Александър Дюма
Четиридесет и петимата (32)

Глава 32

Парижките буржоа

Господин дьо Майен, предизвикал толкова много мълви в Лувъра, за което дори не подозираше, излезе от двореца Гиз през задния вход и на кон, с ботуши, без да се преоблече след пътя, се отправи със свитата си от трима благородници към Лувъра.

Предупреден за пристигането му, господин д’Епернон заповяда да бъде доложено за него на краля.

На свой ред господин дьо Лоаняк повторно даде същата заповед на Четиридесет и петимата: и така, петнадесет души се намираха във вестибюла, петнадесет — в двора, и четиринадесет — в казармата.

Казваме — четиринадесет, тъй като Ернотон, получил специално поръчение, не беше сред другарите си.

Но предвид на това, че свитата на господин дьо Майен не породи опасения, на втората група бе разрешено да се върне в казармата.

Господин дьо Майен бе въведен при краля; той се яви с най-почтителна визита и бе приет от краля с преувеличена любезност.

— И така, братовчеде — обърна се кралят към него, — решили сте, значи, да посетите Париж?

— Да, ваше величество — отвърна Майен, — от името на братята ми и от мое собствено сметнах за дълг да напомня на ваше кралско величество, че той няма по-предани слуги от нас.

— Ей Богу — каза Анри, — никой не се съмнява в това и ако не е удоволствието, което ми доставя вашето идване, бихте могли да не се затруднявате с това малко посещение. Навярно имате някаква друга причина?

— Ваше величество, опасявах се да не би странните слухове, които нашите врагове пускат от известно време, да повлияят върху вашата благосклонност към дома Гиз.

— Какви слухове? — попита кралят с така опасното дори за близките му хора добродушие.

— Нима ваше величество не сте чули нищо неблагоприятно за нас? — попита озадачен Майен.

— Мили братовчеде — отвърна кралят, — знайте, че не бих позволил тук каквито и да било лоши отзиви за рода Гиз. И тъй като всички наоколо знаят, изглежда, това по-добре от вас, никой не смее да каже за вас нищо лошо.

— В такъв случай, ваше величество — каза Майен, — не съжалявам, че дойдох в Париж — така можах да имам щастието да видя своя крал и да се убедя в неговото благоразположение. Признавам си обаче, че напразно избързах.

— Париж е славен град, херцоже, и никога не е излишно да го посети човек — забеляза кралят.

— Естествено, ваше величество, но в Соасон сме затрупани с неотложни работи.

— Ас какви точно?

— С работите на ваше величество.

— Което е вярно, е вярно, Майен. Продължавайте да се занимавате с тях. Аз умея да ценя услугите.

Херцогът се поклони с усмивка и се оттегли. Кралят се върна в спалнята си, като потриваше ръце.

Лоаняк даде знак на Ернотон, който прошепна нещо на слугата си и последният изтича до конюшнята. Без да губи време, Ернотон тръгна пеша след четиримата конници.

Нямаше никаква опасност да изпусне от погледа си господин дьо Майен: благодарение на бъбривостта на Пертинакс дьо Монкрабо и на Пардика дьо Пенкорне парижани вече знаеха за пристигането на принца от дьо Гиз. Дочули тази новина, лигистите заизлизаха на улицата: за тях не беше трудно да познаят Майен по широките му рамене, пълната фигура и лопатестата му брада.

Майен напразно се мъчеше да се избави от най-ревностните си привърженици, като им казваше:

— Обуздайте своята разпаленост, приятели. Кълна се в Бога, ще ни навлечете подозрение.

Наистина, когато херцогът пристигна в двореца Сен-Дени, където се бе настанил, се оказа, че е съпроводен от двеста-триста души.

Така че за Ернотон не бе трудно да проследи херцога, без да бъде забелязан от някого.

Когато пред входа на двореца Майен се обърна и отговори на приветствията на тълпата, на Ернотон му се стори, че един благородник от свитата на херцога е същият онзи конник, който бе съпровождал пажа или при когото служеше пажът, промъкнал се с помощта на Ернотон в Париж.

