сияеш, Лейлъни Клонк.

— Ти също — отвръща момичето.

— Не можеш да бъдеш пречупена.

— Родила съм се пречупена.

— Не и в сърцето ти.

Сълза бликва от очите на момичето и Ноа, Мики и Кас се доближават до него. Не знае какво се случва тук, не разбира и как това вълшебно същество и Къртис Хамънд могат да бъдат едно и също нещо. Но оковите на разочарованието са махнати от душата му и за миг той не изпитва нужда да разбере нищо. Достатъчно му е само, че светът около него се е променил завинаги. Той докосва рамото на Лейлъни, Кас докосва Ноа по ръката, а Мики хваща недъгавата ръка на момичето.

Златистите очи поглеждат към всеки от тях, след което се спират върху Лейлъни.

— Не и в сърцето — повтаря видението. — Страданието не може да те пречупи. Злото не може да те разколебае и да те победи. Ти ще вършиш велики дела през живота си, Лейлъни Клонк, велики и чудесни неща. Не те заблуждавам.

Лейлъни се засмя през сълзи. Срамежливо отвърна глава от чудния спасител, премигна пред кълбата дим около техния защитен мехур и попита:

— Хей, звездно момче, това с дима е много атрактивен номер.

— Димът е само малки частици материя. На микроравнище, където волята може да надвие материята, аз съм в състояние да преместя частиците, където си поискам. Освен това съдържа по-малко молекули от металното резе. Не е кой знае какво. Знам само три номера, те не са кой знае какво, но са полезни.

— По-добър си от Батман — каза Лейлъни.

Видението се усмихна ослепително като очите му.

— Уха, много ти благодаря. Но този номер изисква много енергия, затова да се махаме оттук.

През дима и огъня минават в проход от чист въздух, следвайки знаците от кръв, които Ноа е оставил.

През ъглови коридори, спираловидни тунели и вече в кухнята, оттам между редици празни бутилки…

Сиво небе, от което може да ти спре дъхът. Красиви нюанси на сивото. Дъжд, дъжд, но отслабнал и вече не толкова силен. Дъжд, дъжд, какъвто Ноа никога не беше усещал така приятно със сетивата си: чист, свеж, възбуждащ.

Поли ги чакаше в задния двор, държеше мокрите дрехи и обувките на Къртис Хамънд и се смееше.

Нежна като течаща вода, бялата му козина сякаш е непромокаема и остава неуязвима за дъжда. Съществото със златистите очи отиде при Поли, взе момчешките дрехи от нея и даде да се разбере на всички, че иска да остане за малко сам.

За миг те стояха мълчаливо, все още изумени, мъчещи се да възприемат и асимилират видяното. И тогава Лейлъни се изкисква. Смехът й зарази първо близначките, после Мики и накрая дори Ноа.

— Какво смешно има? — попита създанието.

— Вече те видяхме гол — отвърна през смях Лейлъни.

— Не и като Къртис Хамънд.

— Приятно е човек да знае, че няма да си с гол задник, докато спасяваш света.

* * *

Докато си тръгват от фермата на Тилрой с две коли, към небето се извисяват тънки струи дим. После огнената стихия излиза от прозорците и пушекът става по-дебел и по-черен.

Стигат до общинския път и тръгват Към Нънс Лейк, без да срещат никакви коли.

Когато замалко изоставя човешкото си прикритие, осиротялото момче възвръща първоначалното си биологично излъчване, което прави откриването му лесно за лошите. Ако негодниците са наблизо и сканират пространството, бързо ще разпознаят уникалния му енергиен сигнал.

Веднага след като се върнат при флийтууда, трябва да прекъснат лагеруването и да потеглят на път. Движението е най-добрата маскировка. Но ще му е мъчно да тръгне о Нънс Лейк, без да е видял нито една монахиня, караща водни ски. Може би когато светът бъде спасен, ще могат да се върнат тук, защото когато настъпят по-добри дни, на монахините ще им е по-леко на сърцето и ще имат настроение за забавление.

Поглежда през задното стъкло на камарото, за да се увери, че Поли и Кас продължават да ги следват в колата на Ноа, да, Поли седи зад волана, а Кас е до нея с пушка в ръка. Без съмнение дамските им чанти с пистолетите са до тях.

