Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Trou de l'enfer, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2008–2009)

Издание:

Издателска къща „АБАГАР-МК’90“, София

Издателство „АБАГАР“, Велико Търново, 1992

Редактор Красимир Петров

Художник: Димитър Стоянов

Техн. редактор Елена Тонкова

Коректор Ива Данева

ISBN 954-8004-24-0

ISBN 954-427-033-7

История

  1. — Добавяне

II
КАКВО БЕ ВИДЕНИЕТО?

Едно младо момиче, право, с разпилени коси, с голи ръце и крака, с черна качулка, издута над главата й от вятъра, с къса червеникава пола, червеният цвят на която се подсилваше от светкавиците, със странна и дива хубост, това момиче държеше завързан с въже един козел.

Това бе видението, явило се пред двамата млади хора на другия край на Адската дупка.

Светкавиците изчезнаха и видението с тях.

— Видя ли, Самуел? — попита разтревожено Юлиус.

— Видях и чух, по дяволите!

— Знаеш ли, че ако е позволено на умните хора да Вярват в магьосници, не ни остава нищо друго, освен да смятаме, че сме видели една от тях.

— Ами че аз се надявам тя да е такава! — извика Самуел. — Видя, че нищо не й липсва, дори козела. Във всеки случай магьосницата е хубава. Хей, малката! — извика той.

После се ослуша, както когато бутна камъка в пропастта. Но този път нищо не му отговори.

— Адската дупка! — каза Самуел, — Не бих възразил.

Хващайки отново коня си за повода, той се метна на седлото и с един скок, без да слуша предупрежденията на Юлиус, обиколи пропастта. След миг бе на мястото, където се бе явило видението, но колкото и да търсеше, не откри нищо: нито момичето, нито животното, нито магьосницата, нито козела.

Самуел не беше мъж, който се отказваше лесно: той огледа пропастта, прерови храстите и тръните, проучи пътя, обиколи наоколо. Най-сетне, след като Юлиус го помоли да се откаже от това ненужно търсене, Самуел се върна при приятеля си начумерен и недоволен: той имаше твърд характер и вършеше нещата докрай и задълбочено, при него съмнението не пораждаше мечтание, а раздразнение.

Продължиха пътя си.

Светкавиците ги направляваха малко или много и представляваха за тях един чудесен спектакъл. На моменти по хребета на планината гората се обагряше, а в пропастта реката, която течеше в краката им, придобиваше смъртнобледния цвят на стомана.

Юлиус се бе умълчал от четвърт час, а Самуел се радваше на блясъка на последните мълнии, когато Юлиус изведнъж спря коня си и извика:

— А, ето каквото търсехме.

И той показа на Самуел един полуразрушен замък, който се намираше от дясната им страна.

— Тези развалини ли? — попита Самуел.

— Да, там сигурно ще се намери някой ъгъл, където да се приютим. Можем да изчакаме тук да отмине бурята или поне да спре дъждът.

— Да, а дрехите ще засъхнат върху гърбовете ни и ще хванем някоя пневмония, като стоим така мокри и неподвижни! Няма значение! Да видим какво представлява този замък.

С няколко крачки те стигнаха до развалините. Но не бе лесно да се влезе вътре. Изоставена от хората, сградата бе потънала в шубраци. Входът бе препречен от растения и от онези храсти, които така обичат срутените стени. Самуел поведе коня си право напред и към шпорите се прибавиха и убожданията на тръните.

Юлиус го и последва и двамата приятели се озоваха в замъка, ако можеше да се нарече замък тази развалина, отворена от всички страни.

— О, за да се приютим ли ни доведе тук? — попита Самуел, като вдигна глава. — За целта би трябвало да има покрив, който за съжаление липсва.

И действително, от този замък, навярно голям и славен навремето, беше останал само един жалък скелет; от четирите стени бяха останали три, а и те бяха продънени с безмерно уголемените си прозорци; четвъртата стена бе рухнала до последния камък.

Конете се препъваха на всяка крачка; коренища бяха повдигнали и напукали плочника, като че растителността, погребана преди три века, бе успяла след дългогодишна работа да пробие с коравите си възлести пръсти камъните на своята затворническа килия.

