Емилио Салгари
Черният корсар (1)

I
ФЛИБУСТИЕРИТЕ ОТ ТОРТУГА

Един силен глас, в който се долавяха металически нотки, се надигна от морето и Отекна сред мрака с тези заплашителни думи:

— Хей вие, хора от лодката! Спрете или ще ви пратя на дъното!

Малкият плавателен съд с двама мъже в него, който с мъка напредваше по черните като мастило вълни, държейки се настрана от високия отсрещен бряг, който се очертаваше смътно на линията на хоризонта, сякаш там се криеше някаква опасност, рязко спря. Издърпали бързо греблата, двамата моряци се изправиха отривисто и загледаха неспокойно пред себе си, устремявайки поглед към една огромна сянка, която сякаш изведнъж бе изплувала от вълните.

И двамата бяха на около четиридесет години, но с енергични, остри очертания на лицата, които изглеждаха още по-дръзки от гъстите, четинести бради, не познали, по всяка вероятност, употребата на гребен или четка.

Две широкополи, филцови шапки, надупчени на много места и разпокъсани, покриваха главите им; раздрани вълнени, избелели ризи без ръкави зле прикриваха яките им гърди, пристегнати отдолу с червени пояси, също превърнати в дрипи, но придържащи чифт големи, тежки пистолети. Късите им калцуни също бяха раздрани, а босите им крака полепени от черна кал до колената.

Двамата мъже, които човек можеше да вземе за бегълци от някои от затворите на Мексиканския залив, ако по онова време е имало такива, каквито по-късно изобилствуваха в френска и английска Гвиана, виждайки тази огромна сянка да се очертава ясно на тъмносиния фон на хоризонта сред блесналите звезди, си размениха неспокоен поглед.

— Виж, Кармо — каза оня, който изглеждаше по-млад. — Погледни ти, който имаш по-остър поглед. Знай, че се касае за живот или смърт.

— Виждам кораб, който, макар да не е по-далеч от три пистолетни изстрела, не бих могъл да кажа дали иде от Тортуга, или от испанските колонии.

— Съмнително е да са приятели. Да дръзнат да стигнат дотук, почти под прицела на топовете на фортовете и при опасността да срещнат високопоставена ескадра кораби, съпровождащи някой галеон, препълнен със злато…

— Както и да е, видели са ни, Ван Щилер, и няма да ни оставят да побегнем. И да опитаме, един картеч ще е достатъчен да изпрати и двама ни в селенията на Велзевул.

Същият глас от преди, могъщ и звучен, отекна за втори път сред мрака и се изгуби далеч по водите на залива:

— Кой е там?

— Дяволът — измърмори оня, когото наричаха Ван Щилер.

Но другарят му се качи на седалката и викна с пълен глас:

— Кой е смелчагата, гдето иска да узнае от коя страна идеме? Ако любопитството го разяжда, нека дойде при нас и ще му отговорим с пистолетен залп.

Тази самонадеяност, вместо да раздразни човека, който ги разпитваше от мостика на кораба, като че ли го развесели, защото отговори:

— Смелчагите да се приближат, за да прегърнат своите братя от брега.

Двамата мъже от лодката нададоха радостен вик.

— Братята от брега! — възкликнаха.

После оня, който се наричаше Кармо, добави:

— Да ме погълне морето, ако не съм познал гласа, който ни праща тази добра вест.

— Кой мислиш, че е? — попита другарят му, който се бе вкопчил във веслото и гребеше с всички сили.

— Само един човек сред всички храбреци от Тортуга може да дръзне да проникне тук, под носа на испанските фортове.

— Кой?

— Черният Корсар.

— Небеса! Самият той!…

— Каква тъжна новина трябва да съобщим на този смел моряк — измърмори Кармо с въздишка. — А оня наистина е мъртъв…

— Докато междувременно той се е надявал да стигне навреме, за да го изтръгне жив от ръцете на испанците, нали, приятелю?

