Александър Дюма
Адската дупка (16)

XVI
ДУЕЛ МЕЖДУ ЧЕТИРИМА

Самуел отиде на уговорената среща с Юлиус и двамата студенти, които трябваше да им бъдат секунданти. Мястото, където студентите се срещаха, бе на две мили от Хайделберг, зад планината Кайзерщул.

На една миля разстояние те започнаха да вземат предохранителни мерки. Отклониха се от главния път и тръгнаха по странични пътеки.

От време на време се обръщаха и се оглеждаха на всички страни да видят дали не ги следят. При среща с „еснафи“ двамата секунданти Дитрих и Левалд с енергичен жест, подсилен от вида на подкована тояга, им показваха, че трябва да се разхождат другаде. Еснафите се подчиняваха с готовност.

Указанията на Самуел бяха точно изпълнени. На известно разстояние един от друг бяха поставени постове от студенти, като предпазна мярка от изненади. Дитрих разменяше с тях по няколко думи, а часовите отговаряха: „Минавайте!“ След тридесет и пет минути стигнаха до една малка гостилница в гората, приветлива, весела, със зелени кепенци и розови стени, с покрив, обхванат от пълзящи растения.

Четиримата студенти прекосиха градината, където слънчевите лъчи струяха над цветята, и влязоха в залата, определена за балове и дуели, просторна стая, дълга шестдесет крачки, широка тридесет, където спокойно можеше да се валсува и да се фехтува, да се обича и да се умира.

Ритер вече бе пристигнал, а с него и студентите от синия салон, без Дормаген, който дойде малко по-късно със своя секундант.

Четири „мъхести къщи“ очертаха с тебешир границите, в които можеше да се простира всяка една от дуелиращите се двойки, така че да не пречи на другата.

По същото време четири златни лисици завинтваха дръжките на наострените триръбести като байонети остриета.

Шпагите на студентите се състоят от две части, които се разглобяват, за да могат да се скриват по-лесно от чужди погледи. Студентите поставят острието в редингота си, а дръжката в джоба и по такъв начин избягват от шпионите.

В резултат се получиха четири Йенски меча, всеки един от тях дълъг по две стъпки и половина.

— Започваме ли? — попита Ритер.

— След малко — отговори един студент, който подготвяше в единия ъгъл на стаята кутия с инструменти.

Това беше хирургът, студент по медицина, дошъл да зашие кожите, които щяха да бъдат продупчени и разкъсани от шпагите. Хирургът отиде до една врата в дъното на стаята и каза:

— Хайде по-бързо!

Влезе прислужник, който носеше две кърпи, една паница и кана с вода, които постави до кутията с инструменти. Дормаген присъстваше на цялата тази подготовка с нетърпение и подхвърляше на заобиколилите го студенти кратки и отсечени фрази. Франц шареше от Ото до хирурга. Юлиус бе мълчалив и спокоен.

Колкото до Самуел, той изглеждаше единствено притеснен от една роза, която вятърът се опитваше да вмъкне през прозореца.

— Сега вече е готово — каза хирургът.

Юлиус отиде при Самуел, а Ритер при Дормаген.

Четиримата секунданти откачиха от закачалката на стената четири меки шапки, четири чифта ръкавици, четири подплатени колана и ги поставиха на борците.

Самуел отблъсна Дитрих.

— Махни тези парцали — каза той.

— Но такива са правилата — възпротиви се Дитрих и показа отворения на масата Кодекс, стара омазнена книга, подвързана в черно, с червени знаци по нея.

— Кодексът урежда свадите между студенти — отговори Самуел, — а тук става въпрос за борба между мъже. Няма да се мине само с убождания от игли и не е сега моментът да слагаме нагръдници, трябва да свалим дрехите.

Докато говореше, той си свали дрехата и я захвърли в другия край на стаята.

Взе първата попаднала му шпага, изви я, опрял острието в пода, изправи се и зачака.

Ото Дормаген последва примера му. Юлиус и Франц направиха същото: така и четиримата бяха готови за атака, с шпага в ръка, с голи гърди и ръце.

От думите и действията на Самуел присъствуващите бяха станали сериозни. Всички предчувстваха, че борбата може да има мрачна развръзка. Дитрих плесна три пъти с ръце и след това изрече свещените думи:

— Звънтете, саби!

Четирите шпаги се кръстосаха едновременно.

