Александър Дюма
Четиридесет и петимата (11)

Глава 11

Лигата

Докато се качваше по стълбата, Робер Брике забеляза, че Никола Пулен, след като поговори с един от тайнствените си съмишленици, спря при входа на галерията.

„Сигурно чака мен“ — помисли си Брике.

Точно така беше. Чиновникът от градския съд спря новия си приятел, когато той се канеше да влезе.

— Моля ви, не се обиждайте — каза Пулен, — но никой от моите другари не ви познава и те искат да поразпитат за вас, преди да ви допуснат до нашите съвещания.

— Това е съвсем правилно — отвърна Брике, — очаквах го.

— Вие сте доста тактичен човек — добави Пулен.

— Добре, тръгвам си — продължи Брике, все пак доволен, че за една вечер успя да види доста от доблестните защитници на Лигата.

— Да ви изпратя ли? — попита Пулен.

— Не, благодаря ви, няма смисъл.

— Работата е в това, че може да не ви пуснат да излезете. От друга страна — вече сигурно ме чакат.

— Нямате ли парола? Едва ли сте допуснали такава небрежност.

— Разбира се, че имаме. Тогава ми я кажете.

— Ами наистина, щом сте влезли…

— Освен това сме приятели.

— Добре. Кажете само „Парма и Лотарингия“.

— И вратарят ще ме пусне?

— Веднага.

— Чудесно, благодаря ви. Вървете, аз също тръгвам.

И Никола Пулен отиде при другите.

Брике направи няколко крачки към стълбата, като че ли се канеше да слезе в двора, но когато стигна до първото стъпало, спря и се огледа.

Установи, че сводестата галерия върви успоредно на външната стена на двореца, образувайки над нея широк навес. Беше ясно, че галерията води към някакво по-просторно, но ниско помещение, съвсем подходящо за тайното съвещание, на което Брике нямаше щастието да бъде допуснат.

Предположението му премина в увереност, когато забеляза светлина през едно зарешетено прозорче с дървен капак, даващо възможност да се погледне в помещението само отгоре.

Брике се досети, макар и не веднага, че това е прозорчето на залата и че ако се добере до него, би могъл де види доста неща.

Той се огледа.

Долу бяха пажовете с конете, войниците и вратарят — хора бдителни и наблюдателни.

За щастие, дворът беше доста голям, а нощта — тъмна. Освен това пажовете и войниците престанаха да се оглеждат и да наблюдават, след като участниците в събранието влязоха в галерията, а вратарят, спокоен, че вратата е заключена и никой не може да влезе, без да знае паролата, отиде при огнището и се зае с котлето, пълно с вино.

Любопитството е доста силен стимул — както и всяка друга страст. Желанието да се разбере неизвестното е толкова голямо, че много любопитни люде са жертвували живота си заради него.

Брике вече беше събрал доста сведения и му се искаше да ги допълни. Той се огледа още веднъж и спря поглед на светлината, идваща от прозорчето. Реши, че трябва непременно да го достигне, пресегна се към корниза и започна да се придвижва по него, като с ръце и крака използуваше издатините на орнамента, издялани в каменната стена.

Ако пажовете и войниците можеха да различат в тъмнината този фантастичен силует, плъзгащ се по стената без всякаква видима опора, без съмнение щяха да се развикат, че тук има някаква магия и дори на най-смелите щяха да им настръхнат косите.

Скоро Робер Брике се хвана за решетката на прозорчето и се скри между нея и дървения капак, така че не можеше да бъде видян нито отвън, нито отвътре.

Брике не беше сбъркал и беше щедро възнаграден за смелостта и труда си.

Пред погледа му се разкри обширна зала, осветена от четирироги железни светилници и задръстена с всякакви доспехи, сред които, ако се вгледаше добре, би могъл да види и своите.

Що се отнася до пиките, алебардите и мускетите — те бяха толкова много, че биха стигнали за четири полка.

