Серия
Шерлок Холмс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Study in Scarlet, (Обществено достояние)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 53 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина
Лека корекция
Борислав (2006)
Източник
dubina.dir.bg

Издание:

Артър Конан Дойл

Избрани произведения в три тома

Рецензент и съставител: Красимира Тодорова

Том първи

Етюд в червено. Знакът на четиримата

Повести

Преведе от английски: Огняна Иванова, 1990

Художник на корицата и оформление: Христо Жаблянов, 1990

Редактор: Красимира Абаджиева

Художествен редактор: Васил Миовски

Технически редактор: Методи Андреев

Коректор: Мая Халачева

Красимира Тодорова, издател 1990

Код 11

95376

6126-18-90

Английска. Първо издание. Изд. номер 1935.

Дадена за набор м. II.1990 г.

Подписана за печат м. VII.1990 г.

Излязла от печат м. VIII.1990 г.

Формат 16/60 х 90

Печати коли 15. Изд. коли 15. Усл. печ. коли 14,02. Цена 3,80 лева.

Държавно издателство „Отечество“, пл. „Славейков“ 1, София

Държавна печатница „Георги Димитров“


По-долу е показана статията за Етюд в червено от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Етюд в червено
A Study in Scarlet
корица на първото издание, 1887 г.
корица на първото издание, 1887 г.
Автор сър Артър Конан Дойл
Първо издание 1888 г. г.
Флаг на Англия Англия,
Флаг на Великобритания Великобритания
Жанр трилър, мистерия
Поредица Шерлок Холмс Mistery stub.svg
Следваща Знакът на четиримата
Етюд в червено в Общомедия

„Етюд в червено“ (на английски: A Study in Scarlet) е роман на Артър Конан Дойл, публикуван за първи път през 1887 г. В него за първи път се появява героят на Дойл Шерлок Холмс, който впоследствие ще се окаже един от най-известните детективи в литературата.

Сюжет

SH STUDY-02.png
SH STUDY-05.png

Получавайки тежка рана по време на военната си служба в Индия, през 1878 г. в Лондон се завръща пенсионираният военен лекар Джон Х. Уотсън. След известно време, той започва да изпитва финансови затруднения и му се налага да намери по-евтино жилище, за предпочитане с още някого. По съвет на свой приятел Уотсън се среща с един млад мъж, мистър Шерлок Холмс, който също търси съквартирант за наемане на апартамент на Бейкър Стрийт 221Б. След лична среща Уотсън и Холмс се съгласяват на съвместно съжителство.

Живот на Холмс предизвиква в Уотсън огромно любопитство. При Холмс постоянно ходят някакви хора, а той редовно прави химични експерименти. При разговорите им Холмс демонстрира ту изумителни знания, ту невероятно невежество. В опитите си да разгадае професията на Холмс, Уотсън съставя дори един смешен „документ“: „Шерлок Холмс – сфера на интересите му“. Въпреки това, Уотсън така и не може да разбере какво прави Холмс.

Скоро, докато чете получено писмо, Холмс сам казва на Уотсън, че е частен детектив, понякога срещу заплащане, а често безплатно помага на полицията и на частни лица в разследването на престъпления. Ето и сега към Холмс се обръща инспектор Грегсън, за да му помогне в разследване на убийство. Холмс предлага на Уотсън да отидат двамата, и на самото местопрестъпление научават, от инспектор Грегсън и от инспектор Лестрейд, още подробности.

SH STUDY-09.png
SH STUDY-13.png

През нощта в необитаема къща е бил намерен мъртъв американец, Инок Дж. Дребър, от Кливланд, Охайо, който не е имал наранявания, но на пода до него има кървави петна. В джобовете на убития са намерени билети на името на Дребър и на личния му секретар, Джоузеф Стангърсън, а до тялото Лестрейд е намерил дамски златен годежен пръстен.

Холмс започва оглед на местопрестъплението, а след това подробно разпитва полицая, който е открил тялото. Изяснява се, че близо до къщата полицаят за малко да задържи някакъв пияница със зачервено лице. А това сигурно е бил убиецът, който се е престорил на пиян. Престъпникът е рискувал да се върне в къщата, където е изпуснал златния пръстен.

