Александър Дюма
Четиридесет и петимата (58)

Глава 26

Вратата се отваря

Щом стигна до вратата, нещастният Анри отново бе обзет от своята обикновена нерешителност.

— По-смело! — окуражаваше се той сам на всяка крачка.

Но преди да почука, той се огледа за последен път и видя на паважа отраженията на светлините, които идваха от прозорците на странноприемницата.

„Там — помисли той — влизат, за да се насладят на любовните радости. Защо спокойното сърце и безгрижната усмивка не са моя съдба?“

В този миг от камбанарията на черквата Сен-Жермен-дьо-Пре се чу печален звън.

— Ето, вече удари десет — с въздишка произнесе Анри.

И вдигна дървеното чукче.

„Ужасен живот! — мислеше той. — Живот на грохнал старец! О! Скоро ли ще настъпи денят, когато ще мога да кажа: Привет, прекрасна, радостна смърт, привет, желан гроб!“

Той почука втори път.

„Все същото — продължаваше той, докато се вслушваше. — Ето че се отвори вътрешната врата, под тежестта на стъпките заскърца стълбата, стъпките се приближават; и както винаги, винаги!“

— Ще почукам още веднъж — промълви той, — за последен път. Да, така си и знаех: приближаването става по-внимателно, слугата гледа през чугунената решетка, вижда моето бледно, мрачно, отслабнало лице — и както винаги си отива, без да ми отвори!

Възцарилата се наоколо тишина, като че ли оправдаваше думите на нещастника.

— Сбогом, безсърдечен дом, сбогом до утре! — възкликна той.

Анри едва отмина няколко крачки и за голяма своя почуда чу как ключалката защрака, вратата се отвори и изправилият се на нея слуга се поклони ниско.

Това беше същият онзи човек, чиято външност описахме по време на разговора му с Робер Брике.

— Добър вечер, господине — каза той с рязък глас, който обаче се стори на дьо Бушаж по-сладък от онези ангелски гласове, които понякога чуваме в детството си насън, когато пред нас се разтварят небесата.

Смаян, разтреперан, сплел молитвено ръце, Анри побърза да се върне; на прага на къщата той се олюля и сигурно би паднал, ако слугата не беше го подкрепил.

— Аз съм тук, пред вас, господине — заяви слугата. — Кажете, моля ви, какво желаете?

— Аз обичах така страстно — отговори младият човек, — че вече не знам дали обичам още.

— Няма ли да благоволите, господине, да седнете тук, до мен, за да поговорим?

Анри се подчини на тази покана с такава готовност, като че беше отправена от френския крал или римския император.

— Говорете, господине, поверете ми желанието си — каза слугата.

— Приятелю — отговори дьо Бушаж, — с вас се срещаме и говорим не за първи път. Спомнете си, неведнъж съм ви срещал по безлюдни места и съм ви заговарял — вие никога не пожелавахте да ме изслушате. Днес ме съветвате да ви поверя своите желания. Какво се случи, велики Боже? Какво ново нещастие се крие зад снизхождението, с което ме удостоявате?

Слугата въздъхна. Изглежда, зад суровата му външност биеше състрадателно сърце.

Ободрен от тази въздишка, Анри продължи:

— Вие знаете — каза той, — че аз обичам, горещо обичам; вие видяхте как търсех една особа и успях да я намеря, независимо от усилията, които тя полагаше, за да избегне срещата с мен. При най-мъчителните терзания от мен не се откъсваше нито една дума на горест; аз никога не прибягнах до насилствени действия.

— Това е вярно, господине — каза слугата. — Моята господарка и аз ви отдаваме дължимото.

— В края на краищата — продължи младият граф с неизяснима тъга — аз все знача нещо на този свят; нося знатно име, покровителствува ме самият крал. Ето, днес кралят настоя да споделя с него своите мъки, предложи ми помощта си.

— Боже милостиви! — възкликна слугата, видимо разтревожен.

— Но аз не се съгласих — бързо добави младежът. — Не, аз отхвърлих всичко, от всичко се отказах, за да дойда отново тук и сплел молитвено ръце, да ви умолявам да ми отворите тази врата, която — знам това — никога не се отваря.

— Графе, вие наистина имате благородно сърце и сте достоен за любов.

— И какво от това? — с дълбока мъка възкликна Анри. — На какви мъки обрекохте човека, който даже и според вас е достоен за любов! Всяка сутрин моят паж донася писмо, което никой не приема; всяка вечер аз сам чукам на тази врата. Тази жена няма сърце! Ако имаше сърце, тя самата би ме убила чрез отказа, произнесен от нея, или би заповядала да бъда убит с удар на кинжал — мъртъв поне не бих страдал.