Трите оцелели стени бяха наклонени и сякаш се люшкаха от вятъра. Нощни птици кръжаха в тази открита зала, посрещайки всеки порив на вятъра и всеки тътен на гръмотевиците с ужасни крясъци, сред които преобладаваше воят на совата, който прилича на вика на човек, когото убиват.

Самуел наблюдаваше всичко това по начин, който беше характерен за него.

— Добре — каза той на Юлиус, — ако искаш да изчакаш тук утрото, идеята се харесва и на мен. Тук е чудесно, почти толкова добре, колкото и на открито, а освен това имаме това предимство, че вятърът нахлува тук още по-силно. Ако говорим честно, ние се намираме в гърлото на урагана. А освен това тази приятна компания на прилепи и гарвани съвсем не е за пренебрегване. Този дом ми допада. Виж тази кукумявка, птицата на философа, как е вперила в нас огнен поглед; не намираш ли, че то е най-очарователното нещо на този свят? Без да броим, че яздим в столовата.

Като каза това, Самуел пришпори коня си и се насочи към липсващата стена. Но едва бе направил десет крачки, конят се изправи на задните си крака, завъртайки се толкова ненадейно, че главата му се блъсна в лицето на Самуел.

В същия момент един глас извика;

— Стойте! Под вас е река Некар!

Самуел се надвеси.

Под него зееше петдесетметрова пропаст. Когато се завъртя, предните крака на коня описаха полукръг в празното пространство.

На това място планината беше отсечена отвесно. Замъкът бе построен на ръба на пропастта, което го правеше още по-непристъпен. Храсти пълзяха по грапавините на гранита като гирлянди и като че ли почти срутилият се, забравен от вековете замък се държеше само благодарение на този тънък бръшлян.

Една крачка повече означаваше смърт за конника и за коня.

Конят с настръхнала грива, с разширени ноздри и пяна на устата трепереше с всичките си мускули.

Ала опасността, която току-що бе избегнал, наведе спокойния и скептичен както винаги Самуел само на една мисъл.

— Виж ти! Същият глас! — каза той.

В гласа, който бе извикал: „Стойте!“, Самуел бе познал гласа на младото момиче, назовало Адската дупка.

— О, този път, дори да си такава, за каквато те смятам, сиреч магьосница трета степен, ще сложа ръка върху теб.

И той насочи коня си в посоката, от която идваше гласът.

Но и този път, колкото и да търсеше, докато светкавиците осветяваха пътя му, не видя и не намери никого.

— Хайде, хайде, Самуел! — каза Юлиус, който сега с облекчение излезе от тези развалини, изпълнени с грачене на птици, с капани и пропасти. — Хайде на път! Стига сме си губили времето!

Самуел го последва, оглеждайки се наоколо с досада, която мракът не можеше да прикрие. Те намериха пътя и продължиха по него: Юлиус — сериозен и мълчалив; Самуел, като се смееше и ругаеше като някой Шилеров разбойник.

Откритието даде малко надежда на Юлиус. Излизайки от замъка, той откри една пътека, която водеше към реката по един полегат неравен път. Без съмнение тази пътека, която беше проходима или поне така изглеждаше, водеше към някое село или поне дом.

Но след половин час ход те не срещнаха нищо друго, освен шумната река, по чийто стръмен бряг се изкачваха срещу течението. Никаква следа от жилище.

През цялото това време валеше със същата сила. Дрехите на двамата спътници бяха подгизнали, конете бяха изтощени от умора. Юлиус не можеше повече. Самият Самуел бе започнал да губи възторга си.

— Сатана! — извика той. — Започва да става досадно. Вече десет минути не е имало нито една светкавица, нито един гръм. Това си е един обикновен проливен дъжд. Небето наистина си прави лоша шега. Мечтаех си за някакво страховито преживяване, а не за такава нелепа скука. Ураганът на свой ред ми се подиграва: предизвиквам го да ме порази, а той ме простудява.

Юлиус не отговаряше.

— Бога ми! — каза Самуел. — Иска ми се да опитам някое заклинание.

И с висок и тържествен глас добави:

— В името на Адската дупка, откъдето ние те видяхме да излизаш! В името на козела, твоят най-добър приятел! В името на гарваните, прилепите и кукумявките, които изобилствуваха по пътя ни след нашата щастлива среща, добра магьоснице, чийто глас вече чухме на два пъти, аз те заклинам! В името на Адската дупка, на козела, на гарваните, прилепите и кукумявките, появи се! Появи се! Появи се! Кажи ни дали се намираме в близост до някоя човешка обител.

