Александър Дюма
Адската дупка (38)

XXXVIII
СЪРДЕЧНИТЕ И ПАРИЧНИ МЪКИ НА ТРИХТЕР

На другия ден в десет часа сутринта Самуел влезе в хотел „Гарвана“ в Хайделберг и попита дали Трихтер си е в стаята.

След положителния отговор на прислужника, когото бе попитал, той се качи в стаята на любимата си лисица.

Трихтер показа голяма радост и огромна гордост от честта, която му оказваше неговият сеньор с посещението си. Той дори изпусна на земята огромната лула, която пушеше.

От една година, откакто не сме го виждали, нашият приятел Трихтер значително се бе зачервил. Лицето му като че ли искаше да запази почетния отпечатък на виното, което бе погълнал в паметния дуел. Страните и челото му бяха като червена маска. Колкото до носа му, не е необходимо друго описание освен това, което великият Уилям Шекспир прави на пламтящия нос на Бардолф. Подобно на носа на Бардолф и този на Трихтер блестеше като рубин и сигурно осигуряваше на благородния си приносител значителни икономии от свещи.

— Моят сеньор, при мен! — извика той. — О, ще ми позволиш ли да отида да извикам Фресванст?

— Защо? — попита Самуел.

— За да може и той да се радва на това посещение и на тази чест.

— Невъзможно. Трябва да поговорим сериозно.

— Това е още една причина да го извикам. Фресванст е мой приятел по сърце и по бутилка, мой личен довереник и аз нищо не правя без него.

— Не. Казвам ти, че трябва да сме сами. Дай ми една лула и да поговорим, докато пушим.

— Избери си сам.

И той му показа цяла редица чудесни лули, окачени на стената, подредени по големина. Самуел избра най-голямата, като я напълни и запали.

И докато се занимаваше с тази подготвителна част, заговори:

— И така, откъде ти дойде тази привързаност към Фресванст?

— От нашия дуел — отговори Трихтер. — Аз го обичам като победен. Той е израз на моята победа, която водя със себе си винаги и навсякъде и на която подавам ръка. Впрочем това наистина е най-свястното момче, което може да съществува. Той не се сърди на мен за предимството, сърди се на Дормаген. Мрази го, защото не му даде две капки от питието, което ти му беше предоставил. Казва, че си спасил честта ми, а Дормаген му е спасил живота. Това няма да му го прости никога. Той много те уважава. Завижда ми, че съм твоя лисица. Не иска да бъде повече лисица на Дормаген. Като не може да бъде твоя лисица, иска да се приближи до теб, като стана неразделен с мен. Сега ние сме „лисиците на бутилката“. Водим много приятен живот. Прекарваме дните си, като показваме своята привързаност с предизвикателства от типа на „кой ще пие най-много“. Това е един вид тренировка в случай на дуел.

— Струва ми се, че и по-рано бяхте добре тренирани — каза Самуел, като изпусна облак от дим.

— О, това не беше нищо. Оттогава ние така напреднахме, че ти ще се изненадаш. Повярвай ми.

— Вярвам на носа ти. Но това безкрайно пиене сигурно се отразява на кесиите ви?

— За съжаление! — плачевно каза Трихтер. — Факт е, че докато пресушаваме бутилките, бързо поставяме и джобовете си на сухо. Първите три месеца задлъжняхме за цял живот. Но от доста време вече не правим нови дългове.

— Как така?

— Защото вече не ни дават на кредит. Впрочем сега вече можем да пием, без това да ни струва пфениг.

— Нима — каза Самуел недоверчиво.

— Струва ти се невероятно? Слушай. Ето накратко нашия подход: обзалагаме се. И тъй като винаги печелим облозите, зрителите плащат всичко. Но този благороден източник с времето може да пресъхне. Вече не се осмеляват. Плашим ги. Колко сме нещастни! Дотам сме стигнали, че всички се възхищават от нас. Но виждам, че идва гибелният ден, когато няма да има повече желаещи да се обзалагат и да плащат вместо нас, а тогава как ще пием?

И Трихтер добави тъжно:

— Такава нужда изпитвам да пия!

— Значи много обичаш виното? — попита Самуел.

— Не виното, а забравата, която е в него.

— Какво толкова искаш да забравиш? Дълговете си ли?

— Не, поведението си. Ах! Аз съм един мерзавец! Майка ми живее в Страсбург. Трябваше да работя, за да й помагам. Вместо това тя винаги ме е издържала като един подлец. След смъртта на баща ми кой трябваше да й помага? Аз, нали? Но имах наглостта да си помисля, че имам вуйчо, нейния брат, лейтенант от армията на Наполеон, и той хранеше сестра си. После, преди две години, вуйчо ми бе убит. Вече нямах претекст и си казах: „Хайде, негоднико, сега е моментът.“ Но за нещастие вуйчо ми бе оставил малко наследство. Така че вместо да изпращам пари на майка си, исках от нея. Отложих добрите си намерения за по-късно. Наследството не бе голямо, така че скоро го изядохме, още повече че аз пропих почти всичко и скоро не остана нито троха, нито капка. Виждаш, че съм голям мошеник. Казвам ти всичко това, за да разбереш защо пия: за да се разсейвам. Не искам да ме сметнеш за обикновен пияница, за гъба, за машина за пиене. Аз съм един нещастник.

— Но как възнамеряваш да излезеш от това положение? — попита Самуел?

— Не зная. Както мога. Всякакво средство би било добро. Ех, за да има майка ми хляб, ако трябваше да умра, бих умрял с удоволствие.

