Александър Дюма
Адската дупка (73)

LXXIII
АДСКАТА БЕЗДНА

По същото време, когато Самуел извика на кочияша: „Напред към Париж!“, Гретхен крачеше забързана към колибата си в Ебербах. Откъде ли идваше тя?

Навярно отдалеч. Обувките й бяха прашни. Роклята й бе скъсана. Очите й, уморени и хлътнали, издаваха, че не е спала предишната нощ.

Изглеждаше преуморена.

Влезе в колибата, но не намери никого.

— Господи! — извика ужасена тя. — Нима госпожата е заминала? Не, тя нямаше никакви сили, тресеше я и бълнуваше. Да не би да се е върнала в замъка? Ще изтичам да видя!

Тъкмо се готвеше да излезе, когато съзря на масата лист хартия.

На листа имаше няколко реда, набързо изписани с молив.

— Какъв е този лист? — каза си Гретхен.

Започна да чете:

„Ти ми каза, че детето е мъртво. Аз припаднах и когато се събудих, не видях нито него, нито теб. Толкова по-добре! Детето е мъртво, значи и аз мога да умра. Ако беше живо, щях да съм принудена да живея и аз. Сега мога да отида при Вилхелм и баща си. Заклевам те да пазиш тайната!“

Гретхен изкрещя:

— Господи! Какво направих? Изтича до замъка.

Там намери барона и Юлиус, единият дошъл от Ашафенбург, а другият от Хавър, които отчаяно търсеха Кристиане.

Половин час преди пристигането на Юлиус един прислужник бе видял Кристиане да влиза в замъка. Тя бе минала бързо като сянка, бе се качила в стаята си, след което почти веднага бе слязла и бе заминала.

Юлиус изтича в стаята на Кристиане. Леглото бе непокътнато.

На камината, на същото място, където седем месеца по-рано, на тръгване й бе оставил прощалната бележка, той намери запечатано писмо.

Бързо го отвори и прочете следното:

„Скъпи Юлиус, прости ми. Твоето завръщане ме убива и въпреки всичко умирам само защото те обичам. Може би вече нямаше да ме обичаш, защото нашето дете е мъртво. Добре виждаш, че аз също трябва да умра.“

— Татко! — извика Юлиус зашеметен.

Баронът се появи и Юлиус му подаде писмото.

— Кураж! — каза баронът. — Може би все още не е късно. Да продължим да я търсим.

— Да продължим — промълви Юлиус.

В този момент се появи Гретхен.

— Кристиане! — каза той. — Виждала ли си Кристиане? Знаеш ли какво е станало с нея?

— И аз я търся — отговори Гретхен. — Не е ли тук?

— Търсиш ли я? Защо? Виждала ли си я? Идвала ли е в колибата ти?

— Не — отвърна Гретхен след кратко мълчание. — Но всички я търсят.

— О, и аз така мисля — отчаян извика Юлиус. — Гретхен, тя е решила да умре.

— Юлиус, съвземи се! — каза баронът. — Къде и как може да се е самоубила? Тя няма нито отрова, нито оръжие.

Една дума, едно ужасно име, което Кристиане често бе споменавала при бълнуванията си, проблесна в съзнанието на Гретхен.

— Адската бездна! — извика тя.

— О, да отидем там — каза Юлиус.

Тримата забързаха нататък, последвани от прислужниците. Беше ужасно. Като наближиха към пропастта, Юлиус поиска да извика жена си, но вълнението го бе сграбчило за гърлото и единственият звук, който излизаше от устата му, бе някакъв неразбираем шепот.

— Извикайте я — каза той изнемощял на баща си и на Гретхен. — Извикайте я вие, защото аз не мога!

Стигнаха до Адската бездна.

Наведоха се над пропастта.

Нищо не се виждаше.

С риск да падне, Юлиус се хвана за един корен и се наведе с цялото си тяло, за да види по-добре.

— О, татко — каза той, — виждам нещо.

На около петдесет разтега от земята се виждаше едно дърво, което изникваше от склоновете на пропастта. На един от клоните му се вееха останки от роклята, с която сутринта бе облечена Кристиане, и едно шарено копринено шалче, което бе купила в Гърция.

— Сбогом, татко — извика Юлиус и пусна корена.

Междувременно обаче баронът бе успял да го задържи за ръката.

Той го изтегли горе, като правеше знак на прислужниците да стоят близо до него, в случай че отново се изтръгнеше.

— Синко, бъди мъж, бъди християнин! — шепнеше му той.

— О, татко — извика Юлиус, задавен от ридания, — какво искате да сторя? Пристигам и намирам жена си и детето си мъртви. А хората ще кажат, че се връщам милионер.

Тогава баронът се приближи до Гретхен.

— Гретхен — полугласно каза той, — вие знаете нещо. Това е работа на Самуел, нали? Гретхен, моля ви, отговорете ми!

Гретхен го погледна в очите и каза твърдо и студено:

— Не зная. Нищо не мога да ви кажа.

Изглеждаше искрена и непоколебима.

Г-н Хермелинфелд поклати глава и се върна при сина си. После къде със сила, къде с думи го поведе към замъка.

Прислужниците тръгнаха след тях.

Гретхен остана сама при Адската бездна.

— Аз също ще удържа на думата си — промълви тя — и ще остана потайна и бездънна като теб, ужасна пропаст. Все пак вие сбъркахте, Кристиане, като сама отидохте пред божия съд. Аз ще го изчакам тук.