Александър Дюма
Адската дупка (57)

LVII
ЖЕНА И МАЙКА

— Скъпи татко — каза Юлиус, след като прегърна барона. — Казаха ми, че ме чакате доста часове и че са ме търсили из цялата гора. Не ме намериха по простата причина, че не бях там. По стар навик тръгнах с пушка на рамо, а си послужих само с книгата, която беше в джоба ми. На една миля оттук седнах на тревата и четох Клопсток до свечеряване. Нещо спешно ли ще ми кажете?

— За съжаление, да, Юлиус!

— Какво е то? Имате тъжен и угрижен вид.

— Присъствието ми смущава ли ви? — побърза да попита Кристиане. — Ще се оттегля.

— Не, остани, моето момиче. Ти си твърда и решителна, нали?

— Плашите ме — продума Кристиане. — О, така и си предчувствувах някакво нещастие.

— Трябва все пак да знаеш какво ме води тук — продължи баронът, — тъй като разчитам ти теб да убедиш Юлиус да изпълни онова, за което съм дошъл да го помоля.

— Какво желаете да направя? — попита Юлиус.

Баронът му подаде писмо

— Чети на висок глас — каза той.

— Това е писмо от чичо Фриц — каза Юлиус.

Той прочете следните редове, като неведнъж бе прекъсван от обзелото го вълнение:

„Ню Йорк, 25 август 1811 год.

Мой скъпи братко,

Пише ти един умиращ. Страдам от болест, която не прощава, и ще стана от леглото, на което съм вече от два месеца, само за да легна в гроба. Остават ми три месеца живот. Лекарят, който е мой приятел и познава характера ми, отстъпи пред упоритите ми молби и ми разкри истината.

Ти също ме познаваш и добре разбираш, че ако тази присъда ми е болезнена, то не е от низък страх пред смъртта или съжаление за живота. Достатъчно дълго съм живял, след като съм успял с дейността си, труда и пестеливостта си да събера състояние, което ще допринесе за твоето щастие и за това на моя обичан племенник. Но се надявах да видя малко от това щастие, преди да умра. Исках да обърна в пари имуществото си, да ви го донеса в Европа и да ви кажа: «Бъдете щастливи!» Това е наградата, която си бях обещал след толкова труд. Струваше ми се, че Господ ми дължи това. Но Господ реши другояче, да бъде волята му!

Така няма вече да видя родината си. Няма да видя вече тези, които обичам повече от всичко на света. Чужденец ще затвори очите ми. Не казвам това, за да ви накарам да дойдете ти и синът ти, или поне един от двамата. Ти трябва да останеш там заради задълженията си, а той заради щастието си. Аз не ви викам. Ще трябва много да бързате, ще имате точно време да пристигнете, и всички тези притеснения, колкото да присъствате на смъртния ми час. Ще загубите три месеца, за да ме видите един ден.

Не идвайте! Ах! Вярно е, щях да си замина не толкова тъжен от този свят, ако можех да видя нежния ви поглед в последния час на това съществуване, преминало в работа за вас. И щях да имам сигурен човек, комуто да дам последни разпореждания за делата и имуществото, което оставям. Е, писано ми било да умра в изгнание и самота. Това отнема и последната ми смелост. За вас са сетните ми мисли, за вас е цялото ми богатство. Защо ви напуснах? Не бива да съжалявам, след като мога да ви оставя малко благосъстояние. Не, не приемайте това като призив да дойдете при мен.

Целувам ви нежно и двамата.

Умиращият ти брат:

Фриц Хермелинфелд.“

— Татко — каза Юлиус, като изтри сълза от окото си, — на вашата възраст и при вашето положение вие не можете да предприемете такова дълго пътуване. Ще замина аз.

— Благодаря, синко — отвърна баронът. — Дошъл съм да те помоля именно за това. Ами Кристиане?

— Мога ли да замина с Юлиус? — попита тя.

— Без съмнение! — каза Юлиус. — Тръгваш с мен.

— Ами Вилхелм? — попита майката.

— О, вярно — отговори Юлиус.

— Невъзможно е — каза баронът — да се води детето при такова продължително прекосяване на океана. От известно време Вилхелм е добре, но е много слаб. Как ще понесе морето и промяната на климата? Ако Кристиане тръгне, трябва да го остави на мен.

— Да оставя детето си! — извика Кристиане.

Тя потъна в сълзи.

Да остави мъжа си да тръгне без нея, бе невъзможно. Но да тръгне без детето си, бе още по-невъзможно.