— Да, Ван Щилер.

— И това е вторият му брат, когото бесят.

— Да, вторият. Двама братя, и двамата окачени на позорната бесилка.

— Той ще отмъсти, Кармо.

— Вярвам в това и ние ще бъдем на негова страна. Денят, в който видя удушен онзи проклет губернатор на Маракаибо, ще бъде най-красивият в живота ми и ще пуша двата изумруда, които пазя съшити в панталоните си. За тях ще ми дадат поне хиляда пиастри, които ще изпия с другарите си.

— Ето, казвах ли ти? Това е кораба на Черния Корсар.

Тримачтовият кораб, който доскоро не можеше да бъде добре различен поради дълбокия мрак, сега се намираше на един хвърлей от малката лодка. Бе един от ония бързоходни кораби, които флибустиерите от Тортуга използуваха, за да догонват големите испански галеони, откарващи в Европа богатствата на централна Америка, Мексико и екваториалните области. Дори платноходи, снабдени с високи мачти, за да се възползуват и от най-лекия ветрец, с тесен кил, висок нос и кърма, както са ги правили навремето, и страшно въоръжени: дванадесет огнени гърла на дванадесет къси топа подаваха заплашително черните си вратове от левия и десен борд, докато от високата задна част на палубата се проточваха два тежки ловни топа, предназначени да пръснат мостика на врага с картечен залп.

Корсарският кораб бе спрял, за да изчака лодката, а на носа можеше да се видят, при светлината на един фенер, десет-дванадесет въоръжени мъже с пушки, които изглеждаха готови да открият огън при най-малко подозрение.

Стигнали под борда на платнохода, двамата моряци сграбеха подхвърленото им въже заедно с една въжена стълба, вързаха лодката, прибраха веслата и се изкачиха на палубата с изненадваща ловкост.

Двама мъже с пушки насочиха към тях оръжието си, а един трети се приближи, подавайки към новодошлите светлината на фенера си.

— Кой сте? — попита.

— По дяволите! — възкликна Кармо. — Приятелите вече не се познават…

— Нека акулите ме изядат, ако това не е бискаецът Кармо — викна човекът с фенера. — Как така си още жив, а ние в Тортуга те смятахме за мъртъв? Ето ти още един възкръснал! А ти не си ли Ван Щилер от Хамбург?

— От плът и кръв — отговори оня.

— И ти ли убегна на бесилото?

— Понеже смъртта не ме желаеше, реших, че ще е по-добре да поживея още някоя година.

— А шефът ви?

— Тихо — рече Кармо.

— Можеш да говориш, кажи, мъртъв ли е?

— Сган от гарвани. Свършихте ли да грачите? — викна металическият глас, който така заплашително се бе обърнал към хората от лодката.

— Небеса! Черният Корсар! — промълви Ван Щилер и потръпна. Повдигайки глас, Кармо отговори:

— Ето ме, коменданте.

Един мъж слезе от командния мостик и се насочи към тях, с ръка върху дръжката на пистолета, който висеше на колана му. Беше изцяло облечен в черно, а елегантността му не бе обичайна за флибустиерите от големия Мексикански залив — хора, които се задоволяваха с чифт калцунн и една риза, понеже полагаха повече грижи за оръжието си, отколкото за облеклото.

Носеше пищна куртка от черна коприна, обшита с дантели от същия цвят и ревери от черна кожа; копринените му черни панталони бяха пристегнати от широк пояс с ресни, а ботушите му стигаха над колената. Широкополата му плъстена шапка бе закичена с дълго перо, което стигаше до раменете му.

Чертите на лицето му бяха изящни: правилен нос, малки, червени като корал устни, открито чело, пресечено от лека бръчка, която придаваше меланхолична нотка на това лице. Очите му бяха черни като въглен, веждите дълги и като изписани; на моменти те така се свъсваха, че внасяха уплаха и сред най-закоравелите пирати от залива. Бе висок и строен, което от пръв поглед подсказваше благородния му обществен произход на човек, навикнал да заповядва.