— Сериозно ли? — попита Самуел замислено.

— Съвсем сериозно.

— Добре е да зная това — добави Самуел — и ще го запомня. Но преди да стигнеш дотук, защо не се обърнеш към Наполеон, след като братът на майка ти е загинал, докато е бил на служба при него? Той има това качество на великите хора да знае да награждава тези, които са служили при него. Може да даде на майка ти пенсия, работа, въобще препитание.

Трихтер гордо вдигна глава:

— Аз съм германец. Мога ли да искам нещо от подтисника на Германия?

— Ти си германец, това е много добре, но нали един ден ми каза, че майка ти е французойка?

— Французойка е, наистина.

— Тогава скрупулите ти са неуместни. Пак ще поговорим за това. Но за момента трябва незабавно да се платят дълговете ти.

— О, отказал съм се от тази утопия.

— Не трябва никога от нищо да се отказваш. Исках да поговоря с теб по този въпрос. Кой от кредиторите ти най-много те преследва?

— Ще повярваш ли? Не е кръчмар — каза Трихтер. — Кръчмарите ме уважават, пазят ме, привличат ме като рядък и любопитен пияч, като труднодостижим идеал, който предлагат на вниманието на публиката. Моите облози им носят обилни печалби. Естествено около мен се напиват по мой пример. Аз съм школа. Впрочем аз предизвиквам внимание в една изба: украсявам заведението, аз съм лукс. Един уредник на балове искаше да ме наеме за тридесет флорина на седмица, при условие че ще постави обява пред заведението:

Отказах заради достойнството си, но вътрешно бях поласкан. О, не, не кръчмарите са тези, които ме преследват. Най-злият ми кредитор е Мулдорф.

— Шивачът?

— Самият той. Под предлог че ме облича от седем години, без да съм платил още първата си сметка, този подлец ме преследва. В продължение на шест години всеки път, когато искаше да му платя сметката, си поръчвах при него нова дреха, но от година насам съвсем отказва да ме облича. Недоволен, той безочливо ме преследва. Онзи ден минавах покрай магазина му, а той имаше неблагоразумието да излезе и да ми каже насред улицата, че дрехата, която нося, е негова, след като не съм я платил, и протегна нечестивата си ръка.

— Нима си позволява по този начин да пренебрегва привилегиите на университета — извика Самуел.

— Бъди спокоен — отвърна Трихтер. — Един високомерен поглед задържа навреме този безразсъден човек. Аз му прощавам. Разбирам гнева на този буржоа по рождение, отчаян от дългото чакане на една кръгла сума, а и не може да се оплаче пред съда заради университетските закони, които забраняват на еснафите да ни дават на кредит. И без това, както ти казах, думите му не бяха последвани от действия.

— Това, че е имал намерение, вече е достатъчно — извика Самуел. — Мулдорф трябва да бъде наказан.

— Без съмнение това е важно, но…

— Но какво?… Осъждам го да ти даде разписка, а освен това и да ти отпусне голямо обезщетение. Това удовлетворява ли те?

— Чудесно, но да не се шегуваш?

— Ще видиш. Дай ми нещо за писане.

Трихтер се почеса затруднен по главата.

— Нямаш ли нещо за писане? — повтори Самуел.

— Работата е там — каза Трихтер, — че нямам нито мастило, нито перо, нито хартия.

— Позвъни. Трябва да се намери някъде в хотела.

— Не зная, това е хотел за студенти. Никога не съм искал подобно нещо.

След позвъняването на Трихтер дойде един слуга и донесе необходимото.

— Почакайте — каза Самуел на слугата. Той написа:

„Скъпи ми господин Мулдорф,

Един приятел ме предупреди, че вашият длъжник Трихтер е получил от майка си петстотин флорина.“

— На Мулдорф ли пишеш? — прекъсна го Трихтер.

— На самия него.

— И какво му пишеш?

— Предисловие, въведение в темата, изложение на комедия или на драма,

— Аха! — каза доволно Трихтер, без да разбира нищо.

Самуел запечата писмото, написа адреса и го даде на момчето.

— Изпратете това на първия „лешояд“ (хлапак), когото срещнете, и му дайте тази монета за услугата. Той ще предаде писмото, без да казва откъде идва то.

Момчето излезе.

— Сега — обърна се Самуел към Трихтер — ще отидеш при Мулдорф.

— За какво?

— За да си поръчаш цял кат дрехи.

— Той ще ми поиска пари!

— Разбира се, за бога! Това е очевидно, но тогава ти ще го изпратиш по дяволите.

— Хм, възможно е да се разсърди, че съм отишъл да му се подигравам.

— Ще го обиждаш, ще го доведеш до крайност.

— Но…

— Какво става с теб? — прекъсна го Самуел със строг глас. — Откога любимата ми лисица си позволява да противоречи, когато говори неговият сеньор? Аз те водя, няма нужда да виждаш: моите очи гледат вместо теб. Върви при Мулдорф, бъди много нахален и неблагоразумен и се моли на Бога да завърши с жеста си от оня ден.

— Трябва ли да понеса това?

— О, за това прави каквото искаш — каза Самуел. — Оставям те на собствения ти инстинкт.

— Добре тогава! — извика Трихтер войнствено.

— Вземи бастуна си.

— И аз така мисля да направя. Трихтер взе бастуна си и изскочи навън.

„Ето как започват всички големи войни — помисли Самуел — и винаги заради жена. Кристиане ще бъде доволна.“