Александър Дюма
Адската дупка (55)

LV
КОГАТО ПРЕДОПРЕДЕЛЕНОТО ВЪРШИ СВОЕТО ДЕЛО

Изминаха два месеца. Есента вече простираше в горите и полята своята златиста пелена, а плътен килим от паднали листа приглушаваше шума от колелетата на пощенската кола на барон Хермелинфелд, който пътуваше в този сив октомврийски ден по пътя от Франкфурт за Ебербах. Без камшика на кочияша и звънците на конете колата щеше да препуска безшумно като полет на лястовица.

Угрижен и мрачен, с притисната на ръката глава, баронът гледаше разсеяно бягащите дървета и храсти по пътя. Изведнъж видя на една скала човешко същество, което полетя като стрела и изтича по склона или по-скоро падна пред конете и почти под колелата, като викаше:

— Спрете! Спрете!

Въпреки промяната във вида й и блуждаещия й поглед баронът позна Гретхен. Той накара кочияша да спре.

— Какво има, Гретхен? — попита той загрижено. — Нещо страшно ли се е случило в замъка?

— Не — отговори Гретхен със странен глас. — Все още Господ бди над тях. Но и Самуел бди. Ще стигнете навреме. Но ще бъдете ли толкова мощен за доброто, колкото е другият за злото? Няма значение! Мое задължение е да ви предупредя, макар да трябва да се червя от срам. Като ви видях отгоре, изтичах, защото инстинктът ми за добро, който дяволът не успя да убие в мен, ми повелява да говоря с вас.

— Не сега, мило дете — отговори меко барон Хермелинфелд. — Тъжният повод, който ме води в Ебербах, не ми позволява никакво закъснение. Нямам минута за губене. Дали ще мога да намеря сина си в неговия дом?

— В неговия дом? Какво наричате негов дом? — отговори Гретхен. — Мислите ли, че е господар на този замък? Не, той не е господар, а и жена му не е господарка. Впрочем може би тя ви е накарала да дойдете? Тя ли ви накара да дойдете?

— Бълнуваш ли, или имаш температура? — попита баронът. — Не зная какво означават тези думи. Не, не Кристиане ме накара да дойда. Идвам при децата си с лоша новина, но не съм получавал вест от тях.

— Ако новината ви е новина за смърт — отговори Гретхен, — сравнено с това, което имам да ви кажа, ще е нищо. Защото по-добре сигурна смърт, отколкото евентуален позор!

— Позор! Как! Какво искаш да кажеш? — извика баронът спонтанно при решителния и убедителен тон на козарката.

— Слушайте — каза Гретхен. — С кола няма да пристигнете в замъка за по-малко от петнадесет минути. Слезте и като минем по прекия път, ще ви заведа за десет минути. Докато вървим, ще ви издам тайни, които съвестта ми сама не би си признала. Но паметта на пастора, който спаси моята майка, ми заповядва да спася дъщеря му. Не трябва да се допуска г-н Ебербах да разбие главата си в стените на този проклет замък. Не бива да оставим г-жа Кристиане да полудее като бедната Гретхен, не бива да допуснем детето, закърмено от моята коза, да остане сираче. Елате с мен, ще ви разкрия всичко.

— На твое разположение съм, Гретхен — каза баронът, обхванат от тревога въпреки волята си.

Той слезе от колата, нареди на кочияша да го чака пред замъка и с все още бодрата си, младежка крачка тръгна с Гретхен по пътеката, която тя му сочеше.

— Ще говоря, докато вървим — каза Гретхен. — Първо, защото бързате, и второ, защото така нито едно дърво, нито един храст от моята гора няма да чуе пълния разказ за моя позор.

Тя трепереше с цялото си тяло.

— Съвземи се, детето ми — мило каза баронът, — и говори без страх пред един стар приятел, пред един баща.

— Да, истински баща — каза Гретхен, — и ще ми помогнете в моето затруднение. Знаете, струва ми се, господин барон, какви ужасни заплахи отправи към нас, към г-жа Кристиане и към мен този прокълнат, този омразен Самуел Гелб, след като се налага да назова името му.

— Знаех го да, Грегхен. Господи! Все още ли става дума за Самуел? Говори, говори, дете мое.

