Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Trou de l'enfer, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2008–2009)

Издание:

Издателска къща „АБАГАР-МК’90“, София

Издателство „АБАГАР“, Велико Търново, 1992

Редактор Красимир Петров

Художник: Димитър Стоянов

Техн. редактор Елена Тонкова

Коректор Ива Данева

ISBN 954-8004-24-0

ISBN 954-427-033-7

История

  1. — Добавяне

XXV
ПОБЕДА, ПРЕДИЗВИКАНА ОТ ИЗНЕНАДА

Когато Самуел пристигна в дома на пастора, по същото време като предната неделя, вратата на градината бе затворена. Той позвъни. Малкият прислужник и прислужницата се появиха.

Момчето пое коня му, а прислужницата го отведе в столовата.

Масата бе готова, но само за двама.

Самуел започваше да се чуди.

Прислужницата излезе, като го помоли да изчака. Минута след това вратата се отвори. Самуел направи крачка напред, но след това отстъпи смаян, като видя лицето, което влизаше.

Беше барон Хермелинфелд.

Бащата на Юлиус бе сериозен и строг човек. Приблизително на петдесет години, висок на ръст, с побелели от учене коси, с високо чело, с дълбок и проницателен поглед, с глава все още горда и хубава, с твърдо, спокойно и малко тъжно изражение на лицето.

Той се приближи до Самуел, който изглеждаше объркан.

— Не очаквахте да ме видите отново, особено тук, нали, господине? — попита той Самуел.

— Наистина — отговори последният.

— Седнете. Достойният пастор Шрайбер ви бе поканил днес. Не искаше да намерите къщата заключена. Затова останах тук, за да ви посрещна.

— Извинете, не ви разбирам добре — каза Самуел.

— Да, всичко, което ви казвам, ви се струва загадъчно нали? — продължи барон Хермелинфелд.

Ако сте любопитен да узнаете всичко, седнете на масата и закусете с мен: ще ви поставя в течение на нещата.

— Така да бъде — каза Самуел, като се поклони.

И той седна смело на масата срещу барона.

Настъпи тишина, по време на която двамата мъже, които, седнали толкова близо един до друг и толкова различни един от друг, като че ли взаимно се наблюдаваха.

Най-после баронът започна:

— Ето какво се случи. Вземайте си, моля ви. Може би знаете, че Юлиус ми писа в понеделник сутринта? Получих писмото във Франкфурт. Беше писмо, изпълнено с любов и тревога.

— Подозирах това — каза Самуел.

— Юлиус ми разказваше как е срещнал Кристиане, как почти веднага се е превърнала за него в неговата първа любов, негов живот и блян. Пишеше ми за нейната прелест, за душевната й чистота, за баща й и за приятния живот, които би имал в това тихо семейство сред спокойната долина.

Но ето какво искаше да ме попита.

Богат благородник, известен, какъвто съм аз, би ли одобрил някога любовта му към това бедно, скромно, обикновено момиче? Вие сте го накарали да се съмнява в това.

— Вярно е — потвърди Самуел.

— Впрочем, Юлиус добавяше, че ако поради нейното положение кажа „не“, той не би сторил това, което вие сте го съветвали — да съблазни Кристиане. Изпитвал ужас от съвета и от съветника.

Не, той нямало да се възползва от щедрото доверие на момичето и на бащата, като обезчести Кристиане, нямало да си купи миг щастие срещу цял живот сълзи за нея; имал намерение да се отдалечи с разбито сърце.

Щял да каже на Кристиане името си и за забраната на баща си и да я напусне, за да не я види повече.

— Всичко това е твърде хубаво наистина — каза Самуел. — Бихте ли ми подали малко шунка, господине.

— Когато получих това писмо на Юлиус, толкова синовно и с толкова любов — продължи барон Хермелинфелд, — вече от четири дни разсъждавах над вашето писмо, Самуел, толкова нахално и нечестиво, от четири дни се питах как бих могъл да прекъсна гибелното влияние, което си бяхте присвоили над нежната и чувствителна душа на Юлиус. И десет минути след като получих писмото на Юлиус, бях решил.

Ние, хората на мисълта и разума, смятаме, че не сме създадени за действието, защото не отдаваме цялото си съществуване на вълнението на тези забързани мъже, които се считат практични поради забележителната причина, че не могат да бъдат нищо друго. Това е като да се обвиняват птиците, че не могат да ходят, защото имат криле. С едно махване на крилете те преодоляват хиляда крачки. За един ден ние правим повече, отколкото другите за десет години.

— Такова е било винаги и моето мнение, господине. Не ми казвате нищо ново — каза Самуел.

— Пощальонът очакваше моя отговор — продължи баронът. — Трябваше да се върне на другия ден преди обяд. Казах му, че няма да има отговор и да се прибере на другия ден чак привечер. Той отказа. Юлиус му обещал сто флорина. Аз му дадох двеста. Той се съгласи.

След това, без да губя минута, отидох при пастор Отфрид, едно от светилата на обновената църква и мой другар от детинство. Попитах го дали познава пастор Шрайбер.

Бил един от близките му приятели.