На стената откриват написана с кръв думата „Rache“, което според полицията е началната част от името Рейчъл, което убиецът не е могъл да довърши. Според Холмс обаче думата идва от немски, трябва да се чете „рахе“ и означава „мъст“. Той смята, че убиецът е висок мъж, с тъпи обувки, пушач и кара кабриолет.

Холмс дава обява в един вестник за намерения пръстен, и скоро на „Бейкър Стрийт“ идва една „дама“, която се оказва преоблечен мъж. „Дамата“ взема пръстена (който всъщност е фалшификат, тъй като истинският се съхранява в полицията), но да задържат „дамата“ не успяват.

Едновременно с това, полицията разследва енергично случая. Инспектор Грегсън установавя, че Дребър е живял в пансион, собственост на г-жа Шарпантие, и грубо се домогвал до дъщеря ѝ Алис. Узнавайки за това братът на Алис, лейтенант Артър Шарпантие, е изхвърлил негодника през вратата на пансиона. Грегсън арестува Шарпантие, тъй като предполага, че Артър е проследил и убил Дребър.

Инспектор Лестрейд подозира в убийството Джоузеф Стангърсън и затова започва активно да го издирва. Лестрейд намира Стангърсън в хотела, в заключена стая и убит с нож. В Стаята е намерена странна кутия с две хапчета. По-късно се оказва, че една от таблетките е напълно безвредна, а другата – отровна.

Идвайки на Бейкър Стрийт, Грегсън и Лестрейд разказват за всичко на Шерлок Холмс. В отговор, Холмс заявява, че делото е разкрито и убийства повече няма да има. След известно време, в апартамента идва извикания от Холмс файтонджия, за да му помогне при пренасянето на багаж. Холмс умело поставя белезници на файтонджията и обявява, че този човек на име Джеферсън Хоуп е убиеца на Дребър и Стангърсън. Хоуп жестоко се съпротивлява, но успяват да го задържат.

По-късно се оказва, че Хоуп има сериозно сърдечно заболяване (аневризма на аортата), и той е жив само в продължение на няколко дни. Ето защо, преди смъртта си, честно и откровено разказва всичко на Холмс и полицията. Оказва се, че тази история е започнала преди много години в Съединените щати...

SH STUDY-15.png

...След като правителството на САЩ започва да преследва сектата на мормоните, мормоните решават да се преместят цялата си общност в щата Юта. Докато пътуват мормоните случайно срещат Джон Фериър и малкото момиче Луси. Групата от преселниците се загубва и почти всички са умрели от глад и болести. Фериър и Луси са оживели, и Фериър приема Луси като собствена дъщеря. Мормоните се съгласяват да ги вземат със себе си, но при едно условие: Фериър и Луси трябва да приемат техните религиозни вярвания и обичаи.

SH STUDY-20.png

Фериър и дъщеря му започват нов живот в Солт Лейк Сити, столицата на щата Юта. Джон Фериър забогатява, а Луси израства и става много красива девойка. Но ръководителят на сектата е бил недоволен от поведението им. Джон Фериър отказва, според обичаите на мормоните, да се омъжи за няколко жени, той никога не оженва. А Луси отказва на синовете на главните старейшини – Дребър и Стангърсън. Тя се влюбва в един млад ловец, Джеферсън Хоуп, който не е мормон.

Скоро, главата на мормоните, Бригам Янг, дава на Фериър ултиматум: дъщеря му да се омъжи за един месец. Фериър е изпраща на Хоуп писмо с молба за помощ, и в последния момент Хоуп успява да вземе бащата и дъщерята от Солт Лейк Сити. Те избягват от Юта, но преследвачите ги настигат. Джоузеф Стангърсън убива Джон Фериър, а Луси насилствено е омъжена за Инок Дребър. Не след дълго, в резултат на станалото, Луси е починала. Джеферсън Хоуп бе принуден да се укрие, но копнее да отмъсти за смъртта на любимата си и баща ѝ.

Хоуп дълго преследва Дребър и Стангърсън, първо в Съединените щати, а след това в Европа. Постепенно Хоуп решава не просто да ги убие, а да придаде на този акт вид на възмездие. Затова Хоуп е направил и носил със себе си две безвредни и две отровни хапчета. При среща с враговете си, той планира да им даде възможност за избор на една от двете таблетки, а останалата да изпие сам, за да реши съдбата кой да живее и кой да умре.

