Александър Дюма
Адската дупка (23)

XXIII
НАЧАЛОТО НА ВРАЖДЕБНИТЕ ДЕЙСТВИЯ

През това време Юлиус бе написал дълго писмо на баща си. Като запечата писмото, той се облече и слезе в градината. Пасторът бе там. Юлиус отиде при него и му стисна дружески и почтително ръката.

— Значи не сте придружили приятеля си на лов? — запита пасторът.

— Не — отвърна Юлиус, — трябваше да пиша. — И допълни: — Писмо, от което зависи щастието ми за цял живот.

Той извади писмото от джоба си.

— Тук поставям на баща си въпрос, чийто отговор ще очаквам с нетърпение. Не зная какво бих дал, за да го получа час по-скоро. Мислех да отида и сам да го попитам, но нямам смелост. Дали няма да се намери в Ландек някой бърз пощальон, който би могъл веднага да се качи на кон, да отнесе това писмо във Франкфурт и да ми донесе незабавно отговора в Хайделберг. Ще му платя каквото поиска.

— Какво по-лесно? — отвърна пасторът. — Синът на куриера живее в Ландек. Той е познат на началниците на постовете за смяна по цялото протежение, защото понякога замества баща си, и ще бъде доволен да спечели няколко флорина.

— О, тогава ето писмото.

Господин Шрайбер взе писмото, извика малкия си прислужник и го изпрати да каже на сина на куриера да оседлае коня и да дойде в дома до четиридесет и пет минути.

— Точно толкова време трябва, за да се отиде до Ландек и обратно — каза той на Юлиус. — Ще му предадете сам писмото, за да не се изгуби.

После хвърли неволно поглед на надписа.

— До барон Хермелинфелд? — попита той с радостна изненада. — Това името на баща ви ли е, господин Юлиус?

— Да — каза Юлиус.

— Вие сте синът на барон Хермелинфелд! Един беден селски викарий като мен има честта да посрещне сина на този човек, чието име се носи из цяла Германия! Бях щастлив, че сте тук, отсега нататък ще съм и горд. А вие не си казахте името!

— Моля ви да не го изричате пред госпожица Кристиане или пред Самуел! — каза Юлиус — Ние се бяхме разбрали със Самуел да не си казваме имената и не бих искал да приличам на дете, което не може да удържи на думата си двадесет и четири часа.

— Бъдете спокоен — каза добрият пастор, — ще бъда толкова потаен, колкото сте и вие. Но съм много доволен да се запозная с вас. Синът на барон Хермелинфелд! Ако знаете колко се възхищавам от баща ви?! Доста често си говоря за него с моя личен приятел пастор Отфрид, който е бил негов колега в университета.

Разговорът бе прекъснат от Самуел, който се прибираше.

— Е? Доволен ли си от лова? — попита го Юлиус.

— Очарован! Нищо не убих, но намерих леговища и открих пътища.

Почти в същото време се прибра Кристиане. Младежите бяха казали предната вечер, че ще тръгнат след закуска. Закусиха: пасторът — щастлив от това, което бе научил, Юлиус — замечтан, Кристиане — сериозна, Самуел — твърде весел. След кафето пасторът хвърли на Юлиус сърдечен и умоляващ поглед.

— Вижте — каза той, — абсолютно необходимо ли е да се приберете толкова бързо в Хайделберг? След като искате да получите незабавно отговор на писмото, защо не го изчакате тук, ще го имате два часа по-рано.

— Колкото до мен — каза Самуел, — съвсем ми е невъзможно да остана. Със сигурност ми е много приятно да прекарвам живота си, като приемам вашето гостоприемство, като ловувам и дишам чистия въздух. Но трябва да уча, особено сега. Притеснен съм от един опит, който не искам да отлагам и минута.

— А господин Юлиус?

— О, Юлиус е свободен. Впрочем да си спомни, че и той има ангажименти там.