— Графе — отговори слугата, като изслуша най-внимателно младежа, — вярвайте ми, дамата, която вие така яростно обвинявате, съвсем не е така безчувствено жестока, както смятате, тя е изпълнена с най-живо съчувствие към вас.

— О! „Съчувствие!“ — възкликна младежът. — Нека сърцето й познае любовта такава, с каквато съм изпълнен аз — и ако в отговор й предложат съчувствие, аз ще бъда отмъстен!

— Графе, графе, жената понякога отхвърля любовта не защото не е способна да обича; може би тази, за която става дума, е познавала и по-силна страст, отколкото ви е дадено да изпитате вие!

Анри вдигна ръце към небето.

— Който обича така, той обича вечно! — възкликна той.

— А нима съм ви казал, графе, че тя е престанала да обича? — попита слугата.

Анри тежко застена и рухна на земята, като че беше смъртно ранен.

— Тя обича! — възкликна той. — Обича! О, Боже! Боже!

— Да, графе, тя обича; но не я ревнувайте от този, който вече не е между живите. Моята господарка е вдовица — прибави състрадателният слуга с желание да утеши младежа.

Действително, тези думи като някакво вълшебство му възвърнаха живота, силите и надеждата.

— Кълна се във всичко свято — каза той, — не ме оставяйте на произвола на съдбата! Тя е вдовица, казахте; значи причината за сълзите й ще изчезне. Скръбта по починалите е като болест: този, който преживее кризата, става по-силен и по-устойчив, отколкото преди.

Слугата поклати глава.

— Графе — отговори той, — тази дама се закле вечно да бъде вярна на мъртвия; аз добре я познавам — тя свято пази своята дума.

— Аз ще чакам, ще чакам десет години, ако е нужно! — възкликна Анри. — Господ не ще допусне тя да умре от мъка или насилствено да прекъсне нишката на живота си. Вие сам разбирате: щом като не е умряла, значи иска да живее; щом като продължава да живее, значи мога да се надявам.

— Ах, млади човече, млади човече! — със зловещ глас възрази слугата. — Тя вече живее сама не ден, не месец, нито година, а цели седем години!

Дьо Бушаж трепна.

— Вие се надявате, че тя ще се утеши. Никога, графе, никога! Аз също никога няма да се утеша, макар че бях само смирен слуга на покойния — също никога, не ще се утеша!

— Този човек, когото оплакват така — го прекъсна Анри, — този щастлив покойник, този съпруг…

— Той беше любим, а жена като тази, която имахте нещастие да обикнете, за целия си живот има само един съпруг.

— Приятелю, приятелю — възкликна дьо Бушаж, уплашен от мрачното величие на слугата, — приятелю, заклевам ви, бъдете ми ходатай!

— Аз!… — възкликна слугата. — Аз!… Чуйте, графе, ако аз ви смятах способен да упражните насилие спрямо моята господарка, щях да ви умъртвя със собствената си ръка!

И той измъкна изпод плаща силната си, мускулеста ръка; изглеждаше, че това беше ръка на млад, около двадесет и петгодишен мъж, докато посивелите му коси и прегърбеният му стан издаваха шестдесетгодишен човек.

— Но, ако обратно — продължи той, — моята господарка ви обикне, то ще трябва да умре тя! Сега, графе, аз ви казах всичко, което имах да ви казвам.

Анри стана съвсем потиснат.

— Благодаря ви — каза той, — за това, че се съжалихте над моите страдания. Аз реших.

— Значи, графе, вие ще си отидете. Но ще ни оставите на участ по-тежка от вашата, повярвайте ми!

— Да, аз действително ще си отида — продължи младежът, — бъдете спокойни, ще си отида завинаги!

— Искате да умрете — разбирам ви.

— Защо да крия от вас? Аз не мога да живея без нея и следователно трябва да умра, щом тя не може да бъде моя.

— Графе, ние често сме говорили с моята господарка за смъртта. Вярвайте ми: смъртта, приета от собствената ръка, е лоша смърт.

— Затова аз не ще я избера: човек на моите години, със знатно име и високо звание може да умре от смърт, прославяна във всички времена — да падне в битка за своя крал, за своята страна… Прощавайте, благодаря ви! — каза графът и подаде ръка на неизвестния слуга.

След това той бързо се отдалечи, като хвърли в нозете на своя събеседник, трогнат от тази дълбока скръб, кесия, натъпкана с жълтици.

Часовникът на черквата Сен-Жермен-дьо-Пре удари полунощ.