Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Trou de l'enfer, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2008–2009)

Издание:

Издателска къща „АБАГАР-МК’90“, София

Издателство „АБАГАР“, Велико Търново, 1992

Редактор Красимир Петров

Художник: Димитър Стоянов

Техн. редактор Елена Тонкова

Коректор Ива Данева

ISBN 954-8004-24-0

ISBN 954-427-033-7

История

  1. — Добавяне

III
МАЙСКА УТРИН — ДЕН НА МЛАДОСТТА

Нa другата сутрин, когато Юлиус се събуди в едно удобно легло, му бе необходимо известно време, преди да разбере къде се намира.

Той отвори очи. Весел слънчев лъч се промъкваше през кепенците на прозореца и подскачаше весело по измития паркет от бяло дърво. Весел концерт на птички допълваше светлината на деня с мелодия.

Юлиус скочи от леглото. За него бяха оставени халат и пантофи. Той ги нахлузи и се запъти към прозореца.

Едва отворил прозореца и бутнал кепенците и в стаята нахлуха песни, слънчеви лъчи и аромати. Стаята имаше изглед към чудесна градина, пълна с цветя и птици. От другата страна на градината бе живописната долина на Некар. В далечината на хоризонта се виждаха планините.

А над всичко това лазурното небе на една хубава майска утрин. И сред всичко това животът, който витае във въздуха през пролетта.

Бурята беше измела и последния облак. Небесният свод бе изцяло в спокоен и дълбок син цвят, който може да даде представа каква е усмивката на Бога.

Юлиус изпитваше едно неописуемо усещане за свежест и блаженство. Измитата и напоена след тази дъждовна нощ градина преливаше от влага. Врабчетата, синигерите и кадънките празнуваха това, че бурята ги беше отминала, и превръщаха всеки клон в оркестър. Покритите с дъждовни капки стръкчета трева, които слънцето огряваше, за да изсуши, блестяха като изумруди.

Една лоза лазеше по стената и се опитваше да влезе в стаята на Юлиус. Но внезапно лоза, птици, роса в тревата, песни по клоните, планини в далечината, прелестите на небето, всичко изчезна и Юлиус вече не виждаше и не чуваше нищо.

До него достигна звънлив младежки глас. Той се надвеси и в сянката на един храст съзря най-очарователната гледка, за която можеше да се мечтае. Едно младо момиче, едва навършило петнадесет години, държеше на коленете си момченце на около пет години и го учеше да чете.

Младото момиче беше най-миловидното създание на света. Със сини очи, които излъчваха ум и нежност, със златисторуси коси, толкова буйни, че шията изглеждаше прекалено крехка, за да може да ги издържи, очарователна чистота на линиите, това бе очарователното създание, появило се пред Юлиус. Над всичко останало в нея доминираше младостта. Цялото й същество бе като ода за невинността, химн за чистотата, строфа за пролетта. Имаше някаква неизразима хармония между това момиче и утринта, между бляскавия поглед между клепките и росата, която блестеше в тревата.

Такава бе картината и рамката.

Това, което имаше в нея, беше изящество. Но в нейното изящество нямаше нищо сухо, всичко излъчваше здраве и живот.

Бе облечена с немска носия: бял корсаж, стегнат в кръста; бяла рокля с бродерия в долния край и достатъчно къса, за да открие хубавите крака чак до глезена, се спускаше надолу на ефирни вълни.

Малкото момченце, което държеше на коленете си, розово и свежо, с руси къдрици, учеше урока си с внимателен и сериозен вид. То изричаше поред буквите от азбуката, следейки ги по книгата, букви, много по едри от пръста му. Когато изричаше някоя буква, вдигаше глава към учителката си, за да види дали не е сбъркало. В такива случаи тя го поправяше и то започваше наново. Познаеше ли, тя се усмихваше и то продължаваше.

Юлиус не можеше да се нарадва на тази очарователна картина. Тази дивна група на това дивно място, гласът на детето всред чуруликането на птиците, хубостта на младото момиче всред красотата на природата, тази пролет на живота и този живот през пролетта бяха в такъв контраст с ужасните впечатления от предната нощ, че той бе обхванат от нежност и се унесе в сладостното наблюдение.

Юлиус излезе изведнъж от мечтанието, чувствайки, че една глава докосна неговата. Беше Самуел, който току-що бе влязъл в стаята и се бе доближил на пръсти, за да види какво наблюдава с такова внимание.

С умолителен жест Юлиус го помоли да не вдига шум. Но Самуел, който не беше никак сантиментален, не взе под внимание молбата и тъй като лозата му пречеше да види, той я отмести с ръка.

Шумоленето на листата накара момичето да вдигне глава и да се изчерви леко. Момченцето също погледна към прозореца и виждайки непознатите, се разсея. То започна да бърка почти на всяка буква. Момичето като че ли изгуби търпение, може би повече смутено от погледите, отколкото от грешките на детето. След минута то затвори книгата с раздразнение, сложи ученика си на земята, изправи се, мина под прозореца на Юлиус, отвърна на поздрава и влезе в къщата с детето. Юлиус се обърна ядосан към Самуел.

— Трябваше ли така да я смутиш? — попита той.

