Александър Дюма
Четиридесет и петимата (3)

Глава 3

Проверката

Проверката, предстояща на шестимата избраници, които пред очите ни излязоха от тълпата и се приближиха към портата, се оказа проста.

Те трябваше да извадят от джоба си половин карта и да я връчат на офицера, който да я сравни с другата половина, и ако двете пасваха, се доказваха правата на носещия картата.

Гологлавият гасконец беше пръв. И с него започна проверката.

— Вашето име? — попита офицерът.

— Моето име ли, господин офицер? Че то е написано на тази карта.

— Няма значение, кажете си името! — нетърпеливо повтори офицерът. — Или не знаете как се казвате?

— Отлично зная, дявол да го вземе! А даже и да съм забравил, вие бихте могли да ми го припомните, та нали с вас сме земляци и даже рода.

— Вашето име, по дяволите!… Нима си въобразявате, че имам време да разглеждам хората?

— Добре. Казвам се Пардика дьо Пенкорне.

— Пардика дьо Пенкорне — повтори господин дьо Лоаняк, когото занапред ще наричаме с името, дадено му от гасконеца.

Хвърляйки поглед на картата, той прочете:

— „Пардика дьо Пенкорне, 26-и октомври 1585 година, точно по пладне.“

— Сент-Антоанската порта — добави гасконецът и посочи със сух черен пръст в картата.

— Отлично. Наред е. Минавайте — каза господин дьо Лоаняк. — Сега вие — обърна се той към втория.

Приближи се човекът с бронята.

— Вашата карта? — попита Лоаняк.

— Но как, господин дьо Лоаняк — възкликна човекът, — нима не можете да познаете сина на един от приятелите ви от детинство? Колко често играех на коленете ви!

— Не.

— Пертинакс дьо Монкрабо — продължи с удивление младият човек. — Не ме ли познахте?

— Когато съм на служба, не познавам никого, господине. Вашата карта.

Младият човек с бронята му подаде картата.

— „Пертинакс дьо Монкрабо, 26-и октомври, точно по пладне, Сент-Антоанската порта.“ Минавайте.

Младият човек, леко объркан от такъв прием, се присъедини към Пардика, който все още чакаше край портата.

Приближи се третият гасконец, същият, с когото бяха жената и децата.

— Вашата карта? — попита Лоаняк.

Послушната ръка на гасконеца в миг потъна в кожената чанта, висяща от дясната му страна.

Но напразно: носейки детето, той не можеше да намери търсената хартийка.

— Какво, дявол да го вземе, се мотаете с това дете, господине? Не виждате ли, че то ви пречи?

— Това е моят син, господин Лоаняк.

— Ами оставете го на земята.

Гасконецът се подчини. Бебето зарева.

— Вие какво, женен ли сте? — попита Лоаняк.

— Тъй вярно, господин офицер.

— На двадесет години?

— При нас се женят рано, както знаете, господин дьо Лоаняк, самият вие се оженихте на осемнадесет години.

— Е, това е — отбеляза Лоаняк — и този ме познава.

В това време се приближи жената с двете деца, вкопчили се в полата й.

— А защо пък да не е женен? — попита тя, като се изправи и отметна от загорялото си чело черните коси, слепнали се от праха по пътя. — Нима в Париж е минала модата да се женят? Да, господине, той е женен, а ето и още две деца, които го наричат свой баща.

— Да, но това са деца на жена ми, господин дьо Лоаняк, както и този висок момък, който стои зад нас… Приближи се, Милитор, и поздрави нашия земляк, господин дьо Лоаняк.

Приближи се, мушнал ръце в пояса си, юноша на шестнадесет-седемнадесет години, силен, ловък, напомнящ сокол с кръглите си очи и орлов нос.

Беше с кожено наметало, велурените му гащи очертаваха мускулести крака. Устните му, нагли и чувствени, се подчертаваха от наболите мустачки.

— Това е доведеният ми син Милитор, господин дьо Лоаняк, най-големият син на жена ми, тя е роднина на семейство Лоаняк: Милитор дьо Шавантрад е на вашите услуги… Че поздрави де, Милитор! — и се наведе към бебето, което с рев се търкаляше по земята. — Мълчи, Сципион, мълчи, детето ми — говореше му той, като продължаваше да търси картата по всички джобове.

През това време Милитор, вслушвайки се в увещанията на баща си, се поклони леко, без да изважда ръце от пояса си.

— В името на всичко свято, дайте си картата, господине! — нетърпеливо извика Лоаняк.