Кристиане, която до момента не бе казала нищо, погледна Самуел втренчено и попита:

— Тези ангажименти дали са от естество, че наистина да не може да ни посвети този ден

— Точно така! Подкрепи ме, детето ми — весело каза пасторът.

— А, значи започват враждебните действия? — каза Самуел, като също се смееше, но хвърли на Кристиане поглед, който тя трябваше да разбере. — Борбата действително е неравна. Няма да се предам въпреки всичко и ако госпожицата ми позволи да кажа няколко думи насаме на Юлиус, за да му припомня това, което налага отиването му в Хайделберг.

— О! Моля! — каза Кристиане с неприязън.

Самуел отведе Юлиус настрани.

— Имаш ли ми доверие? — попита го той съвсем тихо, — някога през живота си съжалявал ли си, че си следвал съветите ми? Тогава повярвай ми. Никаква слабост. Малката е налапала въдицата. Но внимавай, не трябва много да се отдаваш. Тръгни с мен и остави самотата и скуката да работят за теб. Отсъствието ще ти свърши работа. Друго нещо: спомни си, че в събота или по-скоро в неделя през нощта има Генерална асамблея на Тугендбунд и не се оставяй да те приспят трепетите на Канца. Мъж ли си, който обича родината си, или дете като Лотарио, винаги хванато за женски поли? Сега прави каквото искаш, свободен си.

Юлиус се върна замислен на масата.

— Е? — попита пасторът.

— Е — отговори Юлиус, — трябва да призная, че ми изтъкна доста основателни причини.

Пасторът направи тъжна гримаса, Самуел погледна тържествуващо Кристиане.

— Не се отчайвате все още, татко — каза Кристиане, като се смееше разтреперана. — Мой ред е да поговоря тихичко с господин Юлиус. Имам право, нали?

— Съвсем справедливо! — извика добрият пастор, без да подозира драмата, която се крие зад тази комедия.

Кристиане дръпна Юлиус настрани.

— Слушайте, трябва да ви кажа само една дума и ако тази дума не вземе превес над съветите на вашия господин Самуел, толкова по-добре: поне ще съм се опитала. Вчера всред развалините ми зададохте въпрос, на които не съумях да ви отговоря. Ако останете, ще ви отговоря.

— О, оставам! — извика Юлиус.

— Браво, Кристиане! — възкликна пасторът.

— Подозирах това — каза Самуел студено. — Кога се връщаш?

— Утре, предполагам — отвърна Юлиус. — Най-късно вдругиден. Ще получа отговора на баща ми утре, нали, господин Шрайбер?

— Да, утре — отговори пасторът. — А вие — обърна се той към Самуел — няма ли да промените решението си? Примерът на вашия приятел не ви ли накара да се решите?

— О, аз ли? — каза Самуел. — След като съм решил веднъж, никога не се отказвам.

Кристиане като че ли не бе забелязала заплашителния тон, с който Самуел бе произнесъл тези думи по възможно най-естествен начин.

— А, ето конете — каза тя.

Наистина конете на Самуел и Юлиус бяха пред оградата, оседлани.

— Върнете в конюшнята коня на господин Юлиус — каза Кристиане на прислужницата, която държеше двата коня за поводите.

Самуел взе повода на своя и се качи.

— Но вие нямате лекции в неделя — каза пасторът. — Разчитаме да дойдете с господин Юлиус.

— Така да бъде, до неделя — съгласи се Самуел. — До утре, Юлиус. Мисли за събота.

И като поздрави Кристиане и баща й, той пришпори коня си и потегли. След него дойде пощальонът, на когото пасторът подаде писмото на Юлиус.

— Сто флорина за теб, ако се върнеш утре до обед — каза му Юлиус. — Ето ти двадесет и пет в предплата.

Пощальонът ококори очи смаяно и сякаш се вцепени от радост, след това препусна в галоп.