— Ако се бяхте изгубили — каза в мрака ясният глас на младото момиче, — аз щях да ви кажа. Но вие сте на прав път, следвайте го още десет минути и ще видите от дясната си страна зад масив от липи една гостоприемна къща. Довиждане!

Самуел вдигна глава към мястото, откъдето идваше гласът, и забеляза една сянка, която като че ли се носеше на десет стъпки над него, тичайки по склона на хълма.

Инстинктивно почувствува, че тя ще изчезне.

— Спри! — извика й Самуел. — Трябва да те попитам още нещо.

— Какво? — попита тя, спирайки се на върха на една скала, чийто край изглеждаше толкова тесен, че един крак, макар и крак на магьосница, не можеше да стъпи на него.

Той огледа как може да се изкачи до нея, но пътеката, по която минаваха двамата конници, бе издълбана в скалата. Тя бе предназначена за хора, а пътеката, на която се намираше магьосницата, бе козя пътека.

Виждайки, че не може да стигне до хубавото момиче с коня си, той искаше поне гласът му да стигне до нея.

— Е, добре! Скъпи Юлиус — каза той, като се обърна към своя приятел, — преди един час аз ти изброих прелестите на тази нощ: бурята, моите двадесет години, виното от старата река, градушката и гръмотевицата! Щях да забравя любовта! Любовта, която съдържа всички видове любов: щях да забравя любовта — истинската младост, любовта — истинската буря, любовта — истинското опиянение.

Сетне с един скок на коня се опита да стигне до младото момиче.

— Обичам те — извика той, — очарователна магьоснице. Обичай ме и ти и ако искаш, ще направим хубава сватба. Да, веднага. Когато кралиците се омъжват, водата блика от фонтаните, а топовете гърмят. За нашата сватба господ праща дъжд и гръмотевици. Виждам, че водиш истински козел, за мен ти си една истинска магьосница, но все пак те вземам. Давам ти душата си, дай ми хубостта си!

— Вие сте нечестив пред Бога и неблагодарен към мен — отвърна младото момиче, като изчезна.

Самуел се опита още веднъж да я последва, но склонът бе наистина непроходим.

— Хайде, хайде, връщай се — каза му Юлиус.

— И къде искаш да отида? — отвърна сърдито Самуел.

— Ами в къщата, която тя ни посочи.

— И таз добра! Нима й вярваш? — продължи Самуел. — И ако тази къща съществува, кой може да те увери, че това не е клопка, в която магьосницата има за задача да завлича закъснелите пътници.

— Не чу ли какво ти каза, Самуел? Неблагодарен към нея, нечестив пред Бога.

— Да вървим, щом искаш — съгласи се младият човек. — Аз не вярвам в това, но ако това ти доставя удоволствие, ще се престоря, че вярвам.

— Виж, клеветнико — обади се след десет минути ход Юлиус, като посочи на своя приятел липите, указани от младото момиче.

Между клоните блестеше светлина, като сочеше, че оттатък има къща. Двамата навлязоха сред липите и стигнаха до оградата.

Юлиус понечи да звънне.

— Ти звъниш на входа на клопката? — попита Самуел.

Юлиус не отвърна и позвъни.

— Обзалагам се — каза Самуел, като хвана своя другар за ръката, — обзалагам се, че момичето с козела ще дойде да ни отвори.

Първата врата се отвори и някакъв силует с малък фенер в ръка се отправи към оградата.

— Който и да сте вие — каза Юлиус на човека, който се приближаваше, — имайте предвид лошото време и положението, в което се намираме. От четири часа се движим през пропасти и порои. Дайте ни подслон за тази нощ.

— Влезте — отвърна глас, който младежите познаха.

Бе младото момиче от разрушения замък и от Адската дупка.

— Виждаш ли? — попита Самуел Юлиус, който неволно трепна.

— Каква е тази къща? — попита Юлиус.

— Хайде! Няма ли да влезете, господа? — попита момичето.

— Напротив, по дяволите! Готов съм да вляза и в ада, стига портиерката да е хубава! — каза Самуел.