— Ела, Лардил, и ми помогни — каза гасконецът на жена си и се изчерви.

Лардил откъсна вкопчилите се ръчички от полата си и започна да тършува в чантата и джобовете на мъжа си.

— Хубава работа! — заповтаря тя. — Сигурно сме я загубили.

— Тогава ще се наложи да ви задържа — каза Лоаняк.

Гасконецът пребледня.

— Казвам се Есташ дьо Мираду — каза той, — за мен ще поръчителства моят роднина господин дьо Сен-Мален.

— А, вие сте роднина на Сен-Мален? — повтори Лоаняк и омекна. — Впрочем, ако ги слуша човек, те са роднини с всички! Е, добре, продължавайте да търсите и гледайте да я намерите!

— Потърси в нещата на децата, Лардил — каза Есташ, разтреперан от досада и тревога.

Лардил се наведе над малък вързоп и започна да прехвърля вещите в него, мърморейки си нещо под нос.

Малолетният Сципион продължаваше да реве с цяло гърло. Неговите едноутробни братя за развлечение му тъпчеха устата с пясък.

Милитор не помръдваше. Човек можеше да помисли, че семейните неприятности не го засягат.

— А какво има под парчето кожа, пришито на ръкава на този дангалак? — попита господин дьо Лоаняк.

— Да, наистина! — развика се ликуващо Есташ. — Спомних си, Лардил го измисли: тъкмо тя приши картата към ръкава на Милитор.

— Че и той нещо да носи — отбеляза иронично Лоаняк. — Здрав като бик, ама си пъхнал ръцете в пояса да не му тежат.

Устните на Милитор побледняха от ярост, а на носа, брадичката и челото му избиха червени петна.

— Биковете нямат ръце — измърмори той и се ококори злобно. — Те имат крака с копита, както някои известни ми хора.

— Тихо! — рече Есташ. — Виждаш, Милитор, че господин дьо Лоаняк се шегува.

— Не, дявол да го вземе, не се шегувам — възрази Лоаняк, — напротив, искам този дангалак да разбере думите ми както трябва. Ако беше мой доведен син, щях да го накарам да носи майка си, брат си, вързопа и гръм да ме удари, ако нямаше да го яхна и при това да му издърпам якичко ушите за доказателство, че е истинско магаре.

Милитор вече губеше самообладание. Есташ стана неспокоен. Но през тревогата му прозираше удоволствие от унижението, на което беше подложен завареникът му.

За да свърши с усложненията и да спаси първородния си син от насмешките на господин Лоаняк, Лардил извади картата от кожената нашивка и я подаде на офицера.

Господин дьо Лоаняк я взе и прочете:

— „Есташ дьо Мираду, 26-и октомври, точно по пладне, Сент-Антоанската порта.“ Е, минавайте и гледайте да не забравите някое от децата си.

Есташ дьо Мираду отново взе на ръце бебето Сципион. Лардил се хвана за пояса му, двете по-големи деца — за майчината пола, и цялото семейство, след което се влачеше мълчаливият Милитор, се присъедини към вече преминалите през проверката.

— Дяволска работа! — измърмори през зъби Лоаняк, докато наблюдаваше как Есташ дьо Мираду с домочадието си преминава портата. — Ама че войници ще получи господин д’Епернон!… — След това, обръщайки се към четвъртия претендент, той каза: — Сега е ваш ред!

Този човек беше без спътници. Изправен и надут, той, почуквайки с пръст, сваляше праха от дрехата си със стоманен цвят. Котешките му мустаци, зелените святкащи очи, изпъкналите скули и тънките устни придаваха на лицето му онзи израз на недоверие и алчна сдържаност, по който се познава човекът, старателно криещ и кесията, и сърцето си.

— „Шалабър, 26-и октомври, точно по пладне, Сент-Антоанската порта.“ Добре, вървете! — каза Лоаняк.

— Предполагам, че ще ни възстановят разходите за пътя? — с тих глас попита гасконецът.

— Аз не съм ковчежник, господине — сухо отговори Лоаняк. — Аз съм само охрана на портата. Минавайте.

Шалабър се подчини.

След Шалабър се появи млад русоляв конник. Изваждайки картата, той изръси от джоба си зар за игра и няколко карти.

Конникът се представи като Сен-Капотел и тъй като беше потвърдено от картата, която беше наред, той последва Шалабър.