— Господин барон — продължи Гретхен, като закриваше с ръце лицето си, — Самуел Гелб, знаете това, се бе зарекъл, че ще го обикнем и двете, или поне че ще бъдем негови. Е, добре… е, добре, той вече удържа на думата си, що се отнася до мен.

— Как! Гретхен! Ти го обичаш?

— О, ненавиждам го! — извика Гретхен с дива ярост. — Но един ден, един час, той успя да ме принуди, този човек на ада… не зная дали точно да го обичам!… но в крайна сметка, да ми прости майка ми, съм негова.

— Възможно ли е това? Гретхен! Гретхен, с целия си разсъдък ли си?

— Ох! Де да не бях! Но за съжаление все още го имам, както и съзнанието и паметта ми. Само в едно нещо се съмнявам. Вие, господин барон, вие сте учен човек. Помогнете на моето бедно непросветено съзнание. Давам вид, че говоря за себе си, но всъщност говоря за жената на вашия син. И така, кажете ми истината, както го правя и аз. Господин барон, дали господ, който е толкова добър и милостив, е предоставил на този свят оръжия и възможности на лошите за борба срещу добрите, които Добрите да не могат да предотвратят? Има ли тъмни сили, който тласкат честните и невинни души към престъпления? Има ли непобедими магии, които да правят така, че да се опетни дори това, което е чисто, и да се правят неща, които всяват ужас?

— Изясни се, дете мое.

— Господин барон — каза Гретхен, — вижте това малко шишенце, което намерих на пода в колибата си една вечер.

Барон Хермелинфелд пое платиненото шишенце, което му подаваше Гретхен, отпуши го и го помириса.

— Велики боже! — извика той. — Ти пи ли от това?

— В деня, когато обикнах Самуел, въпреки омразната му същност, открих в хляба и млякото миризмата, която лъха от това шишенце.

— О, горката! О, проклетникът! — извика баронът.

— Е, добре! Какво ще кажете, господине?

— Ще кажа, бедно дете, че волята ти е била насилена, опиянена, заслепена. Казвам, че престъплението е било двойно за другия и никакво за теб. Казвам, че си невинна, въпреки грешката си, и чиста, въпреки опетняването ти.

— О, благодаря! — извика Гретхен, като събра ръцете си в радостен израз. — Майко, не съм потъпкала клетвата си! Бъдете благословен, Господи, Вие, който сте на небето. А вие, господине, бъдете благословен на земята.

Но изведнъж каза обезкуражена:

— Все едно е! Има ужасни загадки. Душата е недокосната, но не може да се каже същото за тялото. Колкото и да съм вътрешно чиста, все пак си оставам опетнена.

— Утеши се, успокой се, бедно дете! Дори ангелите не са по-чисти от теб. Още веднъж ти казвам, всичко е дело на този нечестивец и няма нужда да довършваш тъжната си изповед, сам мога да се досетя за края. Той е проникнал при теб през нощта като злосторник. Възползвал се е от самотата и доверието ти, подлецът му с подлец! О, ще го накажем, бъди спокойна.

Гретхен вдигна тъжно и гордо глава, като че за да прогони грижите си.

— Да не мислим повече за мен — каза тя, — а за вашата снаха.

— Благодарение на бога — каза баронът — Кристиане е по-малко застрашена от теб, бедно дете. Тя не живее сама, в отворена колиба, а в замък, ограден с високи стени и обитаван от верни слуги, които тя може да извика, за да я защитят, ако мъжът й отсъства.

— Вярвате ли в това? — попита Гретхен с горчива усмивка. — Дали Самуел Гелб не може да отвори всички заключени врати на замъка и дори всички врати без ключалки?

— Какво! Гретхен, Самуел Гелб влизал ли е в замъка?

— А как този, който го е построил, няма да е влизал в него?

— Този, който го е построил? — повтори смаян баронът.

— Сега мога да ви го кажа — продължи Гретхен. — Неговото престъпление ме освобождава от моята клетва, а кошутата ми, чрез която това чудовище искаше да си отмъсти, умря миналия месец. Ето вече стигнахме замъка. Слушайте добре, господин барон.

И тя му разказа как Самуел бе построил двойния замък.

