Александър Дюма
Адската дупка (34)

XXXIV
ДВЕ ОБЕЩАНИЯ

Юлиус потрепера, пребледня, стана.

— Наскърбили са те, Кристиане, и ти не си ми казала? Не съм ли тук, за да те защитавам? Самуел, какво казва тя?

Погледът, който хвърли на Самуел, блестеше като острие на шпага.

— Да оставим госпожата да обясни — отговори миролюбиво Самуел.

Но погледът му бе леден като студенината на стоманата.

Кристиане видя как двата погледа се срещнаха. Стори й се че погледът на Самуел е острие, което пронизва Юлиус.

Тя се хвърли на врата на мъжа си, като да го защити.

— Говори — каза Юлиус, — какво се е случило?

— Нищо, — каза тя, като избухна в плач.

— Но какво искаше да кажеш? За какви факти искаше да говориш?

— Нямам факти, Юлиус, имам само инстинкт.

— Сторил ли ти е нещо? — настоя Юлиус.

— Съвсем нищо — отговори тя.

— Нищо ли не ти е казвал?

Тя отговори отново:

— Нищо.

— За какво говореше тогава? — попита той, доволен в себе си, че може да остане приятел на Самуел.

Самуел се усмихваше. След известна мълчание Кристиане изтри сълзите си.

— Да не говорим повече за това — каза тя. — Но преди малко ти ми каза много странни неща. Оплакваше се от самота и бе прав. Един мъж с твоите качества, Юлиус, е създаден, за да живее с други мъже. За жените е достатъчно да имат само сърце. Все така ще те обичам, но не искам да те обсебвам! Не искам да лишавам от нищо твое тези, на които можеш да служиш. Нека не се затваряме за вечни времена в този замък: ще се връщаме, когато ти се харесва, когато изпитваш нужда да си починеш. Да отидем в Берлин, Юлиус, да отидем във Франкфурт, да отидем там, където ще можеш да проявиш своите дарби, да отидем там, където ще се възхищават от теб, както тук те обичат.

— Малката ми — каза Юлиус, като я целуна, — какво би казал баща ми, които ни остави този замък, ако покажем, че го пренебрегваме?

— Е, добре — продължи тя, — без да напускаме замъка, бихме могли поне да ходим до Хайделберг от време на време. Често си ми разказвал колко весел и щастлив е понякога животът на студентите. Сигурно съжаляваш за него. Нищо не ни пречи да имаме жилище в града. Ще се потопиш отново в твоето учение, ще виждаш отново старите си другари, празненствата, голямата си библиотека.

— Невъзможно, скъпа Кристиане. Мога ли да водя студентски живот с жена и дете?

— Отказваш ми всичко — каза Кристиане със сълзи в очите.

Самуел, които бе останал настрани, се приближи.

— Юлиус е прав, госпожо — каза той. — Виконтът, владетел на Ебербах, не може да стане пак студент, а Ландек не може да отиде в Хайделберг. Но искате ли Хайделберг да дойде в Ландек?

— Какво искаш да кажеш? — запита Юлиус.

— Искам да кажа, че госпожата е по-силна от Мохамед и че планината може да извърви целия път към нея.

— Не ви разбирам, господине — каза Кристиане.

Самуел продължи твърдо и някак тържествено:

— Госпожо, искам да ви докажа, че съм ви напълно предан. В този момент вие желаете две неща: първото е Юлиус да намира около себе си от време на време веселото или сериозно оживление на университета. Е, добре! След три дни университетът ще бъде пренесен около този замък.

— Шегуваш ли се? — попита Юлиус.

— Никак — отговори Самуел. — Ще видиш. Другата молба, която отправихте към Юлиус, госпожо, ме касае. Моят вид не ви харесва и искате да ме отстраните. Е, добре. И по този въпрос ще бъдете удовлетворена. Моят личен салон е в съседство с този кабинет. Благоволете да влезете там за момент.

Той отвори една врата. Озадачена, Кристиане влезе. Самуел я последва.

— Нямам ли право да ви придружа? — попита Юлиус, като се смееше.

— Имаш, разбира се — отвърна Самуел.

Юлиус отиде при Самуел и Кристиане.

Самуел заведе Кристиане пред едно пано на стената.

— Виждате добре това пано, нали, госпожо? Виждате добре този изваян император, които държи глобус в дясната си ръка? Може да стане така, че някой ден да пожелаете да ме видите.

Кристиане направи знак на съмнение.

— Боже мой, кой знае? — продължи Самуел. — Да не казваме не на каквато и да било възможност. Ако стане така, че да ви бъда от полза за нещо, ето какво трябва да направите, за да ме предупредите. Ще дойдете до паното и ще натиснете глобуса, които държи този император. Глобусът е свързан с пружина; пружината задейства звънец; звънецът ме предупреждава. Без значение дали съм близо или далеч, госпожо, ако отсъствам, след двадесет и четири часа, а веднага, ако съм тук, аз ще се притичам на вашето повикване. Но дотогава, слушайте добре, докато не ме извикате сама, давам ви честната си дума, че няма да ме видите.

Кристиане остана известно време стъписана, след това се обърна към Юлиус.

— Какво ще кажеш на това, Юлиус? Не си ли малко изненадан в крайна сметка, че г-н Самуел познава къщата ти по-добре от самия теб и че се чувства тук като у дома си?

— Това е загадката, за която се канех да разкажа на Юлиус, когато вие влязохте. Простете ми, ако не мога да говоря пред вас. Но тук има една тайна, която не е моя и мога да я доверя само на Юлиус. Надявам се, че с изключение на това ви дадох пълно удовлетворение.

— Да, господине — каза Кристиане, — и въпреки че има известно противоречие между думите и делата ви, аз се оттеглям, като искам да вярвам на думите ви.

— Ще видите, че всичко ще бъде изпълнено — каза Самуел. — До три дни университетът на Хайделберг ще се е пренесъл при вас като гората на Макбет. И ще ме видите само когато задвижите лоста.

Самуел я изпрати до вратата и я поздрави с чудесна изисканост. Този път тя отговори на поздрава му с по-малко отвращение, заинтригувана против волята си от обещанията на този странен човек.

Самуел я чу как се отдалечава, след което се върна при Юлиус.

— А сега — каза му той — да влезем в твоя кабинет, където са взети всички мерки, за да не може никой да ни чуе, и да поговорим за по-сериозни неща.