Александър Дюма
Четиридесет и петимата (62)

Глава 30

Лабораторията

Реми заведе Диана в съседната стая, натисна пружината, скрита под паркета, и отвори тайния люк.

В отвора се виждаше стръмна и тясна стълба. Реми първи слезе няколко стъпала и подаде ръка на Диана: като се опираше на нея, Диана го последва. Двадесетте стъпала на тази стълба водеха в подземие, в което имаше пещ с огромно огнище, квадратна маса, два плетени стола и много стъклени и метални съдове.

Единствени обитатели на това мрачно скривалище бяха една няма коза и безмълвни птици, но те наподобяваха призраците на тези живи същества, чийто облик носеха.

Едва тлеейки, огънят в пещта догаряше.

От серпантината на дестилационния казан, поставен върху огнището, бавно се стичаше златиста течност. Капките падаха във флакон, направен от бяло стъкло с дебелина два пръста и заедно с това учудващо прозрачен.

Като попадна сред всички тези предмети със странен вид и предназначение, Диана не показа нито учудване, нито страх: очевидно обикновените житейски впечатления ни най-малко не засягаха тази жена, която беше вън от живота.

Младият мъж запали лампата, приближи се до дълбокия кладенец, изкопан до една от стените на подземието, взе кофата, върза я с дълго въже и я пусна във водата, която зловещо чернееше в дълбочината: чу се глух плясък и минута по-късно Реми извади кофата, пълна догоре с вода, ледена и чиста като кристал.

— Приближете се, госпожо — каза Реми.

В това немалко количество вода той капна една-единствена капка от течността и водата мигновено се оцвети в жълто, след което жълтото изчезна и десет минути по-късно тя отново стана съвършено прозрачна.

Само неподвижността в погледа на Диана свидетелствуваше за дълбокото внимание, с което тя наблюдаваше тези промени.

— А по-нататък? — попита тя.

— По-нататък? Натопете в тази вода, която няма нито цвят, нито вкус, нито мирис, цвете, ръкавица, носна кърпичка; напоете с нея сапун, напълнете кана за миене на ръце или лице — и вие ще видите, както това са виждали в двора на Шарл IX, че цветето ще погуби жертвата със своя аромат, ръкавицата ще я отрови при допир с кожата, сапунът ще я убие, като проникне в порите.

— Сигурен ли сте в това, което казвате, Реми? — попита Диана.

— Лично извърших опитите, госпожо; вижте птиците — те вече не могат да спят и не искат да ядат; те са вкусили отровената вода. Погледнете козата, която е яла трева, полята с такава вода: козата е обречена, ако, пусната на свобода, не открие някаква противоотрова, която животните инстинктивно намират, а хората не познават.

— Може ли да видя този флакон, Реми? — попита Диана.

— Да, госпожо, но почакайте малко!

С безкрайни предпазни мерки Реми откачи флакона от серпантината, запуши гърлото с късче мек восък, покри го с парче вълнен плат и подаде флакона на своята спътница.

Диана го взе без колебание и като погледна гъстата течност, с която бе пълен, каза:

— Чудесно! Когато му дойде времето, ние ще направим избор между букета, ръкавиците и каната с вода. А може ли да се запази течността в метален съд?

— Тя го разяжда.

— Но нали флаконът може да се счупи?

— Не мисля. Вие виждате каква дебелина има стъклото. Впрочем, ние ще го затворим в златен калъф.

— Ще рече, вие, Реми, сте доволен? — попита Диана и на устните й заигра бледа усмивка.

— Доволен съм като никога, госпожо — каза Реми. — Да се наказват злодеите — означава да се прилага свещеното право на самия Господ Бог.

— Слушайте, Реми, слушайте… — настръхна Диана.

— Чухте ли нещо?

— Да… като че ли тропот на копита, Реми. Това може би са нашите коне.

— Твърде възможно е, госпожо. Нали определеният час вече наближава, но сега аз ще ги отпратя.

— Защо? Вместо в Меридор, Реми, ние ще отидем във Фландрия. Оставете конете!

— Да, разбирам.

В очите на слугата блесна радостен лъч, който можеше да бъде сравнен само с усмивката, плъзнала по устните на Диана.

Ами Граншан… — веднага добави той. — Какво да правим с Граншан?

— Граншан ще остане в Париж и ще продаде тази къща, която вече не ни е нужна. Но вие трябва да пуснете на свобода нещастните, невинни животни, които поради стечение на обстоятелствата е трябвало да страдат.

Реми взе флакона от ръцете на Диана и много внимателно го опакова. В този момент някой почука на външната врата.

— Това са вашите хора, госпожо, вие бяхте права. Качете се по-бързо горе, а аз през това време ще затворя люка.

Диана завари Граншан до вратата — разбуден от шума, той беше дошъл да я отвори. Старият човек бе много изненадан от новината за предстоящото заминаване на своята господарка, която му съобщи за него, без да уточни мястото на пътуването.

— Граншан, приятелю — каза тя, — Реми и аз отиваме на поклонение по обет, даден отдавна. На никого не казвайте за това пътешествие и в никакъв случай не споменавайте моето име.

— Всичко ще бъде изпълнено, госпожо, кълна ви се — отговори старият слуга. — Но нали ще се видим пак?

— Разбира се, Граншан, разбира се… Да не забравя, тази къща не ни е нужна повече.

Диана взе от шкафа връзка документи.

— Това са документите за правото на собственост. Дайте къщата под наем или я продайте, а вие се вървете в Меридор.

— Ако намеря купувач, госпожо, колко да поискам за къщата?

— Колкото пожелаете.

— Да донеса ли парите в Меридор?

— Оставете ги за себе си, мой славни Граншан.

— Как така, госпожо? Такава голяма сума?

— Разбира се! Нима не е мое свято задължение да ви възнаградя за преданата служба, Граншан? И нима не съм длъжна освен моя дълг да платя задълженията на моя баща?

— Но, госпожо, без пълномощно аз не мога да направя нищо.

— Той е прав — каза Реми.

— Намерете начин да се уреди всичко — каза Диана.

— Няма нищо по-просто. Къщата е на мое име, аз я подарявам на Граншан и така той ще има право да я продаде на когото си пожелае.

Реми взе перото и вписа в документа текста за дарение.

— А сега, сбогом — каза графиня дьо Монсоро на Граншан, силно разстроен от това, че остава съвсем сам в къщата, — сбогом, Граншан. Наредете конете да бъдат пред входа, докато се приготвя.

Диана се качи в своята стая, изряза с кинжал портрета от рамката, обви го в копринен плат и го прибра в пътната си чанта. Опустошената рамка като че ли още по-красноречиво отпреди говореше за скръбта, завладяла тази къща.