Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Trou de l'enfer, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2008–2009)

Издание:

Издателска къща „АБАГАР-МК’90“, София

Издателство „АБАГАР“, Велико Търново, 1992

Редактор Красимир Петров

Художник: Димитър Стоянов

Техн. редактор Елена Тонкова

Коректор Ива Данева

ISBN 954-8004-24-0

ISBN 954-427-033-7

История

  1. — Добавяне

LIII
„РАЗБОЙНИЦИТЕ“

Както е известно, „Разбойниците“ на Шилер е една от най-силните, най-смелите, най-страшните присъди над старото общество. Син на граф, Карл Мур обявява война на господстващото правосъдие, на установения ред и става бандит, за да може по свой начин да бъде съдник и да поправя неправди. Той запазва, при всичките си престъпления, един толкова възвишен идеал, изпълнен с гордост, че възхищението към него винаги го съпътствува, а правото изглежда винаги на страната на този разбойник и бунтовник.

Пиесата, известна в Германия, бе обект на възхищение, особено от всички млади и разпалени, от всеки, който счита себе си за силен, от всеки, който нарича себе си свободен. Нямаше студент в Хайделберг, който да не знае „Разбойниците“ почти наизуст. Но във впечатлението от шедьовъра винаги имаше нещо ново и по-дълбоко и тази вечер те слушаха драмата като че за първи път.

Въпреки всичко първото действие не направи особено впечатление: всички чакаха Самуел. Но при второто, щом се появи Карл Мур, вълнение обзе всички сърца.

С висок ръст, широко чело, навъсен поглед, високомерие, страст, пренебрежение към общоприетите добродетели, бунт, насочен срещу обществената дребнавост, като че ли целият Карл Мур оживяваше в Самуел.

Впрочем, докато самият Самуел Гелб вътрешно считаше себе си за по-велик от Карл Мур, защото неговият неприятел бе по-високопоставен, защото не се противопоставяше само на хората, но и на Бога, Кристиане сигурно си мислеше, че недостойният прелъстител на Гретхен стои много по-ниско от убиеца от горите на Бохемия, тъй като в дъното на душата си имаше омраза, а не любов.

Но за тези, които под играта на Самуел не виждаха собствения му живот, впечатлението бе поразително и когато при вдигането на завесата се появи Карл Мур, вглъбен в четенето на Плутарх, поведението на Самуел бе такова, а видът му толкова величествен, че само заради това избухнаха бурни ръкопляскания.

И с какъв саркастичен тон Самуел, крачейки, произнесе прочутата анатема:

„Какво, да затворя тялото си в корсет и да подчиня волята си на притискането на закона? Никога! Законът? Той довежда до мудността на охлюв подема на орела! Законът? Създал ли е някога велик човек? Истинската майка на колосите и на хората с изключителни способности е свободата! Да ме поставят начело на армия от мъже с моята закалка и ще направя от Германия република, в сравнение с която Рим и Спарта ще са като женски манастири.“

Впрочем Карл Мур, отблъснат от баща си заради брат му, се надига гневно срещу обществото, което го отхвърля, и приема да стане капитан на своите другари, станали разбойници. Без съмнение Самуел си мислеше за несправедливостта на собствения си баща, който го бе изоставил, след като никога велик актьор не е стигал до дълбокото, истинско чувство, с което извика:

„Убийци! Разбойници! С тези думи тъпча закона с нозете си. Никаква милост, никакво съчувствие! Нямам баща, нито любов. Кръвта и смъртта трябва да ме накарат да забравя онова, което ми е било скъпо. Приближете се! Искам да се впусна в едно ужасно забавление.“

Самуел каза това с такава дива сила, че тръпки побиха тълпата. Див пламък искреше от очите му.

Кристиане трепна. Стори й се, че погледът на Самуел се насочи към нея: като че ли електрически ток премина през нея. Тя започна да съжалява, че е дошла.

Имаше толкова много общо между ролята и актьора, че на моменти вече не знаеше дали Самуел изпълнява ролята на Карл Мур, или Карл Мур изпълнява ролята на Самуел.