В залата всички бяха вперили погледи и затаили дъх.

Първите нападения и от двете страни бяха като един опит. Противниците се преценяваха взаимно.

Юлиус и Франц Ритер като че ли бяха с еднакви възможности. Пристъпът на ярост, до който ревността бе довела Франц в момента на предизвикателството, бе отстъпил място на хладен и съсредоточен гняв. Може да се каже, че Юлиус бе във форма: спокоен, твърд, смел, без излишно самохвалство, неговото юношеско лице сияеше от мъжка гордост. Впрочем и от двете страни имаше такава подвижност и самообладание, сякаш това бе по-скоро тренировка, а не дуел, но от време на време нямаше бързи отскоци, бързо отвръщане на ударите, които сякаш достигаха гърдите и припомняше на зрителите, че опасността е реална и че върховете на тези гъвкави остриета можеха да отнемат нечий живот.

Противно на обичайните дуели между студенти, които са по-скоро като игра с шпаги, може би малко по-опасна от други, сега нито Юлиус, нито Франц говореха.

Колкото до другата двойка, тя изглеждаше още по-съсредоточена.

Самуел Гелб имаше предимствата на високия си ръст и на голямото си хладнокръвие.

Но Ото Дормаген бе гъвкав, бърз, смел и поради внезапните му движения бе невъзможно да му се избяга.

Изключително вълнуващо бе да се наблюдава спокойствието и лекотата на Самуел срещу подвижността и буйността на противника му.

Срещата действително беше необикновена. От тези две шпаги едната беше рязка, бърза, заслепяваща като светкавица, а другата — твърда, сигурна, изправена като гръмоотвод.

Самуел не можеше да превъзмогне навика си да говори и да се смее. Като противопоставяше предизвикателна увереност на гневните атаки на Ото, той не пропускаше случай да се надсмее и сарказмът придружаваше всяко спиране. Той съветваше Дормаген, правеше му забележки като учител по фехтовка.

— Зле ми отвърна. Нарочно се бях отпуснал! Нека започнем отново. Този път в трета позиция. Вече е по-добре! Млади човече, ще успеете. Внимание! Изнасям десния си крак.

И вършеше това, което казваше. За Дормаген остана само време да отскочи назад. Ако беше закъснял секунда, шпагата на Самуел щеше да го прободе в гърдите.

Впрочем това презрително безгрижие на Самуел започваше да дотяга на Дормаген. Колкото повече се дразнеше, а самолюбието му се нараняваше, движенията му ставаха по-резки. Самуел продължаваше с подигравките си, като всеки удар с шпага се придружаваше от удар на езика.

Лицето му сияеше с мрачно веселие. Чувстваше се, че опасността е негова природа, катастрофата негово удоволствие, а смъртта негов живот. По свой начин и той бе прекрасен, а силните и остри черти на лицето му го правеха красив. Ноздрите му се разширяваха, гънката на устните му, която бе като усмивка, бе по-хладна и нахална от всякога, зениците му с променящ се цвят блестяха като на тигър. Неописуем израз на дива гордост, обхванала цялото му същество, караше зрителите да се колебаят между ужаса и възхищението. На моменти Самуел обгръщаше цялата зала с високомерен поглед, превъзхождащ живота.

Бе невъзможно човек да не си помисли за него, че е непобедим, като го виждаше така спокоен, непоколебим, точен и приказлив, като учител по фехтовка, защитен от нагръдник.

Дормаген, на когото започваше да призлява от тези студени насмешки, поиска да свърши по-бързо и опита хватката, за която Самуел бе споменал на Юлиус.

Това бе извъртане на шпагата със страшна сила. Той се промъкна през един пропуснат удар и замахна отново, без да се изправи. Опасността бе в силата, стремителност-та и бързината на този двоен отскок.

Чу се вик. Всички помислиха Самуел за мъртъв.

Но Самуел, като че ли отгатнал мисълта на Дормаген, толкова рязко се отметна встрани, че колкото и да беше съкрушителен ударът, успя да докосне само гънките на ризата му. Самуел се изкиска, а Дормаген пребледня.

В същото време Юлиус имаше по-малко късмет. Той малко закъсня при първата позиция и при висок удар в четвърта позиция лявото му рамо бе леко докоснато.

Секундантите се намесиха и тези два удара поставиха край на първата част.