— Да, разбирам — отговори Самуел подигравателно — ястребът изплаши чучулигата. Но бъди спокоен, тези птици са опитомени и винаги се връщат. А, ти не беше ли убит през нощта? Като гледам, тази клопка се оказа доста уютна. А и стаята ти не е по-лоша от моята. Дори има по стените гравюри с историята на…

— Струва ми се, че съм сънувал — каза Юлиус. — Да се върнем на събитията от тази нощ. Нали ни отвори момичето с отвратителния козел? С тайнствен знак ни препоръча да мълчим; показа ни конюшнята, след това, влизайки пред нас в къщата, ни заведе на втория етаж в тези две съседни стаи; запали лампата, направи реверанс и без да продума дума, чевръсто изчезна. Самуел, ти ми се стори озадачен почти колкото мен. Въпреки всичко искаше да я последваш, но аз те задържах и решихме да легнем и да се наспим добре. Така ли беше?

— Твоите спомени — отвърна Самуел — са най-точната и може би най-простата истина. Обзалагам се, че сега ми прощаваш, че снощи те измъкнах от странноприемницата. Ще проклинаш ли още бурята? Нали ти казах, че всяко зло е за добро? Гръмотевиците и дъждът ни осигуриха две много прилично обзаведени стаи, прекрасна гледка и познанството на прелестно ? младо момиче, което не може да не обичаме, дори да е само от учтивост, а тя не може да не ни отвърне, дори да е само от гостоприемство.

— Отново богохулствуваш! — каза Юлиус.

Самуел щеше да отговори с насмешка, когато вратата се отвори и една стара прислужница влезе. Освен изсушените и почистени дрехи на двамата тя носеше и хляб и мляко за закуска.

Юлиус й благодари и попита къде се намират. Старицата отвърна, че се намират в дома на свещеника на Ландек, у пастор Шрайбер.

И тъй като добрата жена бе приказлива, тя добави, докато подреждаше стаята:

— Жената на пастора почина преди петнадесет години при раждането на г-ца Кристиане. След това пасторът загуби преди три години най-голямата си дъщеря Маргарита, а сега е останал сам с дъщеря си г-ца Кристиане и сина на Маргарита, Лотарио.

Сега достопочтеният пастор бил заминал с Кристиане в селото, в храма, където го водели религиозните му задължения. Но щял да се прибере по обед и тогава можел да се срещне със своите гости.

— Но кой ни въведе тук вчера? — попита Самуел.

— А, това е Гретхен — отвърна прислужницата.

— Но коя е Гретхен?

— Гретхен ли? Ами козарката.

— Козарка! — възкликна Юлиус. — Ето това обяснява много неща и в частност козела. А къде е тя сега?

— О, тя се върна в планината. През зимата или когато през лятото времето е много бурно и не може да прекарва нощите в дървената си колиба, идва да спи в къщата на пастора, където има стая до моята, но не се задържа за дълго време. Тя е странно същество. Задушава се между стените. Има нужда от въздух като животните си.

— Но с какво право ни настани тук? — попита Юлиус.

— Това не е право, а задължение — отговори прислужницата. — Господин пасторът й препоръчва да довежда тук всеки изморен или изгубил се пътник и казва, че домът на свещеника е Божи дом, а Божият дом е дом за всички.

Старицата излезе. Младежите закусиха, облякоха се и слязоха в градината.

— Да се разходим до обед — каза Самуел.

— Не — възрази Юлиус, — изморен съм.

Отиде и седна на една сенчеста пейка.

— Изморен ли? — зачуди се Самуел. — Та ти току-що ставаш от леглото.

Но изведнъж избухна в смях.

— А, да, разбирам, това е пейката, където бе седнала Кристиане. А, мой бедни Юлиус, вече!

Юлиус съвсем се обърка и стана.

— Всъщност по-добре да вървим. Има време да седим. Да разгледаме градината.

Той започна да говори за цветята и за разположението на алеите, като че ли бързаше да отклони разговора от темата, която беше подхванал Самуел, сиреч пейката и дъщерята на пастора. Без да знае защо, произнасянето на името на Кристиане с такава ирония от Самуел му бе неприятно.

Те вървяха така един час. В дъното на градината имаше овощни дървета. Но по това време на годината ябълковите и прасковите дървета бяха само огромни букети от бели и розови цветя.

— За какво мислиш? — попита изведнъж Самуел Юлиус, който от известно време се бе замечтал и дума не проронваше.

Не можем да твърдим, че Юлиус бе съвсем откровен в отговора си, когато каза:

— За баща си.

— За баща си! И по какъв повод мислиш за този виден учен?

— Ами по повод на това, че утре по това време може би няма да има вече син.

— О, драги. Да не правим завещанията си предварително — отвърна Самуел. — Утре и мен ще ме грози най-малкото същата опасност. Но за това ще мислим утре. Нямаш представа до каква степен въображението притъпява волята. Това е недостатък на по-висшите умове в сравнение с глупаците. Що се отнася до нас, да не допускаме това.

— Бъди спокоен! — увери го Юлиус — Моята воля, както и смелостта ми няма да отстъпят пред утрешната опасност.

— Не се съмнявам в това, Юлиус. Но не бъди толкова мрачен. А, ето мисля, че пасторът и дъщеря му се връщат. Виж ти! Струва ми се, че усмивката се връща на лицето ти заедно с тях. Да не би и тя да е била в храма?

— Нечестивец — каза Юлиус.

Пасторът и Кристиане наистина се прибираха. Кристиане се запъти направо към къщата. Пасторът забърза към гостите.