Александър Дюма
Адската дупка (67)

LXVII
ФОРЦЕПСЪТ НА БОЛКАТА

Същата тази нощ, на няколко крачки от събранието на седемте, Гретхен, която спеше в колибата си, внезапно чу силно чукане на вратата и викове отвън.

— Кой е? Вие ли сте, госпожо? — попита тя.

— Да — чу се гласът на Кристиане.

Гретхен изтича да отвори.

Кристиане влезе обезумяла. Беше се облякла набързо, косите й бяха разчорлени.

— Какво пак се е случило, госпожо? — попита Гретхен. — Защо сте напуснала стаята си и замъка по това време?

— Не зная — отвърна Кристиане с блуждаещ поглед. — А, да, почакай, спомням си. Избягах. Никой не ме видя. Представи си, барон Хермелинфелд е тук. Аз припаднах. След това започнаха болките. Първите болки на раждането, Гретхен! Гретхен, ще раждам.

— Какво! — извика Гретхен ужасена, но и радостна. — Но нали още е рано да раждате? О, да не би тогава това дете да е от господин Ебербах.

— Не, Гретхен, сигурна съм, че не е. О! Ако грешах, щях да заблудя и другите. Но не! Не е възможно да се лъже цял живот. Предпочитам да умра, Гретхен, Вилхелм умря… Юлиус пристига… аз припаднах… и всички тези нещастия ускориха последното… О! Как страдам! Искам да умра!

Тя изрече всичко това съвсем несвързано, като пое ръцете на Гретхен, която бе също толкова смутена.

— Какво да правим? — каза Гретхен. — Ще отида да доведа лекаря.

Тя пристъпи към вратата, но Кристиане изтича след нея и я хвана за ръцете.

— Ще останеш ли тук, нещастнице? Не съм избягала, за да живея, а за да умра, за да ме погълне земята или да се погубя в някоя пропаст. Ако умра, ще запазя обичта и уважението на моя Юлиус, дори той ще ме оплаче. Какво е животът? И дали наистина искам да живея? Това е тайната, която се опитвам да разгадая! Опитай се да разбереш това, което ти казвам. Не зная какво ми става, но струва ми се, че полудявам. И все пак тайната, на всяка цена пази тайната!

— На всяка цена пази тайната — повтори Гретхен съвсем объркана.

Непоносимата физическа болка, прибавена към ужасните терзания, накрая победиха Кристиане. Тя легна в леглото на Гретхен. Остана там няколко минути, измъчвана от болки и халюцинации, но решена да скрие от всички своето нещастие и срам. Притискаше устни с носната си кърпа, за да заглуши виковете.

Гретхен ридаеше и се суетеше около нея, объркана, тревожна и отчаяна.

След кратко колебание Кристиане я извика.

— Гретхен, закълни ми се, че ще изпълниш това, което ти кажа.

— Кълна се, скъпа господарке.

— Каквото и да стане, на никого няма да разкриваш тайната ми: нито на барона, нито на Юлиус, нито дори и на чудовището.

— На никого.

— Ако детето оживее, ще го занесеш на Самуел, но така, че никой да не узнае, никой да не види, никой да не те заподозре.

— О, да! — радостно извика Гретхен и в гласа й прозвуча някаква закана. — Да върнем на дявола онова, което му принадлежи.

— Господи! Все пак това е моето дете, единственото ми дете! — промълви Кристиане, обхваната от нови пристъпи на болка. — О, навярно клетото създание е мъртво! О, господи, направете, така че също да умра! Гретхен, ако детето е мъртво, ще го погребеш сама през нощта, в гората. Заклеваш ли се?

— Кълна ти се.

— Мен също, Гретхен. Нека никой да не знае къде е моят гроб! О, Юлиус, сбогом! Обичах те… Ще умра, без да те видя отново!… Гретхен, пази тайната, на всяка цена пази тайната!

И тя припадна.

— Тайната, да, ще пазя тайната! — промълви Гретхен.

И несъзнателно тя продължи да повтаря тези думи:

— Тайната! На всяка цена! Тайната!