Дийн Кунц
Входът за рая — платен (4)

Глава 4

От тъмните скалисти върхове към потъналите в мрак долини, от гъстите гори към откритите полета, бърза момчето-сирак. Тичешком прекосява високите житни класове и стига до желязна ограда.

Не може да повярва, че е останал жив. Не смее да се обърне, за да провери дали е избягал от преследвачите си. Те са някъде там, все още го търсят неуморно.

Оградата е стара и разнебитена. Разклаща се, когато той я прескача. Озовава се на някаква алея, коленичи и замръзва на място, докато се увери, че никой не го е чул.

Гъстите облаци са се струпали около луната като стадо овце около овчар.

В тази непрогледна нощ светят само няколко постройки. Схлупени и загадъчни къщурки. Хамбар, конюшня и няколко бараки. Той минава бързо покрай тях.

Кравите тихо измучават, а конете изцвилват. Звуците са толкова характерни за нощта като животинската миризма.

Зад двора на хамбара се простира прясно окосена поляна. Бетонен басейн за птици. Големи саксии с рози. Изоставен велосипед. Една асма е разперила натежалите си от гроздове клони.

Минава през лозовия тунел и през тревата и доближава къщата. Тухлени стълби водят към овехтялата задна веранда. Подът скърца, докато момчето приближава вратата, която сама се отваря.

Той се колебае на прага, изправен пред опасността и пред мисълта за престъплението, което се кани да извърши. Майка му го е възпитала на добродетели, но тази нощ той трябва да оцелее и затова се налага да открадне.

Не му се иска да излага на опасност и тези хора — които и да са те. Ако убийците го проследят до тук, няма да пожалят никого. Те нямат милост и не оставят свидетели.

И все пак, ако не потърси помощ тук, ще трябва да го стори в следващата ферма. Или в по-следващата. Уморен е, страхува се, още не знае къде се намира. Нуждае се от план. Трябва да престане да тича, за да измисли нещо.

Тихо затваря вратата на кухнята след себе си, притаява дъх и се ослушва. В къщата е тихо. Очевидно пристигането му не е успяло да събуди никого.

Шкаф до шкаф, чекмедже до чекмедже. Намира свещи и кибрит, но ги връща на мястото. Най-накрая открива фенерче.

Трябват му няколко неща. Бързата и предпазлива обиколка на първия етаж му подсказва, че ще трябва да се качи горе, за да ги намери.

От шума на собствените му стъпки го обзема парализиращ страх. Ами ако убийците са вече тук и го чакат горе в тъмното, за да го изненадат.

Тава е смешно. Те не биха си играли игрички с него. Те са жестоки и смъртоносно ефективни. Ако бяха тук, той вече щеше да е мъртъв.

Чувства се малък и нищожен, слаб, сам и обречен. Продължава да се колебае, макар разумът да му подсказва, че в най-лошия случай могат да го открият стопаните на къщата.

Най-накрая се насочва към втория етаж. Стълбите тихо скърцат. Докато се изкачва, гледа да върви по-близо до стената, където скърцането не е толкова шумно.

Горе има малък коридор и четири врати. Първата води към банята. Втората — към спалнята. Той закрива с длан светлината на фенерчето, за да не го издаде, и влиза вътре.

Върху леглото спят мъж и жена и шумно хъркат. Върху нощното шкафче в малък пепелник има няколко монети и мъжки портфейл. В портфейла намира десетдоларова банкнота, две по пет и четири по един долар.

Тези хора явно не са богати. Чувства се виновен, че им взима и малкото пари, които имат. Ако остане жив един ден, ще се върне в тази къща и върне дълга си.

Иска му се да вземе и монетите, но не ги докосва. Както е изнервен, най-много да изпусне някоя от тях и да събуди фермера и жена му.

Мъжът изръмжава насън и се обръща на другата страна.

Момчето бързо и безшумно излиза от спалнята. Забелязва движение в коридора, светещи в тъмното очи, остри зъби. За малко да изкрещи от ужас.