SH STUDY-23.png

Идвайки в Лондон Хоуп започва работа като файтонджия следвйки навсякъде Дребър и Стангърсън. Веднъж му се отдава да хване Инок Дребър и да го заведе в празна къща. Там той му казва, че ще си отмъсти и му предлага избор на едно от двете хапчета. Дребър избира отровното хапче и умира. О силното вълнение от носа на Хоуп руква кръв и затова в близост до трупа на Дребър са намерени множество петна от кръв.

После идва ред на Стангърсън. Хоуп влиза в стаята му през прозореца, и му предложил да избира, но Стангърсън се хвърля върху Хоуп, и тогава той го убива с нож. Няколко дни по-късно, Хоуп е извикан на Бейкър Стрийт 221Б, уж за да пренесе багаж, и там е арестуван от Шерлок Холмс. След изслушване на тази дълга и истинска история, Грегсън и Лестрейд отвеждат Хоуп в полицията. Няколко дни по-късно той умира в затвора.

SH STUDY-22.png

По-късно Холмс обяснява на Уотсън логиката на разследването си. Когато в близост до тялото на Дребър е намерен пръстен на жена, Холмс веднага предполага, че убийството е станало заради някаква жена, имаща отношение и към престъпника, и към убития. Холмс се обръща към полицията в Съединените щати, и оттам му отговарят, че Дребър се е обръщал към властите да го предпазят от някой си Джеферсън Хоуп. Така Холмс научава името на предполагаемия убиец. по време на огледа на следите около къщата, където става първото убийство, Холмс установява, че около нея е стоял кон впрегнат в карета. И Холмс се досеща, че убиецът трябва да е самия файтонджия. Изпращайки група улични момчета във всички транспортни офиси в Лондон да търсят Хоуп, Холмс скоро го открива вика на Бейкър Стрийт.

Няколко дни по-късно, иронично подсмихвайки се, Холмс показва Уотсън вестник, в който се казва, че само заради уменията и таланта на полицейските инспектор Лестрейд и Грегсън е арестуван опасния убиец Джеферсън Хоуп. Шерлок Холмс се споменава само веднъж в качеството на съвършено незначителен участник в разследването. Разгневен от тази несправедливост Уотсън обещава Холмс, че отсега всички проведени от Холмс разследвания ще бъдат записвани, и публиката със сигурност ще узнае цялата истина.

– ...Записал съм всички факти в дневника си и читателите ще ги узнаят. А междувременно ще трябва да се задоволите с чувството че сте успели.

Така започва едно приятелство и приключенията на Шерлок Холмс и д-р Уотсън...

Илюстрации на романа от различни автори

Адаптации

Романът е екранизиран през 1914 г. в САЩ в ням филм с участието на Джеймс Брагинтън в ролята на Холмс. Брагинтън всъщност е обикновен счетоводител, който е избран заради физическата си прилика с илюстрациите към изданията. През същата година е направен и друг ням филм с участието на Франсис Форд като Холмс и Джон Форд като Уотсън. Двата филма са загубени поради използването на некачествени материали. [1]

През 1933 г. е филмиран отново в САЩ с участието на Реджиналд Оуен като Холмс и Уорбъртън Гембъл като Уотсън.

Вижте също

Източници

Корица изданието от 1888 г.
  • „A Study in Scarlet: A Scientific Detective Story,“ The Bristol Observer (18 октомври 1890), 1; (25 октомври 1890), 1; (1 ноември 1890), 1; (8 ноември 1890), 1; (15 ноември 1890), 1; (22 ноември 1890), 1; (29 ноември 1890), 2.
  • „Tracing a Crime – A Study in Scarlet,“ Current Literature (The Current Literature Pub. Co., New York), 4 (May 1890), 404 – 406.
  • „The First Adventures of Sherlock Holmes: A Study in Scarlet,“ Glasgow Weekly Mail (20 януари 1894), 7; (27 януари 1894), 7; (3 февруари 1894), 7; (10 февруари 1894), 7; (17 февруари 1894), 7; (24 февруари 1894), 7; (4 март 1894), 7.
  • „A Study in Scarlet,“ The Illustrated Home Guest (F.M. Lupton, New York), 1, No. 4 (November 1892), 1 – 3; cont'd. illus.
  • „A Study in Scarlet,“ Pennsylvania Grit Story Companion (Williamsport), 23, Story Companion, No. 541 (1905), 1 – 4; No. 542 (1905), 1 – 9; No. 543 (1905), 1 – 9.
  • „A Study in Scarlet: Being the First Adventure of Sherlock Holmes,“ Tit-Bits, 23 (1 април 1893), 457 – 458; 24 (8 април 1893), 7 – 8; (15 април 1893), 25 – 26; (22 април 1893), 43 – 44; (29 април 1893), 61 – 62; (6 май 1893), 79 – 80; (13 май 1893), 97 – 98; (20 май 1893), 115 – 116; (27 май 1893), 133 – 134; (3 юни 1893), 151 – 152; (10 юни 1893), 169.

