Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Trou de l'enfer, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2008–2009)

Издание:

Издателска къща „АБАГАР-МК’90“, София

Издателство „АБАГАР“, Велико Търново, 1992

Редактор Красимир Петров

Художник: Димитър Стоянов

Техн. редактор Елена Тонкова

Коректор Ива Данева

ISBN 954-8004-24-0

ISBN 954-427-033-7

История

  1. — Добавяне

XXIV
СЪЮЗ НА ДОБРОДЕТЕЛИТЕ

Вторник вечерта Юлиус още не бе се завърнал в Хайделберг.

Самуел се усмихна. Той очакваше това. Сряда и четвъртък минаха, без Юлиус да се появи. Самуел, погълнат от трескава работа, не обърна внимание на това. Въпреки всичко в петък, по време на почивка, започна малко да се тревожи. Какво означаваше това продължително отсъствие? Той взе перото и писа на Юлиус:

„Мой скъпи приятелю,

Досега Херкулес имаше право да преде в краката на Омфала. Но надявам се, че не е забравил каква работа го очаква утре. Ако Омфала не е станала Цирцая и не превърнала мъжа в животно, той ще си спомни за дълга, който го зове. Майката има предимство пред любовницата, една кауза пред любовта. Родина и Свобода.“

„Сега съм сигурен, че ще дойде“ — помисли си Самуел.

Той не се занимава повече с Юлиус през целия съботен ден. Генералната асамблея на Тугендбунд бе определена чак за полунощ.

През деня той изпрати да попитат за двамата ранени. Франц Ритер и Ото Дорнаген бяха на легло и както бе казал лекарят, нямаше да могат да станат до петнадесет дни. Заповедта на Съвета бе изпълнена. Самуел и Юлиус можеха да се появят гордо пред началниците.

По залез-слънце Самуел се насочи по пътя за Некарщайнах, откъдето трябваше да дойде Юлиус. На един разклон той срещна някой, който му се стори познат; но никаква следа от Юлиус. Той се прибра в странноприемницата.

— Юлиус горе ли е? — попита Самуел ханджията.

— Не, господин Самуел — отговори му той.

Самуел се качи в стаята си и се затвори мрачен. „Малката е по-силна, отколкото предполагах, мислеше той. — Тя ще ми плати за това. В Библията е казано: «Любовта е силна като смъртта» — трябва да се види дали е така.“

Девет часът, десет часът, десет и половина. Юлиус все още не идваше.

В единадесет Самуел, без да се надява повече, се готвеше да тръгне сам.

Той взе фуражката си и щеше да излезе, когато чу стъпки в коридора. Почти веднага се почука на вратата.

— А, най-после! — каза Самуел. — Слава Богу!

Той отвори, но не беше Юлиус, беше прислужникът от странноприемницата.

— Какво има? — попита рязко Самуел.

— Един студент от Лайпциг, който е на обиколка, иска да говори с краля на студентите.

— Нямам време сега. Да мине утре.

— Не може. Каза да ви предам, че пътува.

При думата „пътуване“ лицето на Самуел възвърна цялата си сериозност.

— Да влезе — каза веднага той.

Прислужникът излезе, предполагаемият студент от Лайпциг влезе и Самуел затвори внимателно вратата. Новодошлият стисна ръката му, кръстосвайки палците си по определен начин, каза му тихо няколко думи и накрая разкри гърдите си и показа един медальон.

— Добре — каза Самуел. — Впрочем аз те познавам. Ти си пътуващият по поречието на река Некар. Какво идваш да ми съобщиш?

— Отмяна на заповедта. Генералната асамблея няма да се състои тази вечер.

— Хайде де! — учуди се Самуел. — И защо?

— Защото има предателство, ще бъде обкръжена и изненадана. Един от висшестоящите за щастие бе предупреден навреме. Събранието е отложено. Ще има ново свикване.

— В колко часа дойде предупреждението?

— В дванадесет на обяд.

— В такъв случай това е доста странно — възрази подозрителният крал на студентите. — На свечеряване срещнах някого към замъка, които се криеше в палтото си и под шапката си, но който приличаше, ако не греша, на един от шефовете ни. Как стана това?

— Не зная, братко. Изпълнявам задълженията си към теб; не ми остава друго, освен да се оттегля.

— Но — настоя Самуел. — Ами ако без да държа сметка за предупреждението, все пак отида на събирането?

— Не те съветвам, ще има агенти на пост, полицията, разбира се, е заела пътя и можеш да прекараш двадесет години в затвора.

Самуел се усмихна високомерно.

— Добре — каза той. — Благодаря, братко.

Той изпрати пътника до вратата.

Сложи фуражката си, взе обкования бастун, два пистолета и излезе.

