Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Trou de l'enfer, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2008–2009)

Издание:

Издателска къща „АБАГАР-МК’90“, София

Издателство „АБАГАР“, Велико Търново, 1992

Редактор Красимир Петров

Художник: Димитър Стоянов

Техн. редактор Елена Тонкова

Коректор Ива Данева

ISBN 954-8004-24-0

ISBN 954-427-033-7

История

  1. — Добавяне

XXXI
ОТ КОГО БЕ ПОСТРОЕН ЗАМЪКЪТ?

В един от следващите дни изгряващото слънце озари край замъка Ебербах прелестна картина.

На десет крачки от колибата на Гретхен, изцяло построена наново като планинска къща, на една наклонена зелена тревна площ, направена в самата скала с донесена пръст, на една пейка, защитена от надвесената скала, бяха седнали Гретхен и Кристиане. В краката им бе легнала бяла коза, от която юнашки сучеше едно хубаво полуголо дете, поставено върху килим, покрит с тънък бял плат. Козата хрупаше тревите, които й подаваше Гретхен, и като че ли разбираше, че не трябва да се движи, докато се храни кърмачето. Кристиане с вейка в ръка пазеше мухите, които понякога караха да потрепне белият хълбок на кроткото и търпеливо животно.

Скоро детето се нахрани, затвори очи и заспа.

Тогава Кристиане, без да го буди, леко го вдигна и го постави на коленете си.

Козата, като нямаше повече задължения, се надигна, подскочи няколко пъти, за да се раздвижи, и отиде до кошутата със счупения крак, която бе подала нежната си умна главица между два храста.

— И вие казвате, госпожо, че той се е появил изведнъж, без вратарят да го е виждал да минава? — попита Гретхен, подновявайки започнатия разговор.

— Да, ти беше права, като ми казваше, той винаги е най-близо, когато смятаме, че е далеч от нас.

Гретхен остана замислена за момент.

— О, да — продължи тя с вълнение, което й бе присъщо, — сигурно този човек е демон. От една година съм сигурна в това.

— Значи си го виждала през тази година? Значи е идвал тук? Говори, моля те. Знаеш колко държа да зная това.

Гретхен като че ли се поколеба известно време, след това се реши и се наведе към Кристиане:

— Ще ми се закълнете ли, че няма да предадете на барона това, което ще ви кажа? Закълнете ми се, за да мога да говоря и може би да ви спася.

— Защо е тази клетва?

— Слушайте. Няколко дни след вашето заминаване ранената ми кошута, въпреки грижите, след като много бе страдала, беше на умиране. Тревите на раната, молитвите към Богородица, нищо вече не помагаше. Тя ме гледаше с тъжен поглед, като че ли ме упрекваше, че я оставям да умре. Бях отчаяна! Пред колибата ми минаха трима или четирима непознати, на път към замъка. Този Самуел Гелб също беше с тях. Той вдигна глава, видя ме и с големи крачки се изкачи при мен. Показах му с пръст бедната ми просната кошута и му казах:

— Убиец!

— Как — възкликна той, — ще оставиш да умре кошутата ти, ти, която толкова разбираш от билки!

— Дали ще може да оживее? — извиках аз.

— Разбира се!

— О, спасете я.

Той ме погледна и каза:

— Да сключим сделка.

— Каква?

— Често ще трябва да идвам в Ландек и не искам това да се знае. Ще направя така, че да не минавам покрай дома на г-н Шрайбер и той няма да ме види. Но твоята колиба е на две крачки от развалините и няма да мога те избегна. Обещай ми, че барон Хермелинфелд няма да разбере от теб нито пряко, нито косвено, че идвам в този край, а аз ти обещавам да излекувам кошутата.

— А ако не я излекувате?

— Тогава ще бъдеш свободна да говориш.

Щях да обещая, но нещо ме задържа.

— Това, което ще правите, може ли да навреди на хората на този свят или на душата ми в отвъдното?

— Не — отговори той.

— Е, добре, тогава ще мълча.

— Нито пряко, нито косвено барон Хермелинфелд няма да разбере от теб за моето присъствие в Ландек: обещаваш ли?

— Обещавам.

— Чудесно. Почакай ме и през това време сложи вода да заври.

Той се отдалечи и след няколко минути се върна с треви, които не ми даде да видя и които потопи във врящата вода. След това ги сложи на ранения крак, като го пристегна и превърза с кърпа.

— Ще оставиш тази превръзка три дни — каза ми той. — След това кошутата ти ще куца, но ще оздравее. Само че ако проговориш, ще я убия. Ето защо, госпожо, ви моля да не казвате нищо от това, което чухте, на господин барона, за да не го разбере от мен косвено.

— Бъди спокойна — успокои я Кристиане, — кълна се, че нищо няма да кажа. Но ти говори.

