Александър Дюма
Адската дупка (59)

LIX
ЗВЪНЕЦЪТ

Същия ден към единадесет и половина вечерта в кръглата зала, където Самуел бе представил Юлиус на ръководителите на Тугендбунд, имаше съвет на Тримата. Те отново бяха маскирани и бяха насядали в залата, осветена от лампа, окачена на тавана.

Самуел стоеше прав с открито лице.

— Значи — каза Самуел — не желаете да действам сега?

— Точно така — отговори ръководителят. — Не че се съмняваме във вашите умения и във вашата решителност. Главната причина за нашето решение не е и сегашното положение на врага. Наистина, Наполеон е в апогея си. Всичко, което предприеме, успява. По-установен е от всякога на трона на Европа. Вече бе господар на територията, раждането на престолонаследника го прави господар на времето. Действително сега Господ е с него.

— На мен ми харесва — прекъсна го Самуел — да се боря с враговете си, когато са силни.

— Знаем това — отговори ръководителят. — Но също така знаем, че след спокойното небе идват гръмотевиците. Помислете за последиците, които би предизвикал един такъв опит. Действие без замисъл не представлява нищо. Деянието е излишно, а следователно и вредно, ако не е съобразено с последиците за света. Да се удари Наполеон в мирно време, когато не напада никого, когато не заплашва никого, не означава ли това да се постави общественото мнение на негова страна? Няма ли да станем ние агресорите, ние, които тъкмо, напротив, сме отмъстителите и защитници на човешката свобода? Ако ударът не успее, ще утвърдим още повече врага, а ако успее, ще утвърдим династията му. Добре виждате, че още не е настъпил часът.

— Е, добре! Да изчакаме — каза Самуел. — Но ако само мирът е това, което ви притеснява, няма да чакаме дълго, обещавам ви. Наполеон не може да стои мирен, без да измени на себе си, на принципите си. Той е война или е нищо. Тези, които го упрекват заради неутолимата му жажда за нови завоевания и територии, не разбират най-важното от неговата мисия. Наполеон е въоръжената революция. Трябва да отскача от народ на народ, пръскайки в браздите и в душите на хората френска кръв, която като роса трябва да помогне за въстанията и събуждането на народния инстинкт. Той да остане в златисто кресло, като мързелив крал! Просто не е роден за това. Все още не е обиколил света, не мислете, че ще спре. Но в деня, а аз ви предупреждавам, че този ден е в близко време, когато Наполеон обяви война на без значение коя страна, на Прусия, на Русия, Съюзът ще ми разреши ли да действам?

— Може би, но спомняте ли си за Фредерик Стапс?

— Спомням си, че загина и още не е отмъстено за него.

— Преди да ви разрешим да действате, трябва да знаем какво точно възнамерявате да правите.

— Ще действам сам и няма да ви компрометирам. Това достатъчно ли е?

— He — отговори ръководителят. — Съюзът трябва да знае всичко. Вие не може така да се изолирате. Всички членове са единни.

— Е, добре! — каза Самуел. — Слушайте тогава.

Тримата нададоха ухо, а Самуел се готвеше да говори… Но изведнъж се чу звън на метал.

Самуел трепна. Същият звън се повтори.

„Какво означава това? — помисли Самуел. — Баронът и Юлиус заминаха за Остенде. Кристиане е сама. Дали това отпътуване не е една измама и дали не са ми поставили отново клопка?“

— Хайде! Говорете — каза ръководителят.

Но Самуел вече не мислеше за Тримата, не мислеше за Императора, не мислеше за света. Той мислеше за Кристиане.

— Не чухте ли? — каза той.

— Да, като че ли нещо иззвъня. Какво става?

— Става това — без да се притеснява, отговори Самуел, — че ще продължим този разговор по-късно. Извинете ме, но трябва да ви оставя.

И въпреки силния си дух той не можеше да преодолее вълнението.

— Кой ви вика? — попита ръководителят.

— Тя — отговори той, без да обръща внимание на кого говори.

Но веднага след това продължи:

— Една малка козарка — каза той, — която ме уведомява, че има шпиони в околността. Остава ви точно време да избягате.

— Нали няма да предприемате нищо, преди да сте се видели отново с нас?

— Няма — каза Самуел, — бъдете спокойни.

И той им отвори вратата.

В момента, когато я затваряше зад тях, звънецът отново иззвъня, този път по-силно и като вик за помощ.

— Ако беше клопка — рече си Самуел, — тя нямаше да ме вика толкова настойчиво. Какво ли се е случило, та ме зове в отсъствието на мъжа си и на барона? Да видим какво иска. Хайде, Самуел, бъди достоен за това, което си. Хладнокръвие и спокойствие! Не бъди тъй глупаво развълнуван, като ученик при първа любовна среща!

И той бързо се, изкачи по стълбите, които водеха към салона-будоар.