Както първия път, той стигна най-напред до кея, само че вървя срещу течението на река Некар много по-дълго време и вместо да тръгне направо по пътя-стълба, той обиколи замъка, за да влезе в него от обратната страна на града.

Когато премина около четиристотин-петстотин крачки през тъмната маса на планината и на развалините на замъка, спря, огледа се в мрака дали няма някой и като не видя никого, се върна към дебелия зид на основите — някога висок, сега наполовина порутен.

„На този ъгъл, каза си той, докато вървеше, срещнах миналия път моя човек, моя водач. Но пътят, по който той продължи, е без изход и завършва със стена. Значи сигурно нашите видни и тайнствени началници са открили като мен изкопа, скрит в храсталаците. Колкото до полицията, не ще и дума, тя е както винаги в пълно неведение и ще се задоволи да охранява много внимателно главния вход, през който няма да мине никой. Възхитителна институция, еднакво велика при всички цивилизовани народи.“

Самуел стигна до долния край на високата стена, изцяло обвита от храсти, треви и пълзящи растения. Той отиде на мястото, където растителността бе най-гъста, отстрани, не без да нарани ръцете си, тръните и дивата лоза, бутна един огромен камък, който след това отново постави на мястото му, слезе или по-скоро се търкулна по някакъв подземен вход и скоро се озова в старите изби на тази част от замъка.

Но шефовете на Тугендбунд, ако се предположи, че Самуел беше прав да смята, че се намират тук, не бяха лесни за откриване в тайнствените дълбини на тези огромни катакомби. Самуел дълго вървя наслуки, удряйки се в мрака в срутените камъни и вземайки за човешки гласове виковете на нощните птици, чийто сън смущаваше и които понякога му вееха с изтръпналите си криле.

„На мое място някой друг би се изплашил или обезсърчил“, мислеше си Самуел.

Накрая, след половин час опипване, видя отдалеч слаба светлина като от фенер.

Той се насочи натам и очите му, свикнали с тъмнината, скоро различиха трима маскирани мъже, седнали под един свод. Щом се приближи достатъчно, той спря, затаи дъх и се ослуша, но напразно: нищо не можа да чуе.

Впрочем по движенията на тримата се разбираше, че разговарят тихо.

Самуел се приближи още, спря се втори път и пак се ослуша.

Все още нищо не чуваше.

Внезапно той взе решение.

— Аз съм! — извика той смело. — От вашите съм, Самуел Гелб.

И тръгна към маскираните мъже.

При този вик тримата, като че ли раздвижени от една и съща сила, се надигнаха от парчетата гранит, където бяха седнали и скочиха към заредените пистолети близо до тях. Но къде да се целят в мрака?

Самуел, които ги виждаше, вече имаше по един пистолет във всяка ръка.

— Хей! — спокойно се провикна той. — Искате да се бием ли и да привлечем полицията тук ли? Така ли се посрещат приятели? Защото, казвам ви, аз съм приятел! Самуел Гелб. Но, предупреждавам ви, че ще се браня и че преди да умра, ще убия поне един от вас. А и какво ще спечелите, ако ме убиете?

Докато говореше, той продължаваше да се приближава. Тримата маскирани мъже бяха изпаднали под влиянието на удивителното му хладнокръвие.

Дулата на пистолетите се сведоха.

— Чудесно! — извика Самуел.

Той свали ударниците, сложи пистолетите в джоба си и съвсем се доближи до тримата маскирани мъже.

— Нещастнико! — обади се един от ръководителите, когото Самуел позна по гласа. При предишното появяване на Самуел той бе отправил към него тези толкова тържествени и строги думи. — Как проникна тук? Предупреждението не ти ли бе предадено? Поне говори тихо.

— Ще говоря толкова тихо, колкото желаете. И бъдете спокойни! Никой не ме е проследил и затворих зад себе си входа, известен само на мен. Предупреждението ми бе предадено: но именно защото нямаше общо събрание горе, една случайна среща ме накара да предположа, че ще има особена среща тук, в тази дупка, за която знаех може би преди вас. Виждате, че не греша.

— Значи искаш да се намесиш в решението на Върховния съвет?

— Не искам да се намесвам в каквото и да било. Успокойте се, не идвам, за да се налагам, идвам да предложа услугите си.

— Как?

— Известно е, че делата на Съюза са малко разстроени и че сигурно сте затруднени. В такъв случай не е ли мое право, не е ли дори мое задължение да удвоя усърдието си, когато трудностите са двойно повече и да дойда тук, за да се поставя на ваше разположение?

— Наистина ли тази причина те подтикна към тази необмислена постъпка?

— А какво друго? Вече опитахте с мен и, струва ми се, че оправдах не зле вашето доверие.

Тримата се посъветваха известно време.