Куче. Черно-бяло. Рошаво.

Той знае как да се оправя с кучета. Животното го подушва и след това спокойно го повежда към една полуотворена врата.

Сигурно кучето е дошло от там. Сега поглежда дружелюбно към новия си приятел, маха с опашка и се промъква в стаята. Прави го така бързо и гладко, като някакво извънземно.

На вратата има окачена метална табелка с надпис:

Неканения гост се поколебава, но влиза след кучето в Командния център.

Това е стая на момче. По стените са разлепени големи филмови афиши. Върху рафтовете е подредена голяма колекция от фигурки на научнофантастични герои и детайлни модели на космически кораби. В единия ъгъл виси пластмасов човешки скелет в реални размери. Усмихва се, сякаш смъртта е нещо много весело и забавно.

На стената има и плакат на Бритни Спиърс — може би единственият признак за промяна в нагласите на обитателя на стаята. Тя е доста привлекателна — с пищните си гърди, оголен пъп и агресивна усмивка — но също така е и страшна, като хищник от филм на ужасите.

Малкият нашественик отвръща поглед от попзвездата. Объркан е и в същото време е изненадан, че в момента може да изпитва и други чувства, освен страх и тъга.

Под плаката на Бритни Спиърс, завит с одеяло, лежи по корем Къртис Хамънд — командирът на кораба. Спи непробудно и не знае, че капитанската му каюта е осквернена от присъствието на непознат. Сигурно е на единайсет или дванайсет години, но е някак дребен за възрастта си. Голям е приблизително колкото нощния си посетител, който се е надвесил над него.

Къртис Хамънд в момента е обект на горчива завист. Не защото спи спокойно, а защото не е сирак, не е самотен. За миг завистта на малкия неканен гост прераства в такава омраза, че му се иска да избухне и да размаже спящото момче. Да намали болката си, като я предаде на друг.

Макар и да трепери от гняв, все пак успява да се овладее. Омразата изчезва така внезапно, както се е появила. Тъгата, която за известно време беше заглушена от свирепата враждебност, отново се върна като сива пелена.

На нощното шкафче пред радиобудилника лежат няколко монети и употребяват лейкопласт с капки засъхнала кръв по него. Кръвта не е много, но нашият герой наскоро е видял толкова насилие, че потръпва. Отново не докосва монетите.

От препускането му из горите и полята целият е изподран, дрехите му са изпокъсани и мръсни. Иска му се да си вземе гореща вана и да лекува раните си, но ще трябва да се задоволи само с чисти дрехи.

Кучето го гледа. Озадачено е от ставащото, но в погледа му няма тревога.

Докато му крадат ризата, джинсите, чорапите и обувките, Къртис Хамънд продължава да спи непробудно, сякаш е омагьосан. Ако наистина беше капитан на звезден кораб, екипажът му сигурно щеше да стане плячка на кръвожадни извънземни или пък корабът щеше да бъде притеглен от „черна“ дупка, докато той сънува Бритни Спиърс.

Нашественикът не прилича на кръвожаден извънземен, но се чувстваше като теглен от „черна“ дупка. Той тихо се върна до отворената врата на спалнята, а кучето застина до него.

В къщата продължаваше да цари тишина. Момчето не открива никого в коридора. И въпреки това инстинктът са самосъхранение капа малкият нарушител да спре пред стълбите.

Нещо не е както трябва, прекалено е тихо. Сигурно родителите на Къртис са се събудили.

За да стигне до стълбите, ще трябва да мине покрай тяхната врата, която забрави отворена. Ако фермерът и съпругата му са будни, то сигурно ще си спомнят, че вратата им е била затворена, когато са си легнали.

Връща се в детската, където от стените го гледат настръхналата Бритни Спиърс и чудовищата. Изключва фенерчето и затаява дъх.

Започва да се съмнява в инстинктите си. После забелязва, че кучето вече не върти опашка и е застинало на място.

