Александър Дюма
Адската дупка (21)

XXI
ЦВЕТЯТА, КОИТО ГОВОРЯТ

Нa другата сутрин още преди пет и половина Самуел влезе облечен, с пушка на рамо в стаята на Юлиус.

— Хайде, сънливецо! — извика му той. — Няма ли да дойдеш на лов с мен?

Юлиус разтри очите си.

— На лов ли отиваш?

— На лов за всякакъв дивеч. Защо иначе взехме пушките си? Хей, наново ли заспиваш? Слушай, ако се решиш да станеш, настигни ме.

— Не — отвърна Юлиус, — не мога да изляза тази сутрин.

— А! И защо?

— Ще пиша на баща си.

— Пак ли? Какъв писмовник си!

— Трябва да му съобщавам важни неща.

— Както ти се харесва — заключи Самуел, който си имаше причини да не настоява. — До скоро тогава.

— На слука!

— Благодаря за пожеланието.

Самуел излезе, а Юлиус стана.

Но колкото и ранобуден да бе Самуел, Кристиане бе още по-ранобудна. По времето, когато скептичният студент с твърде съмнителни намерения тръгна, подсвирквайки си, всред покритата с роса трева, милата девойка, с още по-голяма готовност за доброто си дело, вече бе пристигнала при Гретхен близо до развалините на замъка Ебербах и представяше на малката козарка с нежни и убедителни думи младежа, който искаше да я направи своя жена, честният и работлив Готлоб, млад земеделец от Ландек, който вече от една година обичаше до полуда младата козарка, без да смее да каже дума.

Гретхен тъжна, но решителна все още отказваше.

— Значи не ме желаете, Гретхен? — каза с наранено сърце бедният Готлоб. — Отблъсквате ме и ме презирате?

— Аз ви благодаря и ви благославям, Готлоб — отговори Гретхен. — От чисто сърце сте пожелали да се ожените за тази малка козарка, която не притежава пукната пара, тази дъщеря на скитница, без дом и семейство. Но Готлоб, растението, което няма корени, не трябва да има цветя. Оставете ме каквато съм си, самотна и дива.

— Слушай, моя Гретхен — продума Кристиане, — баща ми казва, че това, което е срещу природата, е срещу Господ и че ще бъдеш може би наказана и ще се разкайваш един ден.

— Скъпа госпожице, у вас има добрината и хубостта на цветята, а у баща ви мъдростта и здравия разум. Но в моята природа е да запазя свободата на въздуха и на гората. Присадете в градинката си този глог и той ще умре.

— Не, кажете по-скоро, че ме ненавиждате, Гретхен! — извика Готлоб. — Да я оставим, госпожице Кристиане, виждам, че ме мрази.

— Престанете, Готлоб — каза Гретхен, — и не отнасяйте за мен горчива мисъл. Ако някога пожелая да живея в къща и под властта на съпруг, то това ще бъде вашият покрив и власт, чувате ли, защото сте добър и верен и работите спокойно и със сила, както повелява дългът на всичко човешко. Запомнете още това, Готлоб: ако някога Гретхен промени решението си, а вие не сте дали думата си на друга, Гретхен няма да вземе друг съпруг освен вас; тя дава думата си пред Бога. Това е всичко, което мога да ви кажа, Готлоб. А сега да си стиснем ръцете и мислете без омраза за мен, както аз ще мисля за вас като за брат.

Горкият Готлоб искаше да говори, но не можа. Той се задоволи да стисне ръката, която Гретхен му подаваше, поздрави смирено Кристиане и се отдалечи с неравна стъпка всред развалините.

Когато си отиде, Кристиане още веднъж се опита да вразуми Гретхен, но козарката я помоли да не я натъжава повече с настояванията си.

— Да говорим за вас, скъпа госпожице — каза й тя, — за вас, която благодареше на Бога няма нищо от моя лош и неразумен нрав и бихте могли да бъдете обичана, както го заслужавате.

— Има време — каза, смеейки се, Кристиане. — Какво стана със загубената кошута?

— Не се върна, госпожице — тъжно отговори Гретхен. — Цяла нощ съм я викала; безполезно. Не за първи път бяга неблагодарницата! И все се надявах, че ще се върне. Но никога не е оставала толкова дълго в гората.

— Ще я намериш, успокой се.

— Не разчитам вече на това. Виждате ли, тя не е като козите ми, които бързо се опитомяват. Кошутата е родена дива и й е трудно да свикне с колибите и човешките лица. Свободата е в кръвта й. Тя прилича на мен и затова я обичах, затова…

Гретхен не завърши думите си. Изведнъж тя трепна и стана права стресната.

— Какво ти е? — извика Кристиане.

— Не чухте ли?

— Какво?

— Един изстрел.

— Не.