Вижте също

Външни препратки

Текстът има нужда от още редакция.

ЧАСТ I,
която представлява препечатка от спомените на Джон Х. Уотсън, доктор по медицина, бивш служител от военния медицински отдел

ГЛАВА 1
ГОСПОДИН ШЕРЛОК ХОЛМС

През 1878 година получих дипломата си на доктор по медицина от Лондонския университет и се отправих за Нетли, където посещавах курса, подготвящ лекари за армията. След като завърших обучението си там, бях съответно зачислен към Пети нортъмбърландски пехотен полк като помощник-лекар. По това време полкът се намираше в Индия и докато успея да се явя на местоназначението, избухна втората афганска война. Когато корабът ми пристигна в Бомбай, узнах, че моята част е преминала през проходите и вече се е отдалечила навътре във вражеската територия. Въпреки това тръгнах по същия път заедно с още много офицери, попаднали в моето положение, и благополучно стигнах до Кандахар, където заварих полка и тутакси се заех да изпълнявам новите си задължения.

Много от участниците в похода получиха военни отличия и по-висок чин, но на мене той ми донесе само нещастия и беди. Преместиха ме от моя отряд и ме зачислиха към Бъркширския полк, с който участвувах в пагубната битка при Мейванд. Там ме улучи в рамото куршум от джезайл[2]. който раздроби костта и засегна субклавиалната артерия. Щях да попадна в ръцете на кръвожадните гази[3], ако не беше предаността и храбростта на моя ординарец Мъри, който метнал тялото ми върху един товарен кон и успял да ме откара благополучно до британските позиции.

[#1 1878–1880 г. Б. пр.]

Отпаднал поради болката и обезсилен поради дълго преживяваните изпитания, аз бях изпратен заедно с голям конвой ранени страдалци до главната военна болница в Пешавар. Там се позакрепих и здравето ми се оправи дотолкова, че имах сили да вървя из отделенията и дори по мъничко да стоя на слънце на верандата, но тъкмо тогава бях повален от коремен тиф, от проклятието на индийските ни владения. Месеци наред се опасяваха за живота ми, а когато най-после дойдох на себе си и започнах да се възстановявам, бях толкова слаб и измършавял, че медицинската комисия реши, без да се губи нито ден, да бъда върнат в Англия. Така че ме изпратиха с военния кораб „Оронтес“ и подир месец спряхме на пристана в Портсмът. Здравето ми беше съсипано безвъзвратно, обаче имах позволението на загрижените власти през следващите девет месеца да положа усилия, за да се оправя.

Нямах си никого в Англия, затова бях свободен като птичка или по-скоро, колкото може да си свободен в рамките на всекидневен бюджет от единайсет шилинга и половина. При това положение аз естествено бях привлечен от Лондон — от голямото блато, което неудържимо поглъща всички скитници и безделници на империята. Там отседнах известно време в един частен хотел на улица „Странд“ и водех лишено от удобства безсмислено съществуване, като се разполагах с парите, които имах, доста по-свободно, отколкото трябваше. Финансовото ми състояние бе заплашено до такава степен, че скоро разбрах: или трябва да напусна метрополията и да се преместя някъде в провинцията, или се налага изцяло да променя начина си на живот. Избрах втората възможност и като начало реших да напусна хотела и да си наема жилище в някое не толкова превзето и по-евтино място.

Тъкмо в деня, когато стигнах до това заключение, както стоях на чашка в бара на „Крайтириън“, някой ме потупа по рамото. Обърнах се и видях младия Стамфорд, който ми асистираше, когато оперирах в „Бартс“[4]. Наистина е приятно за самотника да зърне приятелско лице във великата лондонска пустиня. На времето не дружах кой знае колко със Стамфорд, но сега го приветствувах с въодушевление и той на свой ред, изглежда, беше доволен, че сме се срещнали. Обзет от извънредно голяма радост, аз го поканих на обяд в „Холбърн“ и двамата потеглихме за там с кабриолет.