Но Брике се интересуваше по-малко от оръжието и повече от хората, възнамеряващи да го пуснат в действие, като се мъчеше да разпознае лицата под шапките и качулките.

— Охо — прошепна той, — ето господин Крюсе, ето и малкия Бригар, бакалина от улицата на Ломбардците, ето господин Льоклер, претендиращ да носи името Бюси. Той, разбира се, нямаше да си позволи такова светотатство, ако истинският Бюси беше жив. Този майстор на фехтовката трябва да бъде поразпитан как бе изпратен в Лион на онзи свят моят добър познат Давид… По дяволите! Буржоазията е добре представена тук. Що се отнася до дворянството… Ето господин дьо Менвил, ръкува се с Никола Пулен. Трогателна картинка — побратимяване между съсловията… Виж ти, господин дьо Менвил бил оратор? Като че ли се кани да произнесе реч.

Господин дьо Менвил започна да говори. До Робер Брике не достигаше нито дума, но жестовете на говорещия и поведението на слушателите бяха доста красноречиви.

— Като че ли не успя да убеди слушателите си. Крюсе изглежда недоволен. Лашапел-Марто се е обърнал с гръб към Менвил, а Бюси-Льоклер свива рамене. Е, господин дьо Менвил, стегнете се, бъдете по-убедителен!… Най-сетне, слушателите се оживиха. Охо, отиват при него, стискат му ръка, подхвърлят шапките си, по дяволите!…

Както вече казахме, Брике виждаше, но не чуваше.

Затова ние, невидимо присъстващи на тези бурни дебати, ще разкажем на читателя, какво се случи в залата.

В началото Крюсе, Марто и Бюси се оплакаха на господин дьо Менвил от бездействието на херцог дьо Гиз.

Като прокурор Марто се изказа пръв.

— Господин дьо Менвил — започна той, — благодаря ви, че сте дошли, изпълнявайки поръчението на херцог Анри дьо Гиз. Благодарим ви и ви приемаме като негов посланик. Но на нас ни трябва господин херцогът лично. След смъртта на прославения, си баща той успя на осемнадесетгодишна възраст да убеди французите да се обединят в Лигата и ни събра под знамето си. С клетвата, която положихме, ние принесохме в жертва и себе си, и имуществото си в името на святото дело. И ето, въпреки нашите жертви, все още няма никакъв резултат. Предупреждаваме ви, господин дьо Менвил — парижани повече не могат да чакат. А ако се измори Париж, какво може да се очаква от Франция?… Би трябвало господин херцогът да се позамисли.

Изказването беше одобрено от всички присъстващи, особено от Никола Пулен.

Господин дьо Менвил отговори, без да се замисли:

— Господа, истина е, че все още нищо важно не се е случило. Причината е, че не му е дошло времето. Моля ви да поговорим по-обстойно. Монсеньор херцогът и брат му, монсеньор кардиналът, са в Нанси и наблюдават обстановката. Единият подготвя армията. Тя трябва да се противопостави на френските хугеноти, които херцог д’Анжу смята да хвърли срещу нас, за да разедини силите ни. Другият пише писмо след писмо до френското духовенство и папата, за да ги убеди да признаят официално нашия съюз. Монсеньор дьо Гиз знае неща, които не са ви известни. Възражда се старият съюз между херцог д’Анжу и Беарнеца^[1]. Целта им е чрез вълнения на границата на Навара да попречат на Испания да ни достави оръжие и пари. И преди да се започнат решителни действия и особено преди да пристигне в Париж, монсеньор херцогът иска да се подготви за въоръжена борба срещу еретиците и узурпаторите. Вместо херцог дьо Гиз всеки момент очаквам да пристигне господин дьо Майен — наш пълководец и съветник.

— Иначе казано — прекъсна го Бюси и тук той сви рамене, — вашите принцове са там, където ние не сме, и ги нима там, където бихме искали да бъдат. Какво прави например госпожа дьо Монпансьо?

