Александър Дюма
Адската дупка (52)

LII
ГЕНЕРАЛНАТА РЕПЕТИЦИЯ

В деня на представлението на „Разбойници“ всеки един от студентите, след двата часа учебни занятия, можеше да разполага със свободното си време, било за самостоятелна подготовка на уроците, било за виждане с приятели.

Като всеки голям режисьор Самуел Гелб знаеше колко са важни за удоволствието желанието и очакването и че всяка светлина изпъква само на сянка. Като всеки голям политик Самуел Гелб вярваше, че при всяко сдружение, дори и да е сдружение за забавления и радости, голяма част от работата се върши благодарение на свободата и прищевките на личността. И накрая като всеки практичен човек Самуел Гелб сам имаше нужда от този ден, за да довърши подготовката за представлението същата вечер.

Тъй като действието на „Разбойниците“ изцяло се развиваше в гората, декорът бе готов, както в античността. Вместо платна и картон като в Манхайм, имаха както в Атина истинска гора и истински клони. За сцените в затворени помещения имаше големи платнища, опънати между дърветата, очертавайки апартаментите. Самуел бе импровизирал своя театър без много усилия. Не му липсваха нито кулиси, нито стойки за декори.

Той насочи вниманието си към генералната репетиция. Но при толкова послушни, толкова ентусиазирани и толкова образовани актьори той се съмняваше в ефекта от шедьовъра на Шилер.

Репетицията бе стигнала до действието, където свещеникът идва да предложи на разбойниците пълна амнистия, ако предадат ръководителя си Карл Мур, когато съобщиха на Самуел, че е дошло пратеничество на академичния съвет на Хайделберг, което иска да направи предложения на студентите.

— Доведете ми ги тук — каза Самуел. — Пристигат точно навреме.

Дойдоха трима професори. Единият от тях взе думата. При положение че студентите се върнат към задълженията си, съветът в Хайделберг предлагаше да прости на всички, с изключение на Самуел Гелб, който щеше да бъде изключен от Университета.

— Скъпи посланици — каза Самуел, — това много прилича на сцената, която в момента репетираме. — И продължи, като се обърна към студентите: — Слушайте! Правосъдието ме натовари да ви съобщя следното: искате ли веднага да вържете здраво и да предадете този човек, осъден като престъпник? Наказанието за вашите престъпления ще бъде отменено. Светата Академия ще ви посрещне с нова любов в лоното си и за всеки един от вас ще има открит път за някоя достойна работа.

Всеобщ смях посрещна това подражание на Шилер.

Един от професорите се обърна към студентите:

— Само към вас, господа, само към вас се обръщаме и се надяваме, че ще ни отговорите по друг начин, а не с шеги.

— Извинете! Аз съм много сериозен — отговори Самуел. — И това, че като достойния Карл Мур се обръщам към другарите си, за да приемат вашите предложения, да се отърват от мен и да отидат в Хайделберг, за да възобновят редовните си занятия, е много сериозно. Сигурно не тук ще получат дипломите си и ще удовлетворят своите родители.

— Но ние — каза една мъхеста къща, — ние ще отвърнем като истински Шилерови разбойници, че няма да предадем главатаря си. А за това имаме по-малко заслуги от другарите на Карл Мур. Защото не ни грози опасност, нито за тялото, нито за духа, след като, господа, не сме подложени нито на вашите куршуми, нито на уроците ви.

— Но в крайна сметка — отговори професорът — какво искате, за да се приберете?

— Самуел трябва да каже — отговори мъхестата къща.

— Да, Самуел! Самуел! — извика тълпата.

— Е, добре! Тогава какви ще бъдат исканията на г-н Самуел Гелб? — с горчивина попита пратеникът на Университета. — От любопитство бихме искали да разберем какви са вашите условия.

Тогава Самуел взе думата като един Кориолан.

— Вие сте объркали ролите, господа, идвайки да ни поставяте условия. Ние не можем да приемаме такива, а да ги диктуваме. Слушайте какво е нашето решение и като се приберете, кажете, че то е неотменимо. Амнистия за всички и за мен като за другите, това се разбира от само себе си. Освен това буржоата, които се опитаха да тормозят Трихтер, ще дойдат тук, за да искат прошка. Като военна контрибуция дълговете на Трихтер ще бъдат считани за опростени, а освен това ще платят петстотин флорина като обезщетение. И накрая по хиляда флорина ще бъдат изплатени на всеки един от ранените в битката студенти. Само при тези условия ще се съгласим да се приберем в Хайделберг. Ако кажете: „не“, ще ви кажем: „благодаря“. Трихтер, изпратете извън границите на Ландек пратениците на Академията.

Тримата професори счетоха за достойно да не отговарят и си тръгнаха в твърде окаяно настроение.

— Да продължим с репетицията, господа — спокойно каза Самуел на актьорите си, — и нека тези, които не участват в пиесата, ни оставят.

Като свърши репетицията, Юлиус каза на Самуел, че ще отиде да вземе Кристиане, а Самуел въпреки самообладанието си не можа да прикрие радостта си.

— А, значи ще дойде! — каза той. — Побързай, Юлиус, защото вече се свечерява, а ние ще започнем, когато съвсем се стъмни.

Юлиус тръгна, а Самуел, вече обзет от тревожна възбуда, отиде да облече костюма си.

Час по-късно Юлиус се върна с Кристиане. Госпожа Ебербах бе посрещната с уважение от студентите. Специално кресло бе подготвено за нея на първия ред, така че да бъде отделена от тълпата.

Сърцето на Кристиане биеше силно: за първи път след предизвикателството щеше да види Самуел отблизо.

Пиесата започна всред тишина, изпълнена със симпатия и внимание.