Александър Дюма
Адската дупка (68)

LXVIII
ТРИХТЕР СЕ СТРАХУВА

На следващата сутрин в град Ашафенбург цареше празнично и весело настроение.

Мъже, жени, деца, всички, дори и столетниците, бяха по улиците и в покрайнините на града. Пристигаше Наполеон. Историческата личност, която изпълваше въображението им, щеше да се появи пред тях. Всеки можеше да го сравни с представите, които си бе създал, за него.

Огромно вълнение раздвижваше цялото това море от хора, както приливът, който настъпваше при изгрева на звездите.

Хората бързаха. Всичко друго бе изоставено: и търговия, и грижи, и недовършената работа. Момчетата, хванали своите момичета под ръка, се възползваха от случая, за да си откраднат по някоя целувка, а момичетата сякаш чакаха само това, за да им я върнат стократно.

Един-единствен човек беше тъжен всред това всеобщо веселие.

Това беше нашият приятел Трихтер.

Мрачен и унил, той се разхождаше с един нов познат, когото току-що бе срещнал и който бе не друг, а самият пътник по река Некар.

— Но какво ви е? — попита го той.

— Скъпи мой Раумер — отвърна Трихтер, — чувствам се опиянен.

— От виното ли? — остроумно го попита пътникът, който по зачервения нос на Трихтер веднага бе познал, че е човек, който обича да си попийва.

— Пфу! — с отвращение каза Трихтер. — Вече петнадесет години, откакто виното не ме вълнува. Не че не съм пил тази сутрин. Напротив: предвиждайки вълнението, което в момента стяга гърлото ми, исках да развия малко въображението си: опитах да се напия. Напразно! Признавам ви с болка, че мога да се разболея, мога да умра от пиене, мога да се удавя в него, но, уви, не мога да се напивам. Ужасно е, нали?

— И за какъв дявол толкова искахте да се напиете днес? — попита Раумер.

— Защото трябва да предам едно прошение на Наполеон.

— Какво прошение?

— Едно прошение, което Самуел ми продиктува. Разбирате ли положението ми? Да се приближа до този голям човек, да го гледам в очите и да му отговарям, ако ме попита нещо. Трябва да разговарям с този велик император, пред когото дори и топовете снишават глас. Как бих могъл да запазя самообладание? Толкова съм развълнуван, приятелю. Ах, има моменти, когато не ме свърта на едно място!

— Хайде, вие малко преувеличавате — отвърна пътникът. — Да се предаде едно прошение, е дреболия. Искате ли да го направя вместо вас?

— Не — отговори Трихтер. — Самуел ме накара да се закълна, че ще го предам лично.

— Е, добре! Ще го предадете. Някой адютант ще го приеме. Императорът ще мине покрай вас и дори няма да ви погледне. Да не мислите, че ще започне да чете прошението ви?

— Сигурен съм — каза Трихтер. — Самуел събра точни и сигурни сведения. По целия път от Майанс дотук Наполеон лично е отварял прошенията и сам е диктувал отговорите още на същата вечер. Той държи онази Германия, която ще остави зад гърба си, да бъде благосклонна към него.

— Това прошение много ли е важно за вас?

— Така мисля! Това е хляб за старата ми майка. Хляб, който няма да мога да изпия, защото, виждате ли, аз съм един жалък ненаситен пияница. Един ден миналата година имах пет хиляди флорина. Изпратих й петстотин, с които си плати дълговете. Имах най-доброто желание да й изпратя още пари. Но от доста време един приятел на име Фресванст и аз мечтаехме да направим сериозно и задълбочено проучване на чуждестранните вина. Започнахме тази работа толкова старателно, че три месеца по-късно гърлата ни оставиха кесията на сухо.

Раумер се разсмя.

— Не се смейте — печално каза Трихтер. — Защото, уви, станах свидетел на едновременния край на парите и на приятеля ми. При последната бутилка Фресванст умря от мозъчен кръвоизлив. Беше голяма трагедия! Между нас казано — тихо добави Трихтер, — не съм убеден, че Фресванст бе достоен за репутацията си. Както и да се тълкува неговият край от идните поколения, едно е ясно: Опитах се да убедя Самуел Гелб, моя благороден господар, да организира нов престой в Ландек, където се спи в гнезда, пие се невиждана ракия и откъдето човек може да изкара пет хиляди флорина, но той не се съгласи. Вчера, като компенсация за своя отказ, той ме посъветва да предам това прошение, което той лично написа и за чийто резултат гарантира.

— Но имате ли основания да разчитате, че Наполеон ще бъде благосклонен към вас? — попита Раумер.

— Вуйчо ми загина като негов войник. Трябва да знаете, драги, че съм половин французин по майчина линия. Ето защо, въпреки че съм германец и студент, имам основания да поискам това от Наполеон. Говоря френски по-добре от Расин. Вуйчо ми издържаше майка ми: императорът й отне опората, значи сега е длъжен да й помогне. Ако удовлетвори молбата за пенсия, няма да имам повече синовни грижи и ще мога сам да завърша опитите, които правя при цялата си беднотия и които бяха прекъснати от преждевременната смърт на слабия Фресванст. Защото, ако пия, бъдете сигурен, че не го правя само заради удоволствието. Отдавна вече не изпитвам никаква наслада да пия от вашите блудкави алкохоли. За мен вишновката и абсентът са като мляко и мед. С изключение на ракията, която пих в Ландек и която, признавам, ме сгря, всичко останало ми прилича на чиста вода. Изследователят, който има честта да говори с вас, упорства в търсенето си безкористно, воден единствено от човеколюбив. Сега сам разбирате от какво огромно значение за света е да предам това прошение.

— Той ще изпълни молбата, сигурен съм в това — каза Раумер. — А, чувам приветствията на тълпата.

— Дали не е великият Наполеон? — попита Трихтер и целият се разтрепери.

— Не, чуват се само викове: „Да живее Франция!“ Навярно това са само някои генерали или адютанти, които вървят напред.

— Крайно време беше! — каза Трихтер и въздъхна.

— Къде ще му предадете молбата си? — попита Раумер.

— О, избрал съм си място. На входа на двореца. Императорът трябва да отиде там, за да закуси и да приеме делегациите от околността. Двама от войниците, които охраняват там, са големи почитатели на моите възможности по отношение на алкохола и обещаха да ме допуснат до великия мъж. Страхувам се от своята нерешителност. Ах, ако само можех да се напия! Сигурно ме намирате много приказлив. Но ако ви говоря от половин час с такава лекота, то не е за да ви досаждам с моите дела, а за да свиквам, ако се наложи да говоря с императора.

Изведнъж Трихтер спря и отново започна да трепери.

— А, чуйте! — промълви той. — Те действително викат: „Да живее императорът!“

Наистина възгласите приветствуваха идването на великия човек. Огромна маса от хора се приближаваше към двамата събеседници.