Виждайки го да приближава, двамата мъже от лодката се спогледаха някак тревожно и прошепнаха:

— Черният Корсар!

— Кой сте и от къде идвате? — попита Корсарът и застана пред тях, без да свали десницата си от дръжката на пистолета.

— Ние сме флибустиери от Тортуга, двама братя от брега — отвърна Кармо.

— И от къде идете?

— От Маракаибо.

— Значи сте се изплъзнали от ръцете на испанците.

— Да, коменданте.

— Към кой кораб се числехте?

— Към кораба на Червения Корсар.

Като чу тези думи Черният Корсар потръпна, после за миг замълча без да сваля огнения си взор от двамата флибустиери.

— Към кораба на моя брат — рече накрая и гласът му леко потрепери.

Сграбчи грубо Кармо за едната ръка и го поведе към кърмата, влачейки го почти насила. Като стигна под командния мостик, вдигна глава към едного, който стоеше изправен горе, сякаш очакваше заповеди и му каза:

— Продължавайте курс навътре, Морган; хората да бъдат в бойна готовност, а артилеристите — със запалени фитили. Дръжте ме в течение на всичко.

— Да, коменданте — отвърна другият. — Ще ви предупредя за всеки кораб или шлюпка, която ни доближи.

Черният Корсар слезе на кърмовия пулт, държейки все Кармо за ръка, влезе в малка кабина, мебелирана елегантно и осветена от позлатена лампа, макар на флибустиерските кораби да бе забранена каквато и да е светлина след девет часа вечерта, и посочвайки един стол, рече отсечено:

— Сега говори.

— На вашите заповеди, коменданте.

Вместо да го разпитва, Корсарът бе втренчил очи в него с ръце кръстосани на гърдите. Бе по-блед от всеки друг Път, а гърдите му се повдигаха от чести въздишки. Два пъти разтвори устни да проговори, но бързо ги сключи, сякаш се страхуваше да зададе въпроса, чийто отговор би бил ужасен.

Най-после, с усилие, запита с глух глас:

— Убиха го, нали?

— Кого?

— Брат ми, онзи, когото наричаха Червения Корсар.

— Да, коменданте — отвърна Кармо с въздишка. — Убиха го подобно на другия ви брат. Зеления Корсар.

Дрезгав вик, в който се криеше нещо диво и същевременно сърцераздирателно, излезе от устните на коменданта.

Кармо го видя да побледнява ужасно и да поставя ръка на сърцето си. После се строполи на един стол, криейки лице под широките поли на шапката си. Остана няколко минути в тази поза, през което време морякът от лодката го чу да хълца, после скочи на крака, сякаш се бе засрамил от тази си слабост. Страшното вълнение, което го бе обзело, бе напълно изчезнало; сега лицето му бе спокойно, челото ясно, бе възвърнало цвета си, но в погледа му играеха такива мрачни мълнии, че вселяваха страх. Обиколи два пъти кабината, сякаш да се успокои напълно преди да продължи разговора, после седна и каза:

— Страхувах се, че ще пристигна късно, но ми остава отмъщението. Разстреляха ли го?

— Обесиха го, синьор.

— Сигурен ли си?

— Видях го с очите си да виси на бесилката, издигната, на „Пласа де Гранда“.

— Кога го обесиха?

— Днес, следобед.

— Как умря?

— Като герой, синьор. Червеният Корсар не можеше да умре по друг начин, дори…

— Продължавай!

— Докато клупът се затягаше, намери сили да заплюе в лице губернатора.

— Кого, онова куче Ван Гулд ли?

— Да, фламандският херцог.

— Все той! Винаги той! Каква ли ужасна клетва е произнесъл против мен! Единият ми брат убит предателски, а Другите двама обесени от него!

— Те бяха двамата най-смели флибустиери в залива, затова естествено е да ги е мразил.