— А аз го чух, като че ли стреляха по мен. Стреляха по кошутата ми!…

— Хайде, ти си луда. Успокой се и понеже искаш да говорим за мен, да говорим.

Само мисълта за Кристиане можа да разсее тревогата на Гретхен. Тя седна на земята и вдигна към Кристиане изпълнените си с нежност очи.

— О, да, нека говорим за вас — каза тя. — Всеки ден говоря за вас с моите цветя.

— Хайде де — каза Кристиане не без известно колебание, — наистина ли вярваш на това, което ти казват цветята?

— Дали вярвам! — възкликна Гретхен. Погледът й заблестя, а челото й сякаш бе озарено от странно вдъхновение. — Не, вярвам, сигурна съм. Какъв интерес биха имали цветята да лъжат? Нищо не е по-сигурно на тази земя. Науката за езика на растенията е много стара. Тя се е появила в Ориента през най-стари времена, когато хората са били достатъчно простодушни и чисти и Бог е благоволявал да им говори. Майка ми знаеше да гадае по тревата и тя ме научи на това, беше усвоила това умение от своята майка. Не вярвате ли на цветята? Доказателството е, че те ми казаха, че ще обикнете господин Юлиус.

— Те грешат! — живо каза Кристиане.

— Не вярвате ли? Доказателството е, че ми казаха, че господин Юлиус ви обича.

— Наистина ли? — възкликна Кристиане. — Тогава ми се ще да им вярвам. Да ги попитаме заедно.

— Вижте, донесох ви цяла купчина — каза Гретхен, като сочеше огромен ухаещ сноп в краката си. — За какво да ги питаме?

— Онзи ден твърдеше, че са ти казали, че двама младежи ще ми донесат нещастие. Искам да знам какво разбират цветята под това.

— Именно за тези двама млади хора исках да ви говоря.

— Е?

— Вижте. Това са растения, набрани тази сутрин преди изгрев слънце. Ще ги разпитаме. Но предварително зная какво ще отговорят, тъй като онзи ден повторих опита тринадесет пъти и всеки път ми казваха едно и също.

— Какво е то?

— Ще видите.

Тя стана, взе от земята свежите треви, разстла ги на маса от гранит, обрасла с мъх, и ги подреди в някакъв тайнствен ред според формата им, мястото и часа на брането.

После, вперила в тях съсредоточен поглед, забравила за момент присъствието на Кристиане и все по-погълната от своето съзерцание, започна да говори с бавен и почти тържествен глас:

— Да, растенията казват всичко на този, който може да ги разбере. Хората имат книги, в които изразяват с букви мислите си; книгата на Бога е природата, а мисълта му е изписана в растенията. Само трябва човек да може да я прочете. Мен майка ми ме научи да разчитам цветята.

Лицето й се помрачи.

— Все същите думи! — прошепна тя. — Този, който е винаги тук, когато не го очакват, е един човек, носещ нещастие. Защо ли го доведох? А другият, дали ще бъде по-малко злокобен? Милото клето момиче, като че ли тя вече го обича.

— Не! Твоите цветя са зли! — прекъсна я Кристиане.

— А той — продължи Гретхен, като че ли без да забележи прекъсването, — о, колко много обича Кристиане!

— Кой казва това? — живо попита Кристиане. — Дали не е този бледолилав цвят? Колко е хубав!

Гретхен продължи все още погълната:

— Те са млади, обичат се, добри са и точно затова ще бъдат нещастни. Все същият отговор. Но чудно нещо!

— Кое точно? — попита Кристиане неспокойна.

— Още не бях стигнала дотук. Виждам ги и двамата да се събират; след това връзката свършва изведнъж. Но странно! Раздялата не идва от смърт и въпреки всичко те се обичат. Ще живеят дълги години разделени, отдалечени, като чужди. Какво ли значи това?

И докато се навеждаше с тревога над масата, една сянка мина пред слънцето и се отрази изведнъж върху тревите.

Кристиане и Гретхен се обърнаха сепнати. Беше Самуел.

Самуел се престори на учуден, че вижда Кристиане.

— Извинете, че ви безпокоя — каза той, — но идвах да помоля Гретхен, която познава всички храсталаци, за една услуга. Ето за какво става дума: преди малко в гората стрелях по дивеч.

Гретхен потрепера. Самуел продължи:

— Сигурен съм, че я раних много тежко. Давам на Гретхен един фредерик, ако отиде да ми намери мястото, където е паднала. Изчезна някъде към Адската дупка.

— Кошута ли? — попита Гретхен, треперейки.

— Бяла, със сиви петна.

— Нали ви казах! — извика Гретхен на Кристиане и изчезна като стрела.

Самуел погледна това внезапно тръгване с изненада.

„Господи! — помисли си той. — Успях да остана насаме с Кристиане по-лесно, отколкото предполагах.“