Изглежда, че решението бе благоприятно за Самуел, тъй като ръководителят каза:

— Самуел Гелб, ти си един безстрашен другар. Ние те считаме за верен, знаем, че си умен и смел. Истина е, ти направи истинска услуга на Съюза: храбро държа шпагата в дуела с предателите и съжаляваме, че не можем да ти благодарим днес. След като си проправи така дръзко път, за да дойдеш при нас, ще ти засвидетелствуваме нашата признателност по-добре, отколкото с думи. Ние ще ти дадем нечувано доказателство за доверие. Ще те поставим в течение на нашите решения и това означава, че си повишен във втора степен.

— Благодаря — каза Самуел, като се поклони, — и в Бога се кълна, няма да съжалявате за това решение.

— Ето какво се случи: един от нас, който има много високо положение в обществените дела, бе принуден да нареди да ни преследват тази нощ. Именно раняването на Ото Дормаген и Франц Ритер стана причина за това. Когато узнали, че техни хора няма да могат да присъствуват на това събрание, сметнали за разумно да смажат това, което не биха могли да наблюдават и решили да свършат с нас. Дормаген и Ритер предали паролите и знаците за влизане. Този от нас, който бе получил заповед да ни хване в капан, не можеше да не я изпълни, без да се издаде. Затова е поставил полицията на крак. Но е имал време да ни предупреди. Агентите са поставени на местата, откъдето нашите привърженици трябваше да минат, известни са им паролите и те дебнат. Ще чакат до утре сутринта, но никой няма да дойде. Ще си отидат така, както са дошли и по този начин ще избегнем опасността.

— В такъв случай събранието просто няма да се състои и Асамблеята е отложена, това е всичко.

— Действително, това няма да ни попречи много — продължи ръководителят, — защото нямаме планове за близкото бъдеще. В този момент големият ни неприятел, император Наполеон, е по-силен и по-щастлив от всякога. Нашите принцове и нашите крале пълнят преддверията му и стремежите им се ограничават с това да бъдат поканени на лов с него. Сега не може да се направи нищо за независимостта на Германия. Но събитията могат да се променят. Този, който се е изкачил, може да падне. След като човек е на върха, понякога е достатъчен един удар с лакът, за да се строполи.

— Надявам се — каза Самуел, — че когато този случай се представи, Самуел Гелб ще може още да ви служи. Но дотогава какво желаете?

— Дотогава е необходимо Тугендбунд да е готов за всякакви изненади и ръководителите да имат връзка с главните си последователи. Тези развалини не могат повече да ни служат. Подземието, в което се намираме, има само един изход и могат да ни изловят всички до последния човек. Къде за в бъдеще ще се събира Генералната асамблея? Това е въпросът, който обсъждахме, когато ти ни прекъсна, въпрос на живот и смърт може би. Не виждаме място, което да изглежда достатъчно сигурно.

— Въпросът е доста интересен, наистина — каза Самуел Гелб.

— Знаеш ли някое място, което да е достатъчно скрито? — попита ръководителят. — Чувал ли си за някое непристъпно убежище, осигурено с много изходи, едновременно подсигурено срещу шпионите и отворено за бягство? Ако познаваш такова място, ще направиш на Съюза нова услуга, несъмнено по-голяма от първата.

Самуел помисли малко и каза:

— Вие ме поставяте натясно. За момента не виждам нищо, но ще потърся, което на моя език означава: ще намеря. Когато това бъде сторено, как да ви предупредя? Определете ми среща.

— Това е невъзможно. Но слушай: на петнадесето число всеки месец пътуващият по брега на реката, където ще се намираш ти, ще идва при теб и ще пита: „Готов ли си?“ В ден, когато бъдеш готов, ще се срещнем с теб.

— Дадено. Благодаря и разчитайте на мен. Сега можете да се разделите. Вие намерихте, ако не мястото, то поне човека, които ще го намери.

— Няма нужда да ти напомняме да пазиш тайна. Това е работа, в която е заложена твоята глава, както и нашите.

Самуел повдигна рамене.

След това, по знак на ръководителя, той поздрави и си тръгна.

Намери по-лесно пътя отколкото на идване. Светещата през храстите луна смътно му указваше изхода.

Връщаше се весел и горд от стъпалото, което бе изкачил, със съзнание, изпълнено с високомерни амбиции: и чак когато се прибра в стаята, отново се сети за Юлиус.

„А, помисли той, какво, по дяволите, може да прави Юлиус? Малката Кристиане наистина ли ми отне това същество, което смятах, че ми принадлежи? Дали също е бил предупреден в Ландек, че асамблеята е отложена? И с какво се е занимавал през тази седмица? Няма значение! Да не се вълнуваме излишно. Утре е неделя, ще разбера утре.“