— Остава ми отмъщението! — викна флибустиерът с ужасен глас. — Не, няма да си отида от този свят преди да унищожа Ван Гулд с цялото му семейство и докато не опожаря, града, който той управлява. Маракаибо, ти си моето нещастие, но аз също ще бъда твоето!… Ако трябва ще повикам всички флибустиери от Тортуга и всички буканиери от Санто Доминго и от Куба, но от тебе няма да остане камък върху камък! А сега говори, приятелю, разкажи ми всичко. Как ви хванаха?

— Не ни хванаха със силата на оръжието, а ни изненадаха предателски, когато бяхме беззащитни, коменданте. Както знаете, брат ви се бе отправил към Маракаибо, за да отмъсти за смъртта на Зеления Корсар, тъй като се бе заклел подобно на вас, да обеси фламандския херцог. Бяхме осемдесетина човека, решени на всичко, дори да поведем бой с цяла ескадра, но бяхме направили сметките си без лошото време. При устието на Маракаибския залив ни изненада ужасен ураган, който връхлетя със страшни вълни отгоре ни, разби кораба и го прати на дъното. След безкрайни мъки, само двадесет и шест души успяхме да достигнем до брега; — бяхме в такова окаяно състояние, без всякакво оръжие, че бе немислима каквато и да е съпротива. Вашият брат ни окуражаваше и водеше бавно през блатата от страх, че испанците са ни забелязали и започнали да ни преследват. Вярвахме, че ще намерим сигурно убежище в гъстите гори, когато попаднахме на засада. Триста испанци, водени лично от Ван Гулд се стовариха връз нас, затвориха ни в железен обръч, избиха ония, които оказваха съпротива и ни закараха пленници в Маракаибо.

— И брат ми ли беше в това число?

— Да, коменданте. Макар въоръжен само с една кама, бе се защитавал като лъв, предпочитайки да умре в боя, отколкото на бесилото, но фламандецът го бе познал и вместо да го убие на място, нареди да бъде пощаден. Замъкнаха ни в Маракаибо и след като бяхме измъчвани от войниците и оплюти от населението, ни осъдиха на смърт. Но вчера сутринта на мен и моя приятел Ван Щилер провървя повече отколкото на другите, защото успяхме да удушим нощния пазач и да побегнем. От колибата на един индианец, който ни приюти, присъствувахме на смъртта на вашия брат и неговите храбри флибустиери, а вечерта, подпомогнати от един негър се натоварихме на лодка, решени да прекосим Мексиканския залив и стигнем Тортуга. Това е всичко, коменданте.

— И така, моят брат е мъртъв! — рече Корсарът с ужасно спокоен глас.

— Видях го, както виждам вас.

— И още ли виси на позорното бесило.

— Ще виси три дни.

— А после ще го хвърлят в някоя клоака.

— Безспорно, коменданте.

Неочаквано Корсарът рязко се изправи и се приближи до флибустиера.

— Теб страх ли те е? — попита го със странна нотка в гласа.

— Нито от Велзевул, коменданте.

— Значи не те е страх от смъртта?

— Не.

— Ще ме последваш ли?

— Къде?

— В Маракаибо.

— Кога?

— Тази нощ.

— Градът ли ще нападаме?

— Не, сега не сме достатъчно на брой, но по-нататък Ван Гулд ще получи новини от мен. Тази вечер ще идем ние двамата и твоят приятел.

— Сами ли? — попита учудено Кармо.

— Сами.

— Но какво искате да правите?

— Да прибера трупа на брат си.

— Внимавайте, коменданте! Рискувате да ви заловят.

— Ти знаеш ли кой е Черния Корсар?

— Гръм и мълния! Най-смелият флибустиер от остров Тортуга.

— Иди ме чакай на палубата и кажи да приготвят лодка.

— Излишно е, капитане, разполагаме с нашата, която е истински бегач.

— Отивай!