Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Trou de l'enfer, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2008–2009)

Издание:

Издателска къща „АБАГАР-МК’90“, София

Издателство „АБАГАР“, Велико Търново, 1992

Редактор Красимир Петров

Художник: Димитър Стоянов

Техн. редактор Елена Тонкова

Коректор Ива Данева

ISBN 954-8004-24-0

ISBN 954-427-033-7

История

  1. — Добавяне

LXIX
ОТРОВАТА

Възгласите и раздвижването на тълпата не лъжеха.

— Този път наистина е императорът — каза пътникът. — Да побързаме.

Двамата се отправиха към двореца на принца.

— Моля ви се, скъпи Раумер, не си отивайте — каза Трихтер. — Останете колкото се може по-дълго време с мен, за да има приятелски поглед, който да ми дава сили, и приятелски ръце, които да ме подкрепят, ако припадна.

Не след дълго Трихтер намери войниците, които търсеше. Те му обещаха и му казаха, че ще го пуснат за миг да се доближи до императора в момента, когато слиза от коня, и му казаха да застане срещу тях.

Крайно време беше, защото много скоро площадът бе залян от такава многобройна тълпа, че щеше да бъде невъзможно на Трихтер и Раумер да се промъкнат през тази навалица.

За Трихтер времето минаваше с шеметна бързина. Слепоочията му лудо пулсираха. Чувстваше, че сърцето в гърдите му замира като потъващ кораб. Имаше желание да се откаже и от прошението, и от хляба на майка си.

Дори стигна дотам, че пожела императорът да се откаже от всичко, да сключи примирие с Русия и да се върне във Франция, без да влиза в този дворец.

Изведнъж се чу духовата музика, екнаха барабаните и на площада се появи Наполеон, посрещнат с гръм от приветствия.

Императорът бе на кон, а до него се движеше каретата на императрицата. Той поздравяваше тълпата.

А Трихтер изглеждаше все по-изплашен от приближаването на императора, който по-добре от Атлас носеше на плещите си света поне в главата си, ако не върху нея.

Като стигна до двореца на принца, Наполеон слезе от коня.

Принцът със цялата си свита стоеше гологлав на прага.

Той възторжено приветствува императора, който отговори с няколко благодарствени думи. След това императрицата слезе от каретата и императорската двойка се отправи да се изкачи по стълбите на двореца.

— Хайде! — каза един от войниците на Трихтер. — Сега е моментът, бързо.

Трихтер погледна Раумер с отчаян поглед.

— Молете се за мен! — каза му той.

Трескаво стисна ръката му и тръгна, залитайки, но този път не от виното.

— А, немски студент — каза Наполеон. — Обичам тези горди млади хора. Какво желаете, приятелю?

Трихтер искаше да отговори, но гласът му се задуши и не можа да каже дума.

Всичко, което успя, бе да подаде на славния император прошението, което държеше в дясната си ръка. Освен това, наложи му се да изхвърли шапката си, която държеше в лявата ръка, тъй като бе в състояние да държи две неща едновременно.

Императорът пое прошението и се усмихна.

— Съвземете се — каза той. — Говорите ли френски?

Трихтер направи огромно усилие.

— Майка ми… — промълви той. — Ваше величество… Вуйчо ми също… Той загина… Но аз… аз не съм французин.

Той усещаше, че казва точно обратното на това, което искаше да каже.

— Е, добре! — каза императорът. — След като говорите френски, влезте с мен и сам ще ми обясните това, което искате.

Гръмнаха барабаните, а императорът се изкачи по стълбите, като държеше в ръце прошението.

Трихтер вървеше зад него, объркан и смутен, смазан от толкова много слава, зашеметен от цялото това величие, облян от слънчевите лъчи.

Така той влезе в приемната зала.

Императорът прие благосклонно пратениците на крале и принцове. За всеки от тях имаше по една ласкава дума. На генерал Шварценберг, който представляваше Австрия, той говори за военните му заслуги, за които знаеше и които ценеше.

На барон Хермелинфелд, който бе дошъл да му представи почитта на пруския крал, каза, че науката е за благото на всички страни и че умове като неговия правят хората да се чувстват сънародници.

Когато чу за пратеника на великия херцог Сакс-Ваймар, той енергично отиде при него, отведе го настрани, проведе с него неколкоминутен разговор и на раздяла му каза:

— Господин Гьоте, вие сте велик човек.

Когато свърши прегледът, принцът покани императора да мине в трапезарията.

— Бихте ли съпроводил императрицата — каза Наполеон. — Аз ще дойда след малко. Трябва да се разпоредя за някои неща. А къде е моят студент?

Трихтер, който се бе посъвзел малко, докато вниманието на императора бе насочено другаде, почувствува, че проклетото вълнение отново го обзема. Заведоха го в един кабинет, където влязоха заедно с императора, неговият секретар и двама адютанти.

Наполеон седна пред една маса.

— Да видим сега, приятелю — каза той на Трихтер, — какво имате да ме питате?

— Ваше Величество, майка ми… тоест вуйчо ми… Да, Ваше Величество, беше смел войник на Ваше Величество… — опита се да отговори Трихтер, но гласът му секна.

— Съвземете се — каза императорът. — Къде е вашето прошение? А, ето го.

Подаде го на Трихтер.

— Хайде, след като не можете да говорите, прочетете го.

Трихтер взе прошението, разпечата го и го разгърна с разтреперани ръце.

Преди още да хвърли поглед върху него, той се олюля и пребледня.

— Но какво има? — попита императорът.

Трихтер се строполи безжизнен на пода.

Адютантите се спуснаха към него.

— Не се приближавайте, господа — извика императорът и стана. — Тук има нещо.

— Трябва ли да потърсим лекар? — попита един адютант.

— Не — каза императорът, загледан в Трихтер. — Повикайте барон Хермелинфелд. Но без да вдигате шум и без приказки, за да не стане скандал. Кажете му да дойде сам.

Минута по-късно баронът влезе в кабинета.

— Господин барон — каза императорът, — този мъж падна като подкосен, докато четеше листа, който е на пода. Не го пипайте. Той падна, докато го разгръщаше.

Баронът се приближи до Трихтер.

— Мъртъв е — каза той.

След това отиде до камината, взе машата и поднесе листа високо над пламъка, наблюдавайки с внимание оттенъка, който придобиваше пушекът. Минута по-късно взе писмото, опипа го, помириса го и съсредоточено го разгледа.

Тогава внезапно пребледня.

Бе познал състава на една отрова от средните, векове, чиято тайна знаеха само двама души на този свят.

Той и Самуел.

— Вие пребледняхте — каза императорът.

— Нищо ми няма — отговори баронът. — Може би е от изпаренията.

— Познавате ли тази отрова? — попита Наполеон. — Може ли да ни насочи към убиеца?

Барон Хермелинфелд бе обзет от колебание и смут. Животът на Самуел Гелб бе в ръцете му.

След кратка пауза той каза:

— Ваше Величество, не мога да ви отговоря незабавно. Ще изследвам тази хартия и може да открия някоя следа.

— Добре, господин Хермелинфелд — каза императорът. — Имам доверие във вашите умения и във вашата преданост. Само още една дума: тук сме петима. Закълнете се, господине, в честта си, а вие, господа, в живота си — добави той, като погледна адютантите и секретаря си, — че ще мълчите. Заповядвам ви. Възможно бе да разгласим атентата на Фридрих Стапс, когато напускахме страната, но не и когато влизахме в нея.