В мрака плуват сиви правоъгълници — закрити със завеси прозорци. Прекосява стаята и отива при тях. Мислено се опитва да си спомни разположението на мебелите, за да не се блъсне в нещо.

След като оставя загасеното фенерче и отдръпва завесите, пластмасовите халки изтракват по медния корниз. Сякаш висящият изкуствен скелет е съживен от някаква магия и потраква с костеливите си пръсти.

Къртис Хамънд мърмори нещо насън, бори се със завивките.

Неканеният гост отваря прозореца и предпазливо се измъква от къщата. Стъпва върху покрива на предната веранда и се оглежда.

Кучето го гледа през отворения прозорец, сложило предните си лапи на перваза. Сякаш иска да изостави господаря си и да тръгне с новия си приятел към нощни приключения.

— Стой там — му прошепва момчето-сирак.

Приведено, то отива до ръба на покрива. Отново поглежда назад — кутрето жално скимти, но остава на мястото си.

Момчето има атлетично телосложение и е пъргаво. Скокът от покрива на верандата не представлява трудност за него. Приземява се на тревата с присвити колене, претъркулва се и отново се изправя на крака.

Кален път, очерта от двете страни от оградени ливади, води до шосе на около двеста метра на запад. Той не е изминал и половината разстояние, когато чува лая на кучето в далечината.

В къщата на Хамънд светват и отново изгасват лампи, сякаш там в момента се провежда карнавално увеселение със светещи призраци.

Едновременно с това се чуват викове, от които кръвта се вледенява въпреки разстоянието. Не просто тревожни викове, а викове от ужас, от гняв. Най-пронизителните като че нямат нищо общо с човешки звуци. Приличат на неистовото квичене на прасета, които са забелязали проблясващия сатър в ръцете на касапина. И все пак звуците идва от хора. Това са предсмъртните молби за милост на семейство Хамънд към техните мъчители.

Убийците са били по-близо, отколкото е предполагал. Присъствието, което е почувствал в коридора на втория етаж на къщата, не е било на събудилия се фермер и жена му. Били са същите онези ловци, които брутално убиха неговите родители, слязоха от планината и стигнаха чак до фермата на Хамънд.

Препуска напред в нощта, опитва се да избяга от писъците и вината. Поема си дъх и леденият въздух нахлува в гърлото му. Сърцето му препуска като див мустанг. Рита ли рита в ребрата му.

Луната-затворник успява да се измъкне от оковите на облаците и влажният път под краката на момчето проблясва на слабата светлина.

Когато стига до шосето, той вече не чува ужасните писъци, а само тежкото си дишане. Обръща се и вижда, че светят всички прозорци в къщата. Убийците го търсят на тавана, в килерите, в мазето.

От мрака дотичва кучето. То е станало повече черно, отколкото бяло, но така отлично се слива със заобикалящата го среда. Животното се сгушва в краката на момчето, търси от него закрила, като в същото време поглежда назад към къщата на Хамънд.

Животното скимти и трепери, момчето — също. И двамата се страхуват, но невръстният беглец не се поддава на изкушението да седне на земята и да заплаче заедно с кучето.

Напред, бързо към шосето, което се простира на север и на юг и води към незнайни места. Която и посока да избере, най-вероятно ще го постигне същата мъчителна смърт.

Мракът в провинциално Колорадо остава — не се виждат фаровете на нито една кола. Ослушва се, но чува само дишането на кучето. Никакво ръмжене на двигател.

Опитва се да прогони кучето, да го накара да си върви, но животното е непреклонно. Оттук нататък съдбите им са свързани.

Не му се иска да носи отговорност за живота на още едно същество, но е благодарен, че кучето ще му прави компания в нелекия път. Тръгва наляво, на юг, защото на север е разположен хълм. Едва ли ще издържи да тича по стръмния терен.