— Къде се загубихте, Уотсън? — попита ме Стамфорд, без да скрива учудването си, докато преминавахме с трополене по многолюдните лондонски улици. — Станали сте кожа и кости и сте черен като негър.

Описах му накратко моите премеждия и едва успях да приключа преди да пристигнем.

— Клетникът! — възкликна той съчувствено, след като изслуша за сполетелите ме беди. — И сега какво ще правите?

— Търся си квартира — отвърнах аз. — Опитвам се да отговоря на въпроса дали е възможно човек да наеме удобно жилище на сносна цена.

— Много странно — подхвърли спътникът ми. — Днес за втори път използуват този израз в мое присъствие.

— Кой го употреби за първи път? — попитах аз.

— Едно лице, което работи в лабораторията на болницата. Сутринта се оплакваше, че не може да открие човек, с когото да наемат заедно една намерена от него хубава квартира, защото не била за кесията му.

— За бога! — извиках аз. — Ако наистина търси с кого да подели жилището и разходите, аз съм точно човекът за тази работа. Бих предпочел да имам съквартирант, вместо да бъда сам.

Младият Стамфорд ми хвърли странен поглед, докато отпиваше от виното.

— Но вие още не познавате Шерлок Холмс — каза той. — Вероятно не би ви допаднало да общувате постоянно с него.

— Защо, с какво не е подходящ?

— А, не казвам, че е неподходящ с нещо. Просто има малко чудновати хрумвания, погълнат е фанатично от някои области на науката. Иначе, доколкото ми е известно, е съвсем почтен човек.

— Предполагам, че следва медицина? — попитах аз.

— Не. Нямам представа с какво смята да се заеме. Струва ми се, че е доста напреднал в анатомията и е първокласен фармацевт, но доколкото ми е известно, засега не е посещавал системно лекциите по медицина. Заниманията му са много непоследователни и своенравни, но е натрупал доста странични знания, с които би изумил професорите си.

— Изобщо ли не сте го питали към какво се е насочил? — поинтересувах се аз.

— Не, той не е склонен към откровения, макар да е доста общителен, когато изпадне в подходящо настроение.

— Бих искал да се запозная с него — казах аз. — Ако ще живея заедно с някого, предпочитам той да е любознателен и тих по природа. Още не съм достатъчно силен, за да понеса голям шум и вълнение. В Афганистан имах всичко това в повече от необходимото, така че би стигнало до края на земните ми дни. Как мога да се запозная с този ваш приятел?

— Положително сега е в лабораторията — отвърна Стамфорд. — Той или не стъпва там седмици наред, или работи от сутрин до вечер. Ако искате, да вземем кабриолет и да го навестим след като хапнем.

— Съгласен съм — казах аз и разговорът тръгна в друга посока. Като тръгнахме от „Холбърн“ за болницата, Стамфорд ми извести още няколко подробности за господина, когото възнамерявах да поканя за съквартирант.

— Не бива да ме вините, ако не намерите общ език с Холмс — рече Стамфорд. — Знам за него само каквото съм научил при срещите ни в лабораторията. Предложението да се договорите е ваше, затова не бива да ме упреквате.

— Не се ли разберем, няма да е трудно да се разделим — казах аз и добавих, като втренчих поглед в другаря си: — Струва ми се, Стамфорд, че има причина, поради която в случая искате да си измиете ръцете. Нима нравът на този човек плаши или има нещо друго? Говорете направо.

— Не е лесно да се изрази неизразимото — засмя се Стамфорд. — Интересите на Холмс са някак прекалено научни за моя вкус, почти граничат с хладнокръвие. Мога да си представя как дава на някой приятел да опита от последния извлечен от растение алкалоид, нали разбирате, не от злонамереност, а просто за да задоволи търсещия си дух и да получи точна представа за последствията. Но да не бъда несправедлив, смятам, че Холмс и сам би взел отровата със същата готовност. Явно страстта му към знанията е плод на решителност и прецизност.

— И с пълно право.