— О, каква наглост! — извика баронът. — А Кристиане знае ли нещо за всичко това?

— Тя знае всичко, но се е заклела да мълчи.

— Няма значение! — каза баронът. — Но се питам, при опасността, която я грози, защо не ми писа, както ми бе обещала? Благодаря ти, Гретхен, благодаря за доверието ти. Бъди спокойна, тя няма да бъде погубена. Оставяш ми това шишенце, нали? А аз се надявам, че държа този нещастник в ръцете си.

— Ако го държите, не го изпускайте! — каза Гретхен, в чийто поглед блесна ярост. — О, как го ненавиждам! Какво щастие, че имам право да го мразя! Живея само за да дочакам един ден възмездие. И това ще стане, ако не с ваша помощ, то с помощта на бога.

Тя продължи:

— Ето ни при тайния вход на замъка, господин барон, а аз се връщам при козите си. Изпълних своето задължение, сега оставям делото на вас.

— Сбогом, Гретхен — каза баронът. — Мислех, че идвам в замъка, воден от нещастието, а се оказа, че е поради надвиснала опасност. Значи имам две причини да бързам. Сбогом.

Той се запъти с бърза крачка към замъка.

Първият прислужник, когото срещна, му каза, че Юлиус е излязъл преди два часа, веднага следобед, с пушка на рамо и че щял да се прибере привечер. Но г-жа Ебербах била в замъка.

Баронът прояви раздразнение. Извървя пътя до апартамента на Кристиане, без да поиска да съобщят за него.

И когато, след като почука, влезе в стаята на Кристиане, той я намери погълната от това важно занимание на майките, което е да накарат децата си да се усмихват.

При вида на свекъра си Кристиане нададе вик на изненада и се затича към него.

Баронът я целуна нежно. Той погали хиляди пъти внука си, когото намираше очарователен и добре сложен.

— Нали е хубав моят Вилхелм? — каза Кристиане. — Струва ми се, че няма много деца, които да са толкова хубави. Представете си, че вече ме разбира, когато му говоря. О, как го обичам! Хайде, усмихнете се също и на дядо си, смръщено розово дете.

— Той е чудесен, скъпо момиче, и прилича на теб — каза баронът. — Но сега дай го на дойката. Трябва да говоря сериозно с теб и се страхувам, че ще ни разсейва. Значи Юлиус е в гората? — попита той.

— Господи, да! На лов е.

— Знае ли се къде? Може ли да се намери?

— Можем поне да опитаме — каза Кристиане.

— Е, добре, да опитаме тогава. Трябва да му кажа важни и сериозни неща.

Кристиане повика и нареди на трима прислужника да потърсят Юлиус в три различни посоки и да го доведат.

— Но какво има? — попита тя разтревожена барона.

— Нищо — отговори загрижен баронът. — Поне на Юлиус трябва да го кажа. Ще говорим за това, като се прибере. Докато го чакаме, да поговорим за теб. Ти не си ли ми писала?

— Но да, скъпи татко — каза Кристиане.

— Ах, да, нежни думи под писмата на Юлиус. Но искам да кажа писма, адресирани до мен?

— Простете ми, татко, но аз ви писах преди два месеца и половина една дълга и неотложна изповед.

— Как? Нищо подобно не съм получавал — изненадан възкликна баронът. — Почакай малко. Да, преди два или три месеца действително пристигна един плик с печат от Хайделберг, но в него имаше само бял лист хартия. Дори писах на Юлиус, но той ми отговори, че не знае за какво става дума.

— О, сигурна съм, че сложих писмото в плика — каза Кристиане. — Още се виждам как го пиша и запечатвам на тази маса. Господи! Дали не го е взел?

— Кой? — живо попита баронът.

— Този, за когото ви пишех.

— Самуел Гелб?

— Да, Самуел Гелб, татко.

Настъпи мълчание. Зашеметена, Кристиане си мислеше за тази нова наглост на Самуел.

— Виждала ли си отново този Самуел? — попита той.

— За съжаление, да! Два пъти.

— Тук ли? — попита баронът.

— Не, навън — след кратко колебание отговори Кристиане.

Тя си спомни, че баронът изрично бе забранил на сина си да се среща със Самуел, и лъжеше, за да прикрие Юлиус.

