L
ТРИХТЕР И ФРЕСВАНСТ НАДМИНАВАТ СЕБЕ СИ
Кучешкият лай, виковете на студенти, съвещанията със слугите на Юлиус, звуците на фанфари, цвиленето на коне, подготовката на пушките, размяната на барута и куп други приготовления от този род, сами по себе си по-забавни от самия лов, изпълниха с надежда и радост утрото на третия ден.
Студентите се екипираха по възможно най-добрия начин. В цялата околност се наблюдаваше невероятно поскъпване на пушките. Болшинството бяха наети на два пъти по-висока цена, отколкото бяха купени.
Някои студентки с женско любопитство и мъжка смелост бяха яхнали коне и заредили пушките си и внасяха нежен елемент в строгата картина, създадена сякаш за четката на Вандер-Мюлен.
Юлиус намери Самуел като същински генерал да подготвя лова.
— Юлиус, бях забравил да ти кажа — засмя се Самуел, — че съм се приготвил за едър дивеч. Трябва да ти кажа, че твоите хора са чудесни. Майсторски претърсиха гората. Откриха следите от елен и от глиган. А и при тези царствени кучета несъмнено ни очаква чудесен лов.
Едва бе даден знак, когато студентите и кучетата хукнаха в пълен безпорядък. Едните крещяха, а другите лаеха. Въпреки усилията на Самуел ловът започна съвсем необикновено и приличаше на истинско нашествие на диви орди, което впрочем имаше своята прелест. Свиренето на тръбите, веселият или изплашен женски смях, виковете на мъжете, кучешкият лай, изтърваните изстрели на неопитните или нетърпеливи ловци, всичко това се смесваше и огласяваше гората като ураган.
И все пак стратегията на Самуел и опитността на водачите на кучетата победиха при цялата тази неразбория. Най-напред бе повален еленът, а после и глиганът.
Ловджийският рог триумфално изсвири и заглуши предсмъртното хъркане на дивото животно; после същото се повтори и с глигана.
В този момент се дочуха звуците на танцова музика. Скрибуцането на две цигулки бе съпровождано от весели възгласи. Чуваха се звучни смехове.
Две минути по-късно ловците видяха по пътеката да се задават двадесетина празнично облечени и сияещи двойки.
Това бе сватбата на Готлоб и Роз, които се бяха оженили същата сутрин.
Когато видяха студентите, сватбарите сякаш се изплашиха и поискаха да завият наляво.
Самуел отиде при Роз.
— Госпожо — галантно каза той, — позволете ми да ви предложа две блюда за вашата сватбена вечеря: един глиган и един елен. Защо не ни поканите да вечеряме всички заедно и да танцуваме до сутринта? И ще ме удостоите ли с честта да ми подарите първия кадрил?
Роз погледна Готлоб и той й кимна в знак на съгласие.
Съюзът между сватбарите и ловджиите бе потвърден от едно дуо на ловджийски рог и цигулка и всички се разделиха, за да се съберат отново на вечерята.
— Сега да започнем урока по история! — каза неуморимият Самуел. — Ще ви говоря за брачната институция от времето на Адам до наши дни.
— Браво! Това е истинската наука! — извика очарована аудиторията.
Дали от чистия въздух, или от примера на енергичния, разгорещен и неуморим Самуел, но възможностите на студентите сякаш бяха десеторно увеличени: действията и мисълта взаимно се поощряваха и тялото си отпочиваше в духовни занимания.
Сватбената вечеря бе великолепна. Кметът Пфафендорф се напи до козирката. Когато от дивеча останаха само костите, а от виното само бутилките, прозвуча един напев и балът започна. Самуел пое ръката на Роз, а Лолоте прие ръката на Пфафендорф.
Студентите поканиха най-хубавите момичета от околностите, а колежките им си поделиха мелничарите и чифликчиите. Така сближаването между Хайделберг и Ландек бе отбелязано с буйни и разпалени танци, които продължиха чак до сутринта.
Трихтер и Фресванст не танцуваха, а само ядяха и пиеха.
В полунощ изтънченият тиранин Самуел Гелб, който от всички крайности и злоупотреби приемаше единствено онези, които бяха свързани с удоволствията, стана и с цялата си неумолимост даде отбой.
— Какъв ужасен момент ми предстои! — въздъхна Трихтер. — Сега трябва да изпратя Лолоте чак до Ландек!…И то само до вратата.