— Е, добре! Мисля, че вашият замък, госпожо, този замък, които ви подари баща ви и в който живеете сега, е построен от г-н Самуел.

Кристиане потрепера. Тя си спомни внезапното появяване на Самуел в замъка.

— Но как така той? — попита тя.

— А кой друг, скъпа госпожо — настоя Гретхен. — Кой би могъл да изгради от земята замък за толкова кратко време? Вие виждате, че той е демон. Ако не беше такъв, дали за единадесет месеца щеше да възкреси праха на тези мъртви развалини, въпреки многото работници, които бяха изпратени. Той беше навсякъде и никъде. Сигурно е живеел някъде из околността, щом като бе тук винаги, когато имаха нужда от него в същата минута, и въпреки всичко и питам къде точно? Не беше нито в Ландек, нито в дома на пастора, нито тук… И нямаше кон! Как бе дошъл? Никой не би могъл да каже. Какво го бе довело тук? Когато г-н баронът идваше да види как вървят работите, никога не го виждаше. Г-н баронът дори не подозираше, че той има нещо общо с всичко това. И как г-н Самуел бе принудил архитекта да не казва? През целия ден обикаляше из планината под предлог, че изучава ботаниката, както казваше. И после накара да разровят цялата скала, където е построен замъкът, разкопа навсякъде, разрови земята. Не зная какво кроеше. Пак ще ме сметнете за луда: но един ден, като допрях ухо до земята, сигурна съм, че чух отдолу цвилене на кон.

— Това е един от сънищата ти или от вълшебните ти приказки — каза Кристиане.

Гретхен продължи:

— Искате ли да ви дам по-убедителен пример, госпожо? Един ден на две крачки от старата ми колиба той накара да иззидат някакви основи. Не знаех какво означава това. Тъй като работниците му плашеха козите ми, на другата сутрин закарах бедните животни в планината и се върнах късно вечерта. Колибата бе изчезнала, а на нейно място намерих тази къща, наредена и мебелирана, както я виждате. Кажете ми това не е ли магьосничество? Самуел бе тук. Той ми каза, че промяната е направена по заповед от г-н барона до архитекта. Все едно, това не обяснява как тази постройка е могла да бъде завършена за дванадесет часа. Е, добре, госпожо, можете да ми кажете всичко, което искате, новата ми колиба е по-удобна и най-вече по-здрава от другата, не го отричам. Въпреки това аз съжалявам за другата; страхувам се в тази и има моменти, в които си казвам, че живея в дом, който е дяволско дело.

— Всичко това действително е странно — съгласи се Кристиане — и без да споделям суеверието ти, що се отнася до г-н Самуел, бих се чувствала малко обезпокоена, ако знаех, че живея в къща, построена от него. Но кажи ми едно нещо. По време на нашето пътуване, когато го видя, поднови ли той своите заплахи?

— Не, държа се по-скоро покровителствено, бе добре разположен. Той познава качествата и особеностите на растенията по-добре от мен, въпреки че не иска да вярва като мен в тяхната душа. Често ми е казвал лек за болните ми животни.

— Значи малко си променила отношението си към него, както виждам?

— Бих искала, но не мога. Той не е казал, нито е направил нещо лошо пред мен от една година. Напротив. Но цветята и растенията продължават да казват, че той е зловещ, зловещ за всички, които обичам, за вас, за г-н виконта. А цветята никога не са ме лъгали. Сигурно крие своята игра. Преструва се, че е забравил всичко, за да ни изненада по-добре. Когато го видя, в мен винаги неволно се надига гняв. Колкото и да искам да го превъзмогна и да си спомня за услугите, които ми е правил, аз, която никога никого не съм мразила, мисля, че все така го мразя. Но греша, като казвам за това на глас: той е магьосник, ще научи, че всичко съм ви разкрила, че го ненавиждам, че…

— Че не само майките са неблагодарни — каза изведнъж спокойно Самуел Гелб зад двете млади жени.

Гретхен и Кристиане се обърнаха. Кристиане не можа да се въздържи да не извика. Вилхелм се събуди и се разплака.

Самуел гледаше Кристиане сериозно и строго: но нямаше нищо презрително, нито иронично във вида му. Държеше в дясната си ръка бяла мека шапка, която бе свалил за поздрав, а в лявата пушка. Редингот от черно кадифе, закопчан до брадата, подчертаваше невъзмутимата и хладна бледост на лицето му.

Откъде беше минал? Зад пейката, където бяха седнали Кристиане и Гретхен, скалата бе отвесна и висока петдесет стъпки.

— Защо е този страх? — спокойно попита Самуел. — Вижте, разплакахте детето.

Гретхен продължаваше да трепери.

— По кой път минахте? — възкликна тя. — Откъде идвате?

— Действително как така се озовахте тук, господине? — попита Кристиане.