— Господине, госпожа Монпансьо днес сутринта успя да проникне в Париж.

— Без никой да я види?

— Не, господине, видели са я.

— И кой?

— Салсед.

— О, о! — зашумяха събралите се.

— И как е успяла — попита Крюсе, — нима е станала невидима?

— Не, но поне се надявам, че е неуловима.

— Как разбрахте, че е тук? — попита Никола Пулен. — Предполагам, че не ви е казал Салсед.

— Знам, че е тук — отговори Менвил, — тъй като я съпроводих до Сент-Антоанската порта.

— Чух, че портата е била затворена — прекъсна го Марто.

— Да, господине — отговори Менвил е неизменната си учтивост, непровокирана от никакви нападки.

— Тогава как е минала?

— Това си е нейна работа… Господа — продължи Менвил, — днес имаше заповед в Париж да бъдат пуснати само хора, притежаващи специални пропуски. Кой ги е подписал — не знам. Така преди нас през Сент-Антоанската порта минаха петима или шестима души, четирима от които — зле облечени. Някои от тях се държаха с наглостта на хора, въобразяващи си, че се намират в завоювана страна. Кои са тези хора? Отговорете ми на този въпрос, господа. Нали ви е поръчано да следите всичко, което става във вашия град.

Така от обвиняем Менвил стана обвинител.

— Пропуски, с които разни нахали влизат в Париж! Но какво означава това? — попита Никола Пулен, недоумявайки.

— Щом вие, жителите на този град, не знаете, то как можем да знаем ние, лотарингците, които обикаляме цяла Франция за укрепването на нашия съюз.

— Как пристигнаха тези хора?

— Някои пеш, други на коне. Едни без придружители, други със слуги.

— Кралски хора ли бяха?

— Трима-четирима бяха направо дрипльовци.

— Военни?

— От шестима само двама носеха шпаги.

— Чужденци?

— Струва ми се — гасконци.

— О! — чу се презрителен възглас.

— Няма значение — отговори Бюси, — дори да са били турци, трябва да им обърнем внимание. Ще направим справка… Това е ваша работа, господин Пулен. Но всичко това няма пряка връзка с делата на Лигата.

— Съществува нов план — продължи Менвил. — Утре ще чуете, че Салсед, който вече веднъж ни предаде и възнамеряваше да го стори за втори път, не само че не е казал нищо преди смъртта си, но дори се е отказал от предишните си показания. И всичко това е постигнато благодарение на херцогинята, успяла да проникне в града заедно с един от имащите пропуски. Тя има куража да се добере до ешафода и да се покаже на осъдения, въпреки опасността да бъде разпозната. Така Салсед се реши да не дава нови показания, а малко по-късно палачът — наш славен съмишленик, му попречи да се разкае за решението си. Така че, господа, можете да не се притеснявате за нашите дела във Фландрия. Тази съдбовна тайна е погребана заедно със Салсед.

При тези думи присъстващите наобиколиха господин дьо Менвил.

Брике се досети, че те се радват за нещо. Това доста разтревожи достойния буржоа и, той взе някакво решение.

Скочи долу, без да вдига шум, тръгна към портата, където каза думите „Парма и Лотарингия“, и излезе.

Вече на улицата господин Робер Брике въздъхна дълбоко, по което можеше да се съди, че доста дълго беше стаявал дъха си.

От името на братята дьо Гиз господин дьо Менвил изложи плана на въстанието пред бъдещите парижки метежници. Беше решено да бъдат избити влиятелните привърженици на краля, после въстаниците да минат, по улиците на града с викове „Да живее месата! Смърт на политиците!“ и така да се повтори Вартоломеевата нощ. Само че този път освен хугенотите трябваше да бъдат ликвидирани и неблагонадеждните католици.

По този начин метежниците възнамеряваха да угодят едновременно на два Господа — на небесния цар, и на претендента за престола във Франция. На предвечния съдия и на господин дьо Гиз.