— Да. но така може да се изпадне в крайности. Когато се стигне дотам да се удрят с бастун труповете в дисекционната зала, положението приема доста особен вид.

— Удря труповете ли?!

— Да. за да установи доколко нараняванията се проявяват след смъртта. Със собствените си очи видях да го прави.

— А казва те. че не следва медицина?

— Да. Елин Юснод знае каква е целта на проучванията му. Е, вече стигнахме и вие ще можете сам да си съставите мнение за него.

В същото време кабриолетът зави по тясна алея и мина през малка странична порта, водеща към едно от крилата на известната болница. Мястото ми беше добре познато и можех да се ориентирам без чужда помощ, докато се изкачвахме по мрачното каменно стълбище и вървяхме по дългия тесен коридор с варосани стени и тъмни на цвят врати. В края му имаше сводесто отклонение, по което се стигаше до лабораторията.

Лабораторията представляваше внушителна зала с рафтове околовръст. отрупани с безброй стъкленици. На разни места из нея имаше широки ниски маси, по които бе пълно с реторти, епруветки и малки бунзелови горелки, чиито синкави огнени езичета припламваха. В помещението се намираше само експериментаторът, наведен над една далечна маса и погълнат от работата си. При звука от нашите стъпки той се озърна и скочи на крака с радостен вик.

— Открих го! Открих го! — възкликна той, като видя спътника ми, и хукна към нас с епруветка в ръка. — Открих реактив, който се утаява единствено с хемоглобин!

Ако беше попаднал на златна мина, едва ли върху лицето му щеше да се изпише по-голямо доволство.

— Да ви запозная: доктор Уотсън, господин Шерлок Холмс — представи ни Стамфорд.

— Приятно ми е — каза сърдечно Холмс и стисна ръката ми с неподозирана сила. — Сигурно сте се завърнали от Афганистан.

— За бога. как се досетихте? — изумен попитах аз.

— Все едно как — отвърна той и се усмихна на себе си. — Главният въпрос сега е хемоглобинът. Не се съмнявам, че вие оценявате колко важно е откритието ми.

— Положително представлява интерес от гледна точка на химията — започнах аз, — но за практиката…

— Какво говорите, та от години не е имало съдебно-медицинско откритие с по-голяма практическа насоченост! Не разбирате ли, че така ще разполагаме с безпогрешен метод, доказващ петната от кръв? Елате насам!

Обзет от нетърпение, Холмс ме улови за ръкава на палтото и ме помъкна към масата, на която работеше.

— Да вземем малко прясна кръв — каза той, заби една дълга игла в пръста си и изтегли с капилярата потеклата капка. — А сега ще сложа това незначително количество в литър вода. Виждате, че получената смес изглежда като чиста вода. Пропорционално съдържанието на кръв не може да е по-голямо от едно на милион. Аз обаче не се съмнявам, че ще успеем да получим характерната реакция.

И както говореше, Холмс пусна в съда няколко бели кристалчета, а после капна вътре малко от една прозрачна течност. След миг сместа доби матов махагонов цвят, а на дъното на стъкленицата се утаиха кафеникави прашинки.

— Аха! — извика той и плесна с ръце, изглеждаше доволен като дете, получило нова играчка. — Какво ще кажете на това? — Явно методът е много прецизен — отбелязах аз.

— Направо е прелест, прелест! Досегашната проба с гваякол беше много нескопосна и несигурна. Така е и с микроскопското изследване за червени кръвни телца — няма цена, но само ако петната са отпреди няколко часа. Сега обаче, изглежда, се получава реакция независимо дали кръвта е отскоро, или не. Ако методът беше открит по-рано, стотици хора, които живеят необезпокоявани, отдавна щяха да са изтърпели наказанието за престъпленията си.

— Не може да бъде! — промърморих аз.

— Криминалните случаи непрекъснато се въртят около този момент. Понякога месеци след извършване на престъплението подозрението продължава да пада върху някого. При оглед на спалното бельо и дрехите му откриват по тях кафеникави петна. От какво са? От кръв, от кал, от ръжда, от плодове? Това е въпросът, озадачил не един експерт, и то защо? Защото не съществуваше достоверен метод. Сега вече разполагаме с метода на Шерлок Холмс и всички затруднения ще отпаднат.

И със светнали очи, както говореше, човекът сложи ръка на сърцето си и се поклони, сякаш въображението му бе извикало на бял свят тълпа, която му ръкопляска.

