Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Trou de l'enfer, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2008–2009)

Издание:

Издателска къща „АБАГАР-МК’90“, София

Издателство „АБАГАР“, Велико Търново, 1992

Редактор Красимир Петров

Художник: Димитър Стоянов

Техн. редактор Елена Тонкова

Коректор Ива Данева

ISBN 954-8004-24-0

ISBN 954-427-033-7

История

  1. — Добавяне

XLII
ПРОКЛЯТИЕ И ПРЕНАСЯНЕ

В полунощ вратите на хотелите, където живееха студенти, се отвориха тайнствено и оттам излезе един студент, после двама, после трима, повечето пеша, други на коне, някои с коли и всички се упътваха в мрака към Университетския площад.

Като видеха уличен фенер, откачаха го без шум.

Тълпата започваше да става все по-компактна на Университетския площад и с всяка измината минута растеше. Движещите се сенки се приближаваха една до друга, като си стискаха ръцете и тихо си говореха. Една от най-подвижните бе на нашия приятел Трихтер, който стискаше в уста огромна лула, а в ръцете си стройно момиче.

О крехкост, твоето име е жена! Момичето бе Лолоте, някогашна любовница на Франц Ритер. Победителят Трихтер бе отнел не само лисицата на Дормаген, но и любимата на Ритер. Беше се възползвал от едно скарване между ревнивеца и кокетката, за да измести една хубава сутрин Франц.

Към два часа Трихтер отиде при група студенти.

— Факлите — нареди той.

Едновременно се запалиха двадесет факли.

Трихтер взе една от тях, размаха я гневно, помоли за тишина и внимание и като се обърна тържествено към центъра на града, с твърд глас произнесе това изпълнено със странна поетичност проклятие:

— Проклет град! Проклет! Проклет!

След като твоите шивачи вече не могат да оценят честта да виждат как техните платове докосват прелестните тела на студентите;

След като за твоите обущари вече не е достатъчно да виждат как техните кожи обуват нашите крака;

След като твоите колбасари мечтаят за своите меса друга съдба, освен да формират в нашите вени тази благородна кръв, която ни изпълваше с толкова благородни идеи.

След като вместо те да ни плащат, желаят ние да им плащаме;

Добре, нека дрехите им, обувките им и месото им да останат за тях; нека тяхното сребролюбие да ги разори!

Платовете им ще станат погребален саван за техните богатства. За да могат да пласират стоката си, ще бъдат принудени сами да носят нашите обувки, а жените им ще ходят с ботуши. Надениците им, които няма да бъдат изядени, ще се развалят и ще им донесат чума.

Плачете, еснафи, буржоа, търговци от всички съсловия. Отсега нататък никакви пари и никакви пиршества. Отсега нататък няма да имате удоволствието да ни виждате да минаваме под вашите прозорци: весели, облечени в разноцветни Дрехи, радващи окото и пеещи „вивалера“. Вече няма да бъдете будени през нощта от камъните, които ние хвърляхме по вашите прозорци за развлечение. Вече няма да целуваме вашите дъщери. Плачете, буржоа!

Особено вие, кръчмари, неблагодарници такива, надеждата да увеличите доходите си ще избяга по петите ни. Ще умрете от глад поради излишък на храна. Можете да си умрете от жажда, ние няма да пием вече от вашето вино.

На това място Трихтер обърна факела към паважа и каза:

— Угасям живота в Хайделберг заедно със светлината на тази факла.

Останалите деветнадесет, които държаха факли, направиха същото и повториха:

— Угасям живота в Хайделберг заедно със светлината на тази факла.

Отново настъпи мрак.

Гасенето на факлите бе знак за тръгване.

Тълпата потегли и скоро се намираше на пътя за Некарщайнах.

Изгряващото слънце освети с изненадани лъчи странната тълпа. Бе едно стълкновение на мъже, кучета, саби, лули, брадви, жени, коне и коли. С бледи лица, с изморени очи, с раздърпано облекло, студентите отнасяха със себе си само най-ценните и необходими вещи: мехове с ракия, малко бельо и никакви книги. Това бе едновременно пренасяне и преселение.

Колкото и тайнствено да бе организирано бягството, не можеше да се попречи на момчетата от странноприемниците и на някои ранобудни търговци да го усетят. Затова на края на кортежа имаше опашка от колички и двуколки, натоварени с хляб, месо, питиета и запаси от всякакъв род. Трихтер, който вървеше начело, се обърна, позна един кръчмар и се усмихна самодоволно.

— А, някои лавкаджии са с нас! — каза той колкото се може с повече безразличие в гласа.

Но малко по-късно, незнайно по какъв повод, остави кобилата, на която бе качил Лолоте, пропусна да минат всички, отиде при търговеца на вино, взе голяма чаша хвойнова ракия и се върна при любовницата си.

В Некарщайнах спряха, за да починат малко. Пътят бе събудил глад у студентите и запасите, които носеха от Хайделберг и които благоволиха набързо да погълнат, бяха погълнати на един залък. Гостилничарите от Некарщайнах пожертваха и последното си пиле, и последната си бутилка.

Така подкрепени, студентите продължиха пътя си.

Вървяха още близо четири часа и най-сетне стигнаха до кръстопътя.

— А, ето разклонението! — каза Трихтер. — Дали трябва да тръгнем наляво или надясно? Колебая се като Буридановото магаре между две купи сено.

В този момент от далечината се чу тропот на кон. Облак прах се вдигна по левия път и бързо се приближи. Малко след това познаха конника. Това бе Самуел.

— Да живее! — извика тълпата.

— Накъде да тръгнем? — попита Трихтер.

— Следвайте ме — отвърна Самуел.