От дясната му страна се простира поляна. Двулентовото шосе се спуска надолу, отдясно се извисяват като стражи високи борове и поздравяват луната с дългите си клони. Шляпането на маратонките му отеква между асфалта и дърветата. Шляпане, което рано или късно ще привлече вниманието на преследвачите му.

Пак поглежда назад. Веднага забелязва бушуващите пламъци на изток и разбира, че къщата на семейство Хамънд гори. Овъглените мъртви тела едва ли ще дадат на следователите много улики, които да им помогнат да открият убийците.

Пътят завива и дърветата го скриват от пожара. Когато минава завоя, вижда един камион, спрян на ръба на магистралата. Само габаритите му светят, а моторът му тихо мърка като уморен звяр, който е изпаднал в полудрямка.

Той забавя скоростта си. Мъчи са да заглуши както стъпките си, така и учестеното си дишане. Кучето също забавя темпото си в бавен тръс, навежда глава и тихо минава отстрани на момчето. Прилича повече на котка, отколкото на куче.

Камионът е покрит с брезент. Когато доближава задната броня на машината, уплашено, че е изложено на габаритните светлини, момчето чува гласове. Говорят си мъже.

То внимателно надзърта към шофьорското място, но не вижда никого. Тогава се придвижва до местата на пътниците. Двама мъже са застанали до камиона с гръб към магистралата. Гледат към гората. Беглецът забелязва на лунната светлина две струи урина.

Не иска да ги излага на опасност. Ако остане тук, те може да са мъртви преди още да са успели да се облекчат. От друга страна, той никога няма да може да заблуди преследвачите си, ако продължи да бяга пеш.

Капакът отзад е затворен с два болта. Той тихо изважда единия, промъква се от другата страна, прави същото и с другия. Капакът покрива отвора само наполовина. Би могъл спокойно да го прескочи, без да усложнява нещата, но за четириногия му приятел бариерата е прекалено висока.

Прочело мислите на новия си господар, животното бързо скача в камиона и се приземява плавно и безшумно вътре.

Момчето се качва след ловкия си спътник и се озовава в покритата с брезент тъмнина. Затварянето на капака е трудна работа, но с малко повече усилие той успява. Връща на мястото им двата болта, докато мъжете отвън избухват в смях.

Магистрата зад камиона продължава да е безлюдна. Успоредните линии, които са жълти през деня, изглеждат бели, облени от сиянието на бледата луна. На момчето му идва натрапчивата мисъл, че приличат на две жици, по които ще дойде смъртта, и ужасът — димящ и съскащ, в един миг ще избухне.

„Хайде по-бързо — подканва той мъжете, сякаш само със силата на волята ще може да ги накара да тръгнат. — По-бързо“.

В тъмното пипнешком установява, че камионът е натоварен с много одеяла. Част от тях са сгънати и подредени отделно, а другите са сложени на бали и вързани със сезалови въжета. Дясната му ръка напипва гладка кожа, характерните извивки на седло.

Шофьорът и спътникът му се връщат в кабината. Първо се затваря едната врата, а после и другата.

След одеялата има още седла. Някои са гладки като първото, но други са покрити с богати украси. Момчето ги свързва с паради, изложения на коне и с родео. Гладките орнаменти, които са студени при пипане, сигурно са от сребро, тюркоаз, малахит, оникс.

Шофьорът сваля ръчната спирачка. Когато камионът отново излиза на магистралата, изпод колелата хвърчат ситни камъчета.

Камионът се отправя на югозапад. Две бели линии върху черния асфалт се вият изпод него, а електрическите и телефонните стълбове сякаш маршируват като войници към бойното поле отвъд хоризонта.

Сред купищата одеяла и седла, свити сред миризмата на филц, овча кожа и конски такъми — и сред успокояващия слабо доловим аромат на коне — са се сгушили момчето-сирак и бездомното куче. Те са обединени от мъчителна загуба и силен инстинкт за самосъхранение. Пътуват към непознати земи, към незнайно бъдеще.