— Заслужавате поздравления — отбелязах аз, доста изненадан от възторга му.

— Да вземем миналогодишния случай с фон Бишоф от Франкфурт. Той положително щеше да увисне на бесилото, ако разполагаха с пробата. Същото се отнася и до Мейсън от Брадфорд, известния Мюлер, Льофевър от Монпелие и Самсън от Ню Орлиънс. Мога да изброя двайсетина случая, в които това би било от решаващо значение.

— Вие, изглежда, сте живата история на криминалните дела — засмя се Стамфорд. — Можете да започнете издаването на вестник с такава тематика. Наречете го „Полицейски вести от миналото“.

— И би излязло твърде интересно четиво — подхвърли Шерлок Холмс. като залепи парченце пластир върху убоденото място на пръста си. — Трябва да внимавам, защото често работя с отрови — продължи той, като ми се усмихна. И както говореше, протегна едната си ръка и аз забелязах, че цялата е изпъстрена с подобни лепенки, а на места кожата е депигментирана от силни киселини.

— Дойдохме тук по работа — каза Стамфорд, седна на една висока трикрака табуретка и побутна с крак към мене друг такъв стол. — Приятелят ми Уотсън си търси жилище и понеже вие се оплакахте, че не можете да намерите с кого да делите разходите, рекох си, че ще е най-добре да ви събера.

Шерлок Холмс явно се зарадва на предложението да наемем обща квартира.

— Харесал съм си едно жилище на улица „Бейкър“, което ще е подходящо за двама ни до немай-къде — каза той. — Надявам се, че нямате нищо против миризмата на силен тютюн?

— По принцип пуша моряшки тютюн — отговорих му аз.

— Чудесно. И още нещо: обикновено използувам различни химикали, а понякога правя и опити. Това би ли ви притеснило?

— Ни най-малко.

— Чакайте да помисля… Какви други недостатъци имам? Понякога изпадам в лошо настроение и мълча като риба дни наред. Когато го правя, не бива да си мислите, че се сърдя. Просто не ме закачайте и скоро всичко ще бъде наред. А вие какво имате за изповядване? Най-хубаво е, ако двама души знаят най-лошото един за друг, преди да заживеят заедно.

Кръстосаният разпит ме накара да се разсмея.

— Отглеждам малко булдоче — казах аз — и съм против врявата, защото нервите ми са разсипани. Будя се но най-необичайно време и съм извънредно мързелив. Когато съм добре със здравето, имам друг кръг от пороци, но в дадения момент разполагам с каквото изброих.

— Включвате ли свиренето на цигулка в категорията „врява“? — попита обезпокоен Холмс.

— Зависи от цигуларя — отвърнах аз. — Доброто изпълнение е радост за боговете, а лошото…

— О, това ми стига! — извика Холмс и весело се засмя. — Мисля, че може да смятаме въпроса за уреден, стига квартирата да ви се понрави.

— Кога бих могъл да я видя?

— Отбийте се утре по обед, ще идем там заедно и ще се споразумеем — отвърна Холмс.

— Добре, точно по обед — съгласих се аз и му стиснах ръката за довиждане.

Оставихме го да работи сред химикалите и тръгнахме пешком за моя хотел.

— Между другото, как, по дяволите, разбра Холмс. че съм се върнал от Афганистан? — попитах изведнъж аз, като спрях и се обърнах към Стамфорд.

Спътникът ми загадъчно се усмихна и отвърна:

— Просто една малка странност. Доста хора биха искали да научат по какъв начин Холмс се досеща за всичко.

— А, значи се пази в тайна? — възкликнах аз и потрих ръце. — Извънредно любопитно. Много съм ви задължен, че ни запознахте. Нали знаете: — За да разбереш човечеството, проучвай човека!

— Значи ще трябва да го проучите — рече Стамфорд и си взе довиждане. — Но ще видите, че е костелив орех. Ловя се на бас, че ще научи повече за вас, отколкото вие за него. Довиждане!

— Довиждане — казах аз и бавно тръгнах към хотела, силно заинтригуван от новия си познайник.

Бележки

[2] Дълга и тежка афганска пушка (перс.). Б. пр.

[3] Мюсюлмански войници, борещи се против неверници. Б. пр.

[4] Болницата „Сейнт Бартоломю“ Б. пр.