Александър Дюма
Адската дупка (45)

XLV
КРИСТИАНЕ СЕ СТРАХУВА

На другия ден, към четири часа следобед, Юлиус и Кристиане се разхождаха. Току-що бяха излезли от замъка.

— Накъде да тръгнем? — попита Юлиус.

— Накъдето искаш — каза Кристиане.

— О, на мен ми е все едно — отвърна Юлиус с лениво безразличие.

— Добре тогава, да се качим при Гретхен. Не е идвала тази сутрин. Трябваше да изпратя за козата й. Малко съм разтревожена.

Качиха се по високата скала към колибата. Кристиане се обърна към долината.

— Каква хубава гледка — каза тя на Юлиус, като сочеше реката и височините на хоризонта.

— Да — каза Юлиус, без да обръща поглед. Кристиане като че ли не забеляза безразличието на мъжа си. Тя се упъти към колибата на Гретхен.

Вратата бе заключена.

— Без съмнение тя в планината с козите си — каза Юлиус.

Кристиане отиде на няколко крачки при вдлъбнатината на скалата, където Гретхен имаше навика да пасе козите си. Козите бяха там.

„Това е странно!“, помисли Кристиане.

После се върна при вратата и извика:

— Гретхен! Тук ли си? Гретхен!

Никой не отговори.

В този момент се чу силна глъчка, която идваше откъм долината. Юлиус и Кристиане погледнаха натам.

Пътят за Некарщайнах бе почернял от народ. Облаци от прах пречеха да се види какво точно става. Викове, объркани песни, прекъсвани от вятъра, това бе всичко, което можеше да се чуе. Всичко, което можеше да се види, бе, че там имаше поне петстотин-шестстотин души.

Навалицата бързо напредваше. Изведнъж Юлиус плесна с ръце.

— Ами да! — извика той. — Това е Самуел, който удържа на думата си!

— Какво искаш да кажеш? — попита Кристиане.

— Искам да кажа — повтори Юлиус, — че Хайделберг се пренася в Ландек. Самуел ти беше обещал това, а той винаги изпълнява обещанията си. Но да направи това толкова бързо! Да, наистина, това са моите другари от Университета. Чуваш ли песента „Вивалера“? О! Каква хубава изненада!

И погледът на Юлиус, допреди малко заспал, се пробуждаше. Кристиане се замисли.

Пътят минаваше в подножието на скалата, където бяха застанали Кристиане и Юлиус. Тълпата напредваше бързо и весело. Скоро Юлиус можа да различи Самуел, който бе начело на групата. Беше на кон, сериозен като генерал начело на армия.

Зад него носеха голямото академично знаме. Студентите вървяха и скоро се изравниха с Юлиус и Кристиане.

Минавайки покрай тях, Самуел вдигна поглед, забеляза ги и ги поздрави.

Студентите познаха Юлиус. Всички шапки се свалиха за поздрав, а всички уста запяха най-шумния припев, който някога е проглушавал човешки уши.

— Добре, моя малка Кристиане — каза Юлиус, — моите другари ме видяха и мисля, че ще е добре да ги поздравя. Ти си само на две крачки от замъка и можеш сама да се прибереш. Признавам, малко съм нетърпелив да подновя познанството с приятелите си и да разбера какво означава всичко това. Ще дойда при теб след малко.

— Върви — каза Кристиане натъжена, без сама да знае защо.

Юлиус не изчака да му се повтаря. Той целуна Кристиане по челото, престори се, че върви спокойно до завоя на пътеката, и когато го мина и тя вече не можеше да го види, се затича с всичка сила и за две минути стигна до тълпата.

Кристиане го видя как се отдалечава.

„Щом Самуел е тук, каза си тя, той тича при него.“

Тя изтри сълза от окото си и се готвеше да тръгне, когато чу стъпки зад гърба си.

Обърна се и видя Гретхен.

— Гретхен! — възкликна тя. — Но какво ти е?

Малката козарка бе доста променена от предната вечер. Бледа, съсипана, с разчорлени коси, с черни кръгове под очите, тя изглеждаше състарена с десет години. Вълнението, обичайно за нея, бе отстъпило място на мрачно вцепенение: нещо гибелно и злокобно лъхаше от цялото й същество.

— Какво ти е? — повтори Кристиане. — И откъде идваш?

— Идвам от стаята си.

— Ние те викахме. Защо не се обади?

— Защото господин виконтът беше с вас, а аз не искам повече да ме виждат. Не, повече няма да се показвам пред никого и няма да говоря с никого освен с вас. Срамувам се. Вас ви обичам и непременно трябваше да ви кажа: „Внимавайте, Самуел Гелб не лъже. Виждате ли, това, което казва, го изпълнява. Заплаши ли някого, непременно нанася удар. Това е по-силно от вас и по-силно от него може би.“ Вижте, аз страдам, като ви казвам това, но то е, за да ви спася. Обърнете поглед в друга посока, не ме гледайте, моля ви, и всичко ще ви кажа. Не ме гледайте, така, сега е добре. Слушайте: Самуел Гелб бе казал, че ще бъда негова. Е, добре! Той ми даде да пия питие, създадено в неговия ад и от моите цветя… В крайна сметка, негова съм. Пазете се! Сбогом.

И като се втурна ненадейно, избяга в колибата си и се заключи.

Кристиане остана неподвижна и ужасена.

— Гретхен! Гретхен! — извика тя.

Но колкото и да викаше, Гретхен не се появи.

— О! — мислеше Кристиане, цялата разтреперана. — Истина е: той изпълнява всичко, което каже. Ето че Хайделберг се пресели в Ландек! Ето че Гретхен е погубена и ме изоставя, мъжът ми също ме изоставя. Сама съм! Ох! Страх ме е! Ще пиша на барона и ще го извикам на помощ.