Ако някога загуби близначките, неговите страхотни сестри, сърцето му ще бъде съкрушено и разбито. Затова не трябва никога да ги губи. Никога. Вече е загубил прекалено много.

Мики кара камарото, а Ноа седи до нея. Лейлъни дели задната седалка с Къртис, а Стария Жълтьо се вози между тях. Изтощено от изпълнения с приключения ден, кучето сладко дреме.

Пътуват мълчаливо, всеки от тях е потънал в мислите си. Къртис напълно ги разбира. Понякога общуването е лесно, а понякога — трудно. Понякога общуването изобщо не изисква думи.

Дъждът спира още преди да стигнат до къмпинга. Зелените борови дървета са освежени от душа; капките роса блестят по величествените клони като диаманти; дънерите са станали шоколаденокафяви. Навсякъде се чува песента на птиците, любопитни катерички скачат от клон на клон. Този свят е изключителен и момчето без майка вече го е обикнало.

За да стигнат до флийтууда, първо трябва да минат покрай превъста. Когато доближават караваната, служила толкова дълго за затвор на Лейлъни, Къртис вижда до нея паркирани линейка и полицейска кола. Сините и червените лампи на покрива на полицейската кола не могат да заслепят красотата на надвисналите над тях дървета, но му напомнят, че този свят върви бързо към хаос и че е далеч от всякакво спокойствие.

Униформен полицай, застанал до патрулната си кола, махва на Мики да продължава с колата по пътя си и да не се спира.

Задната врата на линейката е отворена.

Двама санитари бутат носилка към линейката.

На носилката лежи жена. Макар че Къртис никога не я е виждал преди, той се досеща коя е тя.

За нейна собствена безопасност, но най-вече за безопасността на околните, майката на Лейлъни е завързана с ремъци за носилката. Тя бясно се мъчи да се изскубне. Яростно мята глава и ругае санитарите и зяпачите, крещи към небето.

Лейлъни отвръща поглед и свежда лава.

На седалката между тях духовната сестра необезпокоявано продължава да спи.

Когато камарото минава покрай линейката, Къртис се протяга и повдига деформираната ръка на момичето.

Тя го поглежда и нещастието изпълва очите й.

— Ш-ш-ш-т — казва той и нежно поставя дланта й върху спящото куче.

Всеки свят има кучето или техния аналог. Създания, които живеят заради приятелството, които са с висока степен на интелект, макар и не с най-високата, и затова са простодушни и имат скромни потребности. Съчетаването от тази скромна невинност и висок интелект им позволява да служат като мост между преходното и вечното, между ограниченото и безграничното.

От трите малки трика, които Къртис владее, първият е способността му да упражнява волята си на микроравнище, където волята надделява. Вторият е умението му да създава връзка момче-куче. Третият е способността му да научи на втория трик всеки, когото срещне. Именно с третия трик той може да спаси света.

— Ш-ш-ш-т — повтаря той, когато Лейлъни отваря широко очи от изненада, и я отвежда в сънищата на кучето.

За тези, които са отчаяни, че животът им няма смисъл, които живеят в ужасна самота, които мразят, защото се смятат за коренно различни от себеподобните си, за тези, които пропиляват живота си в самосъжаление и саморазрушение, защото са изгубили вродената си мъдрост, за всички тях и за много други, надеждата чака в сънищата на куче. Само в тези сънища може да бъде преживяна свещената природа на живота без заслепяващия филтър на човешките нужди, желания, алчност, завист и страх. И тук, в горите и полята от съня, по бреговете на моретата, с пълното и дълбоко съзнание за игривото всепроникващо Присъствие Къртис съумява да докаже на Лейлъни това, което до момента тя само се е надявала, че е вярно: че макар и майка й никога да не е изпитвала подобни чувства към нея, Той винаги я е обичал.

Към следващата част или към съдържанието

Дийн Кунц Входът за рая — платен (72)

Метаданни

Данни

Входът за рая — платен

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 72

Дийн Кунц
Входът за рая — платен (72)