Отфрид ми го описа: простодушен, скромен, безкористен, със златна душа, с поглед винаги обърнат към небето, за да види Господ и два отлетели ангела, познал на земята само нещастия, които да облекчава.

Колкото до Кристиане, Отфрид ми каза само една дума: тя била достойна дъщеря на баща си.

На връщане минах през Цайле; поръчах пощенски коне и същата нощ тръгнах за Ландек.

Пристигнах във вторник сутринта. Изпратих пощенската кола в Некарщайнах; обиколих всички къщи в Ландек и допълних сведенията за Шрайбер и дъщеря му.

Всички без изключение повториха това, което ми бе казал Отфрид. Никога по-единодушен концерт на благословии не се е издигал от земята, за да препоръча на Бог човешки същества. За всички тези добри хора пасторът и дъщеря му бяха истински олицетворения на небесната добродетел. За това село те бяха повече от живота, те бяха неговата душа.

— А, каквото и да казвате, Самуел, добродетелта е хубаво нещо. Човек се чувства щастлив, когато е обичан.

— Понякога има и полза от това — каза Самуел.

— Върнах се, откъдето бях тръгнал, и влязох в дома на пастора.

В залата, където се намираме сега, видях събрани Юлиус, Кристиане и пастора.

Зашеметен от изненада, Юлиус извика:

— Баща ми!

— Барон Хермелинфелд! — възкликна на свой ред пасторът не по-малко изненадан.

— Да, господине, барон Хермелинфелд, който има честта да поиска ръката на дъщеря ви Кристиане за сина си Юлиус.

Господин Шрайбер остана смаян, като че ли не бе чул добре, мислеше, че сънува и напразно опитваше да събере мислите си.

Кристиане се хвърли разплакана в прегръдките му. Без да знае защо, той също започна да плаче и да се смее.

— Тази сцена е трогателна — прекъсна барона Самуел, — но прескочете я. Знаете, че не съм много сантиментален.

Самуел отдавна се бе съвзел от изненадата. Присъствието и първите думи на барона му разкриха един заговор срещу неговото влияние и с характера си, създаден за борба, скоро се съвзе. Всичкото му високомерно и иронично хладнокръвие се бе възвърнало и той слушаше барона, хранейки се и пиейки, без да пропусне нито хапка, нито глътка, със съвсем непринуден вид.

Барон Хермелинфелд продължи:

— Ще бъда по-кратък. Впрочем съм към края. Прекарах целия ден с веселите и влюбени годеници. Бедните деца! Тяхното щастие бе отплата за мен. Те ми бяха благодарни, като че ли имах право да разваля това добро, което Бог бе извършил. Зле ме познавате, Самуел, и ме смятахте за много ограничен. Понякога ме виждахте да отстъпвам пред тесните и смешни изисквания на света, вярно е. Но знайте това: подчинявайки им се привидно, никога не съм пропуснал да им се противопоставя. Но нека бъдем честни, нека бъдем справедливи: Природата не взема ли често връх над обществото?

— Разбрах деликатния ви намек, господине — каза Самуел с горчивина. — Продължавайте.

Баронът продължи:

— Защо да се противопоставям на тази женитба? Защото Кристиане не е богата! Юлиус е богат за двама. Ще бъде богат за четирима със състоянието на брат ми. Защото Кристиане не е благородничка? Бях ли такъв преди двадесет години? Но да се върнем към фактите. В сряда се върнах отново във Франкфурт; в четвъртък дойдох в Ландек, снабден с всички необходими граждански и религиозни удостоверения и придружен от приятеля ми Отфрид. Вчера сутринта, събота, Отфрид венча в параклиса в Ландек Юлиус и Кристиане. Простете на Юлиус, че не ви покани на венчавката. Аз му попречих да ви пише. Един час след сватбата Юлиус и Кристиане тръгнаха на едногодишно пътешествие. Ще посетят Гърция, Изтока и ще се върнат през Италия.

Г-н Шрайбер не можа да се реши да се раздели така внезапно с дъщеря си. Ще ги придружи до Виена с Лотарио. Там ще се раздели с тях и ще се върне в своята долина, оставяйки ги на слънцето и любовта.

— Е, какво ще кажете на всичко това, Самуел?

— Казвам, че много ловко ми изтръгнахте Юлиус — отговори Самуел, ставайки от масата. — Отвличането е успешно. Бях ви поставил натясно, принуждавайки ви да сте щедър и безучастен: вие дръзко излязохте от това отчаяно положение. Това е добре изиграно и признавам, че изгубих в първия тур. Но ще ви го върна.

Той извика.

Влезе прислужницата.

— Кажете да ми приготвят коня — каза той. — Тръгвам.

Баронът се усмихна.

— Да не би да смятате да ги догоните?.

— Нищо подобно! — отвърна Самуел. — Ще ги изчакам. Слава Богу, имам какво друго да правя на този свят и не желая да посвещавам живота си на една-единствена посредствена цел, за да спечеля един вид облог. Но всяко нещо идва с времето си. Вие и Кристиане имахте своя шанс срещу мен, аз ще имам моя срещу вас. Вие свършихте: аз започвам.