Оставаше шестият човек, когото един самозван паж застави да побърза. Той протегна картата си на господин дьо Лоаняк. На нея пишеше:

„Ернотон дьо Карменж, 26-и октомври, точно по пладне, Сент-Антоанската порта.“

Докато господин дьо Лоаняк четеше това, пажът се суетеше и старателно криеше лицето си: отвърнал се, той оправяше съвсем изправната сбруя на коня на своя мним господар.

— Това вашият паж ли е, господине? — попита дьо Лоаняк Ернотон и посочи юношата.

— Както виждате, господин капитан — каза Ернотон, комуто не се искаше нито да лъже, нито да предаде юношата, — той оправя юздата на коня ми.

— Минавайте — каза Лоаняк, като внимателно огледа господин дьо Карменж, явно понравил му се и по лице, и по фигура. — Този поне има приличен вид — промърмори си той. — Отворете портата — заповяда Лоаняк — и пуснете шестимата заедно със спътниците им.

— По-бързо, по-бързо, господарю — каза пажът, — на седлото и да тръгваме.

Ернотон отново се подчини на влиянието, което му оказваше този странен юноша. Портата се отвори, той пришпори коня и следвайки указанията на пажа, влезе в Сент-Антоанското предградие.

Когато шестимата избраници преминаха през портата, Лоаняк заповяда да я затворят за най-голямо неудоволствие на тълпата, която разчиташе след свършването на формалностите също да попадне в града. Виждайки, че надеждите й са излъгани, тя започна шумно да изразява недоволството си.

След стремителния бяг през полето господин Митон лека-полека си възвърна мъжеството и внимателно се върна обратно. Сега той се реши да се оплаче от войниците, преграждащи пътя на добрите хора.

Метр Фриар, който успя да намери жена си, явно вече от нищо не се боеше под нейна защита и съобщаваше на августейшата си половинка новините от деня, тълкувайки ги по свой начин.

Междувременно конниците, единия от които малкият паж нарече Менвил, започнаха да се съвещават дали да не обиколят крепостната стена, разчитайки, че може да открият някакъв проход и през него да проникнат в Париж без проверката при Сент-Антоанската порта.

Бидейки философ, анализиращ произходящото, и учен, проникващ в същността на явленията, Робер Брике разбра, че развръзката на цялата сцена, за която разказахме, ще стане при Сент-Антоанската порта и че от разговорите на конниците, гражданите и селяните нищо повече не би могло да се разбере.

Затова той се приближи, доколкото можеше, до малката постройка, служеща за подслон на пазача и имаща два прозореца, единият от които гледаше към Париж, а другият — към околните поля.

Той още не беше успял да заеме новия си пост, когато един конник, долетял в галоп от Париж, скочи от коня и влезе в стражницата.

— Ето ме и мен, господин дьо Лоаняк — каза човекът.

— Добре. Откъде идвате?

— От Сен-Викторската порта.

— Колко са при вас?

— Петима.

— Картите?

— Заповядайте.

Лоаняк взе картите, провери ги и записа, на плочата си числото 5.

След като дойдоха още седем вестоносци, Лоаняк грижливо изписа следното:

Сен-Викторската порта	5
Бурделската порта	4
Тамнлската порта	6
Порта Сен-Дьони	5
Порта Сен-Жак	3
Порта Сент-Оноре	8
Монмартърска порта	4
Порта Бюси	4
Сент-Антоанската порта	6
Всичко:	45 (четиридесет и петима)

— Добре. Отворете портата и пуснете всички желаещи! — извика силно Лоаняк. Портата се разтвори.

Веднага коне, магарета, жени, деца и каруци се устремиха към Париж.

За около четвърт час по широкия път, наричан Сент-Антоанска улица, премина човешкият поток, събрал се от сутринта.

Лека-полека шумът стихна.

Господин дьо Лоаняк и хората му яхнаха отново конете. Робер Брике, останал последен, въпреки че бе дошъл пръв, прекрачи флегматично веригата, опъната през моста.

„Тези хора искаха да разберат нещо и не разбраха нищо дори за самите себе си — мислеше той. — Само аз разбрах нещичко. Началото е интересно, да продължим нататък. Но защо? И без това, дявол да го вземе, вече знам достатъчно. Какво му е интересното да гледаш как разкъсват на четири господин дьо Салсед? Не, без мен! Освен това вече се отказах от политиката… Трябва да обядвам. Ако не се криеше в облаците, слънцето щеше да показва пладне. Време е!“

С тези думи той влезе в Париж, усмихвайки се със спокойната си лукава усмивка.