Александър Дюма
Адската дупка (54)

LIV
КАК ПОНЯКОГА НА ДОБРОДЕТЕЛТА И ЛИПСВА ЛОВКОСТ

Юлиус поведе Кристиане към кулисите.

Щом ги видя, Самуел тръгна към тях, все още в сценичния си костюм, великолепен и мрачен, все още блед от истинската си или изиграна страст.

Юлиус му стисна ръката с ентусиазъм.

— Беше чудесен! За теб няма невъзможни неща.

— Мислиш ли? — попита Самуел със злобната си усмивка.

Кристиане не каза нищо. Но нейната бледост, вълнението й, мълчанието й, всичко говореше вместо нея.

Честният до наивност Юлиус нищо не подозираше и за да разчупи този лед, се отдалечи без престореност и отиде да говори с другарите си, като остави Самуел с Кристиане.

Самуел взе думата с онзи почтителен и непринуден тон, с който като че ли винаги прикриваше иронията си.

— Благодарен съм ви, госпожо, че благоволихте да присъствате на едно от нашите забавления. Досега вие ги пренебрегвахте; ала за кого бе организирано всичко това, ако не заради вас? Нали вие пожелахте това преселване на цял един град? Нали по ваша заповед доведох при Юлиус цялата шумотевица на Хайделберг?

— Това е доказателство — почти тихо отговори Кристиане, — че понякога пожелаваме нещо, за което впоследствие съжаляваме.

— Вие съжалявате, че ни накарахте да дойдем тук? Дали пък тази навалица започва да ви досажда? Тогава кажете ми една дума, госпожо, и ще накарам всички да се върнат обратно така, както ги накарах да дойдат.

— Ще го направите ли? — попита Кристиане.

— Честна дума, само кажете! Пък и добре е този вид авантюри да не продължават прекалено дълго време, за да останат в спомените като светкавица, която блясва и отминава. През тези осем дни в живота на моите хора не е имало нито минута скука, а в синьото топло небе нито един облак. Време е да си тръгнем. Отегчаваме ви. Ще ви освободя от всички нас, на първо място, от себе си.

Кристиане направи учтив жест.

— Само се надявам — продължи Самуел, — че нашето малко пътешествие не е било съвсем напразно, поне що се отнася до вашето щастие. Юлиус действително имаше нужда от малко раздвижване. Виждате ли госпожо, вашият съпруг е като стенен часовник, чийто часовникар имам честта да бъда аз. Връщам ви го навит поне за три месеца.

— Господин Самуел… — прекъсна го Кристиане с достойнство.

— Простете, госпожо — продължи Самуел, — не исках да ви обидя. Мисля, че никога няма да се съобразявам с това, че истината може да бъде болезнена. И все пак за обикновения манталитет аз бих изглеждал, как да кажа, нагъл, нали? Ако например, опитвайки се да чета във вашите мисли, можех да предположа, че по време на това представление страстта, която ме изпълваше, е могла да ви трогне с искреността и силата си…

— Не би ми било трудно да го призная — каза Кристиане.

— Ако тогава се осмеля — продължи Самуел — да предположа, че сте могли да сравните този жар и тази сила с мекотата и бледността на Юлиус…

Кристиане отново прекъсна Самуел.

— Господин Самуел — каза тя твърдо, — на този свят обичам само съпруга си и детето си. Те владеят цялата ми душа. Тази привързаност е достатъчна за амбициите на моето сърце. С това то се чувствува богато и никога няма да посмее да сравни богатството си с това на другите.

— О, добродетел от камък! — горчиво извика Самуел. — Тази непреклонност е може би почтена, госпожо, но никак не е ловка. Кой знае дали с по-малко гордост и твърдост и повече гъвкавост и изтънченост нямаше да ме размекнете и аз да се окажа по-слаб, отколкото се мисля? За жалост дори не се опитахте да ме излъжете!

Кристиане осъзна тактическата си грешка по отношение на един такъв неприятел.

— На свой ред ще ви кажа, господине — каза тя, — че не исках да ви засягам.

— Да не говорим повече за това — хладно отговори Самуел. — Сега, госпожо, трябва да се сбогувам с вас. Обещах да се появя пред вас само когато с един знак повикате най-смирения от вашите поклонници. Бъдете спокойна, никога нищо не забравям, чувате ли, нищо от това, което съм обещал.

— Как! — промълви Кристиане.

— Пред абсолютно нищо, госпожо! — каза отново със заплашителен поглед Самуел. — Що се отнася до клетви, имам следния злочест недостатък: безпощадна памет. Гретхен може би ви е казала?

— Гретхен ли! — извика Кристиане, като трепереше. — Ох! Господине, как смеете да споменавате това име?

— Това, което е сторено, госпожо, е единствено заради вас.

— Заради мен! Ах, господине, не ме правете съучастница, дори и неволна, в такова отвратително престъпление.

— Заради вас, госпожо! — повтори Самуел. — За да ви докажа, за да ви докажа, че когато обичам и искам нещо, съм способен на престъпления.

За Кристиане, силно смутена и уплашена, пристигането в този момент на Юлиус бе истинско спасение.

— Поздравих твоите актьори и наши другари — каза той. — Сега съм на твое разположение. До утре, Самуел.

— Утре може би вече няма да сме тук, Юлиус.

— Как! В Хайделберг ли се връщате вече? — каза Юлиус.

— Възможно е.

— Но предполагам, че няма да приемеш условията на професорите?

— О, не — отговори Самуел. — Утре те ще приемат нашите.

— Крайно време беше! — каза Юлиус. — Няма значение! Ще гледам да дойда преди вашето заминаване утре. Казвам ти довиждане само за тази вечер.

— Сбогом, господине — каза Кристиане на Самуел.

Самуел отговори:

— Довиждане, госпожо.

Предвижданията на Самуел не се оказаха прекалено дръзки. На следващия ден пратениците на академичния съвет се върнаха, придружени от шивача, обущаря и колбасаря, които бяха натупали благородния Трихтер. Бяха приели всички условия на студентите, дори и обезщетенията. Тримата търговци поискаха прошка от свое име и от името на всички буржоа.

Трихтер се държа достойно. Той прие със сериозно изражение парите от своя шивач, чу молбите на тримата си противника и когато свършиха, им каза учтиво:

— Прощавам ви, макар да сте отрепки.

Студентите си тръгнаха със съжаление от чудесната гора, в която бяха прекарали тъй хубави дни. Поеха на път следобед и пристигнаха в Хайделберг вечерта.

Целият град бе осветен. Търговците, застанали на прага на вратите си, размахваха във въздуха каскетите си с мощни възгласи, ругаейки наум студентите, на които винаги трябваше да се отстъпва. През цялата нощ Хайделберг бе едновременно удовлетворен и засрамен, като онези градове, превзети с щурм след дълга обсада и глад, когато победителят донася едновременно смут и храна.