— Не съм свършил — продължи баронът. — През годината на тяхното отсъствие искам да изпълня една мечта на Юлиус. Не съм останал тук само за да ви правя компания. В краен случай едно писмо, което да получите сутринта, преди да тръгнете на път, щеше да ви спести разочарованието да дойдете от толкова далече, за да срещнете прислужниците. Чакам един архитект от Франкфурт. Искам да купя и за една година да построя отново замъка Ебербах. Така че Юлиус вместо развалините, които остави, ще намери своето желание, изникнало от земята и разположено всред планината. Защото искам да не му липсва нищо, нито на него, нито на хората около него, така че любовта в сърцето му да бъде допълнена с добро самочувствие в живота. Моето оръжие срещу вас ще бъде неговото щастие.

— Това означава, че моето щастие ще бъде неговото нещастие — отговори Самуел. — Но предупреждавам Ви, нежни татко, каквото и да направите, няма да ми отнемете Юлиус. Той ми се възхищава, а аз го обичам. Да, Бог да ме убие! — продължи той, отговаряйки на един жест на барона. — Обичам го, както силните и горди души могат да обичат слабите и предани, които ни принадлежат. От доста време съм поставил моя отпечатък върху съзнанието на вашия син, за да можете да го заличите сега. Вие няма да промените неговата природа, нито пък моята. Няма да направите по-енергичен него, нито по-добросъвестен мен. Ще му преправяте един замък, но ще преправите ли неговия характер? Нерешителен по природа, той има нужда от здрава и твърда ръка, която да го направлява и подкрепя. Едно дете като Кристиане ли ще може да му направи тази услуга? Не му давам и година, за да почне да съжалява за мен. Да тичам след него ли? Защо? Той сам ще дойде да ме потърси.

— Слушайте, Самуел — каза баронът, — известно ви е, че нямам навика да отстъпвам пред предизвикателствата и приемам всяка борба. Знайте едно нещо: това, което Кристиане не можеше да каже нито на Юлиус, това, което не можеше да каже на баща си, тя разбра, че може да ми го довери без страх и ми го довери. Да, тя ми разкри вашите невероятни заплахи, господине, и по необходимост ще бъда неин секундант срещу вас.

— Чудесно! Толкова по-добре! — каза Самуел. — Така ще бъде по-удобно за мен.

— Не, Самуел, вие се клеветите, вие сигурно се клеветите! — продължи баронът. — За вас не могат да бъдат съвсем чужди угризенията или, ако искате, предразсъдъците! Обещах си да опитам всички възможни начини за постигане на разбирателство с вас. Искате ли мир, Самуел? Аз също може би съм съгрешил спрямо вас. Ще скъсам писмото ви и ще забравя думите. Вие сте амбициозен и горд: добре, аз съм достатъчно богат и с власт, за да ви помогна, без да навредя на Юлиус. Имам, както знаете, по-голям брат в Ню Йорк, които направи състояние от търговия, три или четири пъти по-голямо и по-блестящо от моето. Той няма деца и всичко, което притежава, ще бъде за Юлиус. Завещанието му е предварително направено и имам негово копие в ръцете си. Мога да разполагам без скрупули с това, което съм придобил от своя страна. Закълнете ми се, Самуел, че се отказвате от противните си намерения и ми кажете какво желаете?

— Порция леща? — изсмя се Самуел. — Не сте избрали подходящ момент, за да ми предлагате този пазарлък след обилната закуска на г-н Шрайбер. Не съм гладен и си запазвам правата на по-голям син.

Под прозореца на столовата се чу ровене на конски копита и прислужницата дойде да предупреди Самуел, че конят му е оседлан.

— Сбогом, господин бароне — каза Самуел. — Предпочитам свободата си пред вашето състояние. Никога няма да се оставя да ми вържат камък на шията, дори да е скъпоценен. Знайте, че съм от тези амбициозни хора, които могат спокойно да живеят от сух хляб, и един от тези горделивци, които без срам могат да ходят със скъсани дрехи.

— Една последна дума — каза баронът. — Виждате как лошите ви намерения се обърнаха срещу вас. Основната причина, която ме накара да дам Юлиус на Кристиане, е писмото, в което ме заплашихте, че ще ми го вземете. Вие оженихте тези две деца, вашата омраза създаде тяхната любов, вашата заплаха създаде тяхното щастие.

— Е добре, тогава сигурно желаете да ги мразя и да ги заплашвам, след като всичко, което правя срещу тях, се обръща в тяхна полза. Желанието ви ще бъде удовлетворено. Аха! Омразата ми била благоприятна за тях! В такъв случай можете да разчитате, че ще работя за тяхното благополучие. Ще ви дам това доказателство за привързаност, бъдете спокоен! То ще бъде моят начин да бъда ваш син. Не ви казвам сбогом, господине. След година или може би по-рано ще се видим отново.

И като поздрави барона, Самуел излезе с вдигнато чело и заплашителен поглед.

Баронът обори глава на гърдите си.

— Безчестна борба? — прошепна той. — Той е настроен срещу света; но дали аз съм прав? И по вашите непроницаеми помисли, Господи, дали не сме наказание един за друг?