— И какво ти каза Самуел? — отново попита баронът.

— Първия път ми повтори своите нагли предизвикателства.

— Нещастникът!

— Точно тогава ви писах, татко, за да ви помоля за помощ, за да ви повикам. Вторият път беше осем или десет дни по-късно, на публично представление.

Кристиане разказа на барона за преселването на студентите и за представлението на „Разбойниците“. Обясни всичко с женското си любопитство: тя пожелала да присъства на това представление заедно с Юлиус. Юлиус се съгласил, за да достави удоволствие на жена си. Впрочем Самуел, с когото бе разменила няколко думи след представлението, се бе заклел, че ще се появи пред нея само ако тя го повика. На следващия ден студентите си били тръгнали за Хайделберг.

— От два месеца — добави Кристиане — господин Самуел съвестно си държи на думата. Ето защо не ви писах повторно. През тези два месеца нито видът, нито споменът, нито дори и името на този човек са смущавали моето щастие. Защото в действителност никога не съм била по-щастлива и по-спокойна от сега. Вилхелм не е боледувал повече, а Юлиус не се поддава на тази отпуснатост, към която го бе тласнало усамотението, той, който беше свикнал на бурен и шумен живот. В крайна сметка — усмихнато добави Кристиане — и бащата, и синът са излекувани. А аз, която живея само чрез тях и съм половин Вилхелм и половин Юлиус, любовта на Юлиус и здравето на Вилхелм са цялото ми щастие. Благодаря всеки ден на бога и не ми е нужен друг рай, освен увековеченото настояще.

— А Гретхен? — изведнъж попита баронът.

Кристиане потрепери.

— Гретхен — тъжно и замислено каза тя. — Гретхен повече пред никого не се появи. Каквато беше дива, сега стана свирепа. От коза стана кошута. Всякакъв контакт с човешко същество й се струва непоносим и за да не води вече козата, която храни Вилхелм в замъка, тя не я пасе със стадото си. Козата остава тук и прислужниците се занимават с нея. Хората от Ландек, които са могли да разменят по някоя дума с Гретхен, казват, че си е загубила разсъдъка. Аз съм ходила пет или шест пъти в колибата й, за да се опитам да поговоря с нея, но колкото и да съм чукала и викала, никога Гретхен не ми е отваряла. Често съм я виждала отдалеч, когато съм излизала с Вилхелм. Винаги, от каквото и разстояние да ме е виждала, се е крила в дълбините на горите.

— Странно нещо! — каза баронът. — От половин час съм в Ебербах, а Гретхен първа ме видя и дълго говори с мен.

— И какво ви каза?

— Всичко. За престъплението на Самуел, за неговите намерения, за неблагоразумието му. Той е построил този замък. Може да проникне тук по всяко време и не навън, а тук, Кристиане, се е виждал с вас.

— Е, добре, татко!

— Е, добре! Вие не ми казахте цялата истина, Кристиане.

Тъжна усмивка на достойнство се появи на устните на Кристиане. Но тя не се оправда.

Баронът бе обзет от голямо вълнение и се заразхожда с големи крачки из стаята.

— Ще се срещна със Самуел — каза той — и ще поговоря с него. Нека да внимава. Този път няма да се огранича с думи. Ще тръгна за Хайделберг веднага щом поговоря с Юлиус и още веднага ще бъда там.

— Простете, татко, но ви моля да помислите, преди да направите това. Казах ви, че от два месеца този човек ни е оставил. Разумно ли е да го възбуждаме? Признавам, че се страхувам. Като че ли искате да ударим заспал тигър.

— Кристиане, имате ли причини да се страхувате от този ход?

Кристиане се изчерви, обидена.

— Мъжете — като че ли на себе си каза тя — със своите странни подозрения не знаят какво е женска свенливост и че колкото по-равна е водата на едно езеро, толкова по-лесно се набраздява от вятъра. Ако искате да видите Самуел Гелб, господин барон, няма защо да ходите в Хайделберг, трябва само да изчакате до тази вечер за това.

— Как? — попита баронът.

Кристиане отиде към плоскостта, която Самуел й бе посочил, и сложи пръст на звънеца.