Александър Дюма
Четиридесет и петимата (92)

Глава 27

Негова светлост херцог дьо Гиз

В неделя, на 10 юни, в единайсет сутринта целият кралски двор се събра в павильона, където умираше херцог д’Анжу.

Рано сутринта на 10 юни Мирон съобщи на краля, че болестта е неизлечима и че на Франсоа д’Анжу му остава по-малко от ден.

Кралят се престори на съсипан от мъка и се обърна към събралите се:

— Сега вече враговете ми ще надигнат глава…

На което кралицата майка отговори:

— Съдбата ни е в Божиите ръце, сине мой.

А Шико, който стоеше близо до краля, допълни:

— Според силите си трябва да подпомагаме Господа, ваше величество.

В единайсет и половина лицето на умиращия стана бяло като восък. Кръвоизливът, който така ужасяваше околните, внезапно спря, крайниците на принца изстинала.

Анри седеше до главата на брат си. Екатерина, която се беше наместила между стената и леглото, държеше ледената ръка на сина си.

Епископът на Шато Тиери и кардинал дьо Жоайоз започнаха молитвата. Всички присъствуващи коленичиха и със събрани длани заповтаряха думите.

По пладне болният отвори очи. Слънцето надникна иззад облаците и заля леглото му със златно сияние. Франсоа, който до този миг беше почти в безсъзнание, изведнъж вдигна ръка като човек, обзет от ужас.

После изкрещя и се удари по челото, сякаш се бе домогнал до някоя от тайните на живота си.

— Бюси! — пошепна той. — Диана!

И с нейното име на уста Франсоа д’Анжу предаде Богу дух.

В същия миг — странно съвпадение — слънцето, заляло със светлина герба на френския кралски дом, се скри. И златните хералдически лилии, до преди миг така сияйни, избледняха и се сляха със синия фон, по който бяха разпилени.

Екатерина пусна ръката на сина си.

Анри III се разтрепера и се опря на рамото на Шико.

Мирон сложи до устните на Франсоа златния дискос и каза:

— Монсеньорът почина.

В отговор на тези думи от съседните стаи отекна многогласно бучене, което сякаш пригласяше на псалма, полугласно произнасян от кардинала:

— „Cedant iniquitates meae ad vocem deprecationis meae…“^[1]

— Почина! — повтори кралят и се прекръсти. — Моят брат! Моят брат! Нямам деца, нямам наследници! Кой ще стане мой наследник?

Още недовършил, и откъм стълбите се чу шум.

Намбю бързо влезе в стаята, където беше покойникът, и докладва:

— Негова светлост монсеньор херцог дьо Гиз.

Поразен от този отговор на зададения въпрос, кралят пребледня и погледна майка си.

Екатерина беше още по-бледа от сина си. Чула фаталното предсказание, тя стисна ръката на краля, сякаш искаше да каже:

„Ето опасността… Но не се бойте, с вас съм!“

Появи се херцогът със свитата. Той влезе с високо вдигната глава, макар че очите му потърсиха краля със смутен израз.

Анри III направи властен жест към леглото с тленните останки.

Херцогът сведе глава и бавно коленичи.

Останалите последваха примера му.

Само Анри III и майка му останаха прави и в погледа на краля блесна гордост.

Шико забеляза и пошепна друг стих от Псалтира:

— „Dijiciet potentes de sede et exaetabit humiles.“^[2]