— Добре де! Ще дойда да те придружа — състрадателно каза Фресванст.
— О, какво благородно сърце носиш в гърдите си! Благодаря ти, приятелю! — каза Трихтер, като му стисна ръката. Строги и мълчаливи, двамата бохеми придружиха до селото шумната и приказлива Лолоте, след което целомъдрено се прибраха.
— Жаден съм — каза Трихтер на Фресванст.
— Така си и мислех — отвърна Фресванст.
С красноречиво движение и щастлива усмивка Трихтер посочи на приятеля си една врата, слабата светлина над която позволяваше в хубава ясна нощ да се види корона от лозови пръчки.
Без да продума, Трихтер почука на вратата. Никой не отговори. Трихтер почука отново, този път по-силно. Чу се лай на куче.
— Хей! — започнаха да викат Трихтер и Фресванст и заритаха по вратата.
Кучето започна яростно да лае.
— Така, както сме трима, ще успеем да събудим някого. Ето на, един прозорец се отвори.
— Какво искате? — попита един глас.
— Ракия — отговори Трихтер. — Ние сме двама клети пътника и нищо не сме пили от цели пет минути.
— Мъжа ми го няма — отговори гласът.
— Ние не търсим мъжа ви, ние търсим ракия.
— Почакайте.
След малко им отвори възрастна жена, която сънено примигваше като пламъка на свещта в ръката й. Тя я остави на масата, донесе две чаши и полуспяща, опипом тръгна към един шкаф.
— Бога ми! Не е останало нищо за пиене — каза тя. — Мъжът ми тъкмо отиде в Некарщайнах да докара. А! Ето тук има малко ракия.
Тя остави на масата една полупразна бутилка.
— Та това са едва четири чашки! — ужасен каза Трихтер. — Капка вода в пустинята. Е, дай поне да си наквасим устните.
Изпиха ракията на един дъх, платиха и мърморейки си тръгнаха.
Жената започна да мие някакви съдове. Все още не си бе легнала, когато четвърт час по-късно се прибра мъжът й.
— Как така си още будна по това време? — попита той.
— Ами двама студенти ме вдигнаха, за да им дам ракия!
— Ракия ли! Ракията свърши — каза мъжът, оставяйки пакетите, които носеше.
— Свършила е, да — отговори кръчмарката. — Бе останало само малко на дъното.
Мъжът погледна празната бутилка.
— От това ли пиха? — попита той и се разтрепери.
— Ами да — отговори жената.
— Нещастнице! — извика той, като си скубеше косите.
— Какво ти е?
— Знаеш ли какво си дала на горките младежи?
— Ракия, какво?
— Киселина!
Светът сякаш потръпна от вълнение за съдбата на Трихтер и Фресванст. А те действително бяха велики пиячи.
Невнимателната кръчмарка се притесни ужасно, и то с право. При вика на мъжа си: „Киселина?“ — тя позеленя.
— Господи! Аз спях… бе нощ… сипах им, без ясно да видя.
— Господи! Хубаво се подредихме! — простена мъжът. — Тези младежи или вече са мъртви, или издъхват някъде по пътя. А нас ще ни осъдят, че сме ги отровили.
Жената избухна в ридания и патетично тръгна да се хвърля в обятията на мъжа си. Той обаче грубо я отблъсна.
— Каква полза сега и да ми плачеш! Това много ще послужи. Не можа ли да внимаваш? Какво ще правим? Как да се спасим? Ще ни хванат. Ах! Чичо ми беше съвсем прав, когато преди четиридесет и една години ме съветваше да не се женя за тебе!
Ние няма да разказваме за цялата тази нощ, изпълнена с тревоги, сълзи и ругатни, която прекараха двамата кръчмари Филемон и Бауцис. С настъпването на зората Бауцис излезе на прага на вратата в очакване на присъдата си. Изведнъж тя извика. По пътя към дома й се приближаваха двамата младежи. Или може би само сенките им?
— Какво има? — разтреперан попита мъжът и.
— Това са те! — каза жената.
— Кои те?
— Младежите.
— Господи! — промълви мъжът се строполи на един стол.
Трихтер и Фресванст влязоха и тихо и спокойно седнаха на масата.
— Ракия? — поръча Трихтер.
И добави:
— От същата.
— От същата, да — потвърди Фрестванст. — Беше доста силничка.