Този разбойник, за когото покушението стоеше по-високо от добродетелта и който изглеждаше твърде велик, за да вирее всред тесногръдите предразсъдъци на света, ужасяваше Кристиане. В следващия миг изведнъж той се появи в съвсем различна светлина.

Мисълта за тази, която бе обичал и която все още обичаше, прониза един ден изпълнения с кървави драми живот на Карл Мур, както слънчев лъч огрява пропаст. Завладява го някаква непреодолима сила. Той отново иска да види своята Амелия и тутакси повежда послушните си другари във Франкония. Предрешен, прониква в бащиния си замък и воден от самата Амелия в галерията с портретите, без тя да го е познала, с тревога я разпитва за това, което е изстрадала.

В този момент цялото високомерие на Самуел-Карл се превърна в гореща страст. Сълзи се появиха в дотогава неумолимите му очи, а когато Амелия издаде своето вълнение пред портрета на Карл със сълзите си и когато избяга зачервена, Самуел извика: „Тя ме обича! Тя ме обича!“, толкова радостно и победоносно, че от всички страни избухнаха ръкопляскания, а Кристиане пребледня и потрепера от вълнение и страх.

Но разнежването трае само минута. Бандитът отблъсква това мимолетно вълнение, преглъща готовите да потекат сълзи, цялата му жестокост се възвръща. И ужасното предизвикателство, което изрече актьорът, сякаш бе богохулството на самия Самуел Гелб:

„Не, мъжът не трябва да се огъва. Бъди каквото искаш, анонимно същество от висините, нека само моето Аз да ми остане вярно. Бъди каквото искаш, нека само навсякъде да водя своето Аз със себе си. Нещата вън от нас са само неумели цапаници на човешката ръка. Аз съм си сам свое небе и свой ад.“

Въпреки всичко Карл Мур още веднъж проявява малко нежност, когато Амелия, макар и да знае какъв е той, все още го обича и прегръща.

„Тя ми прощава! Тя ме обича! Аз съм чист като лазурно небе. Тя ме обича! Мирът се връща в душата ми. Страданието е облекчено. Виж, ох, виж: децата на светлината прегръщат със сълзи на очи дяволите, които плачат.“

Самуел вложи в тези възвишени слова толкова болка и чувство, че Кристиане отново се развълнува против волята си. В един момент тя помисли, че все пак Самуел можеше да се промени и че в дълбините на този мрачен дух навярно туптеше нещо като сърце.

Ала, уви, злото е по-упорито. То не изпуска толкова лесно плячката си. Виновникът не може да промени пътя, по който е тръгнал. Невъзможно е примирие между престъплението и невинността. Амелия е осъдена. Трябва да се изпълни предопределеното. Любовта на Карл може да бъде само злокобна. Неговите диви другари не страдат от това, че ги напуска. Те поставят между него и неговата любима почервенелите си саби, разкъсват дрехите си, показват раните, които са получили заради него, и му напомнят за горите на Бохемия, за дадените клетви и за множеството престъпления, които го свързват с тях. Карл е техен. Те са го купили като крепостен с кръвта на сърцето си. Жертва за жертва, Амелия или бандата!

Един от тях се прицелва вече в Амелия. Но Карл грабва пушката и със собствени ръце убива любимата си.

Кристиане нададе вик. Стори й се, че Самуел се целеше точно в нея и че куршумът му я бе улучил в сърцето.

Юлиус се усмихна: страхът на Кристиане му се стори плод на обичайното за жените вълнение при изстрел с пушка. Кристиане се съвзе по време на последните думи от пиесата, а възбудата й естествено бе изтълкувана за сметка на драматичната развръзка на шедьовъра.

Завесата се спусна при гръм от бурни аплодисменти и викове „Браво“. Самуел бе повикан отново и изпратен с възторжени ръкопляскания.

— Бързо! Да си вървим! — каза Кристиане на мъжа си.

— Веднага след като поздравим Самуел — каза Юлиус.