Александър Дюма
Адската дупка (72)

LXXII
НАПРЕД КЪМ ПАРИЖ

При вида на това бебе, сякаш паднало от небето, Самуел Гелб отстъпи изненадан.

— А! Какво е това? — каза си той. — Кой по дяволите е оставил това дете? Иначе е хубаво, доколкото може да се нарече хубава тази гримаса, в която все още няма човешка душа. Ах, момиче е. Странно!

За момент през ума му преминаха хиляди мисли.

— Дали това не бе някаква лоша шега на негов приятел? Дали не бе отчаяна постъпка на някоя майка? Ами ако детето е мое? Ако това е моето дете?

Той спря, потресен от тази мисъл.

— Не, това е невъзможно — каза той. — Ето, това дете е родено вчера или може би дори и днес. За Гретхен е много късно, за Кристиане много рано. А и ако беше така, щях да разбера, защото баронът нямаше да ме пощади. Колкото до останалите, изключено е да разбера и дори е излишно да гадая. То е все едно да търся игла в купа сено. Не, не аз съм бащата на това дете. Както и да е, все пак това момиченце е доста хубаво.

И понеже детето навярно беше гладно и плачеше, Самуел разтвори захар във вода и мляко, взе една малка лъжичка и започна да го храни.

„Самуел Гелб в ролята на дойка! — помисли си той. — Ако някой ме видеше, би умрял от смях!“

Той се изправи горд и сериозен, сякаш за да отвърне на някакво предизвикателство.

— А защо ли пък ще се смеят? Само глупаците ме гледат като някакво чудовище, защото съм свободен мъж, по-силен от оковите и стоя над предразсъдъците. Това не ще ми попречи и аз като свети Венсан да помогна на това малко, слабо, изоставено същество, и то, струва ми се, дори по-достойно от светеца, тъй като за разлика от него аз не претендирам за рая. Впрочем, въпреки че съм способен да върша и добро, известно е, че досега съм вършил повече злини. А и обратното можеше да е. Още веднъж обаче ще сторя зло, като изпратя това дете в сиропиталище.

Той остави внимателно детето на леглото и отиде да разпита служителите на хотела.

Никой не го бе търсил. Никого не бяха виждали да взема ключа и да се качва горе.

Самуел се върна в стаята си.

„Излишни въпроси! — помисли той. — Прислужникът, който е отключил стаята ми, сигурно е бил богато възнаграден или пък майката е поверила тази задача на някой много дързък и ловък човек. Нищо няма да науча. Дали пък не е детето на Лолоте? Аз я скарах с Трихтер, защото искаше да го откаже от пиенето. Може пък да е решила да остави детето си на мен. Или пък може някой студент да е решил да покаже уважението си към краля, подарявайки му отрочето си. Няма значение. Това, че едни деца се раждат, не означава, че други не трябват да умират. Точно обратното. Но както и да е, сега ще занеса това същество в сиропиталището и ще продължа делото, което то прекъсна.“

Детето заплака отново. Той отново му даде да пие.

— Хайде, моето момиче, заспи в своя първи сън и ме остави аз да заспя в последния път.

Детето се успокои и като че ли наистина заспа.

Самуел я погледа.

— Бедното малко създание! То има душа. В този крехък живот, в тази капка се съдържа цял един океан, в това преходно нещо се съдържа безсмъртието. Какво ще стане с него? Хамлет разсъждаваше над един череп за миналото, за смъртта, за края. Но колко ли повече може да се разсъждава над едно новородено за бъдещето, за живота, за неизвестното?

Това дете дойде на белия свят тъкмо когато аз се готвех да го напусна. Сега бъдещето му зависи от мен. Мога да го оставя да израсне като мен без майка и баща, незаконно и прокълнато. Мога обаче и да го отгледам, да го заобичам и да го спася. А защо не го направя? Но нали щях да умирам. Струва ли си да променям плановете си заради това дете?

Сякаш вече не държа толкова много да умра. Защо да го правя? Защото нямам повече работа на този свят. Ако това дете стане смисъл на живота ми? Какъв по-голям, по-важен смисъл мога да желая? Не, това не е претекст, нито пък е поза! Чувствам, че животът ми няма да е пълноценен, съдбовната ми роля няма да се изпълни и прометеевската ми природа ще изневери на идеала си, ако не задържа това дребно, прелестно създание и не се погрижа за живота и възпитанието му. Каква радост и каква сила се съдържа в това да моделираш по своя воля и желание и да изваеш мечтите си в това божествено начало, което е човешката душа! Какво да направя от това дете: зъл демон или светъл ангел? Дездемона или Лейди Макбет? В зависимост от възпитанието, което й дам, в зависимост от чувствата, които вдъхна в нея, в зависимост от формата, която й предам, тя ще бъде светлина или мрак, чистота или порок, крило на гълъб или нокът на орел. Питах се дали съм й баща. Все едно, ако не съм, ще бъда. Нима е важно дали е плът от плътта ми, след като ще бъде плод на моя разум. Дори така е по-добре! Каква е ползата от всички тези поети и скулптори, които създават безплътни сенки в своите книги или извайват мъртви фигури и ги поставят върху пиедестали. Аз съм по-велик от Шекспир и от Микеланджело. Аз съм поет и скулптор, който вае души.

И така, детето ми, аз ще те осиновя. Не виждах смисъл отново да започвам всичко сам. С теб обаче нещата ще са други. Бях изхвърлил живота си през прозореца, ти бе долу и го пое. Вземи го, давам ти го.

Тогава Самуел спокойно върна бръснача в калъфа, слезе и поръча да впрегнат конете за седем и половина часа на следващата сутрин.

— В седем часа — мислеше си той, докато се качваше по стълбите, — изтича срокът от дванадесет часа, за който ме предупреди Тобиас от името на барона. Любопитен съм да видя дали наистина бащата на Юлиус ще даде заповед да ме арестуват. Впрочем не бих тръгнал да бягам. Ако до седем и половина той не се появи, ще замина.

В седем и половина на следващата сутрин барона все още никакъв го нямаше.

В същия момент г-н Хермелинфелд имаше друга сериозна грижа на главата си.

Самуел отиде да поиска документите си от ректора, който ги подписа с изключителна готовност, щастлив, че най-после ще може да се освободи от този студент.

Когато конете бяха впрегнати, Самуел взе малкото пари, които имаше, даде да натоварят чантата и куфара му и се качи в колата с детето на ръце, завито в палтото му.

— Напред към Париж! — извика той на кочияша със същия тон, с който Наполеон бе извикал: Напред към Москва!