След като Майен се скри зад портите, на улицата се показа конна носилка. До нея се приближи Менвил. Завеската се отмести и при лунната светлина на Ернотон му се стори, че видя вътре и своя паж — дамата, която бе забелязал край Сент-Антоанските порти.

Менвил и дамата си размениха няколко думи, след което екипажът влезе в двореца; Менвил побърза да го последва и портите мигом бяха затворени след него.

След минута Менвил се показа на балкона, благодари на парижани от името на херцога и им предложи да се разотидат, за да не могат злонамерените хора да изтълкуват тяхното струпване по свой начин.

След това всички се оттеглиха с изключение на десет души, допуснати в двореца заедно с херцога.

Ернотон си тръгна, както всички останали или по-точно даде вид, че е последвал примера им.

Десетте споменати избраници бяха представители на Лигата, изпратени да благодарят на господин дьо Майен за пристигането му и да го помолят заедно с това да извика брат си в Париж.

Работата е там, че достойните буржоа, с които се запознахме бегло вечерта, когато Пулен закупуваше ризниците, ни най-малко не бяха лишени от въображение: те лелееха много замисли, изискващи одобрението и подкрепата на предводителя им.

Бюси-Льоклер съобщи, че е обучил три манастира на военно дело и е съставил бойни отряди от петстотин на брой буржоа, тоест, че разполага с около хиляда подготвени хора.

Лашапел-Марто се зае със съдиите, писарите и стражниците от двореца на Правосъдието. Той можеше да предложи добри съветници и хора на действието: за съветници имаше чиновници с мантии, за действие — двеста полицейски стражници. В разположение на Бригадата бяха търговците от Ломбардската улица и търговците на пазара.

Крюсе, подобно на Лашапел-Марто, разполагаше със съдебни чиновници и с Парижкия университет.

Делбар предлагаше петстотин моряци и пристанищни работници — всички до един върли католици.

Собственикът на работилницата за калаени съдове Полар и месарят Жилбер представяха хиляда и петстотин месари и колбасари от града и покрайнините.

Метр Никола Пулен, приятелят на Шико, бе готов да предложи всичко на света.

Херцог дьо Майен изслуша тези новини и каза:

— Радва ме, че силите на Лигата са толкова внушителни, но не виждам целите, които те поставят пред себе си.

— Предполагам — каза Бюси-Льоклер с откровеност, която у човек с толкова нисък произход можеше да прозвучи като дързост, — предполагам, че тъй като мисълта за съюз бе на нашите предводители, не ние, а те трябва да ни посочват целта.

— Господа — отвърна Майен, — вие сте напълно прави: целта трябва да ви бъде посочена от тези, които имат честта да бъдат ваши предводители. Ползувам се от случая да ви напомня: само пълководецът има правото да решава кога трябва да стане боят. Нека дори когато войските са строени, добре въоръжени и изпълнени с боен дух — сигналът за нападение да идва само от него.

— Но монсеньор — намеси се Крюсе, — Лигата не иска повече да чака, имахме вече честта да ви съобщим това.

— Не иска да чака какво, господин Крюсе? — попита го Майен.

— Постигането на целта.

— На каква цел?

— На нашата. Ние също си имаме план.

— В такъв случай няма да възразявам — каза Майен.

— Но ще можем ли да разчитаме на вашата подкрепа, монсеньор?

— Без съмнение, стига този план да се хареса на брат ми и мен.

Лигистите се спогледаха, двама или трима от тях дадоха знак на Лашапел-Марто да говори. Той излезе напред, сякаш за да поиска от херцога разрешение да вземе думата.

— Говорете — каза му херцогът.

— Та ето какво, монсеньор — започна Марто. — Съставихме го ние — Льоклер, Крюсе и аз. Планът е обмислен грижливо и се надяваме да ни донесе успех.

— По същество, господин Марто, по същество!

— В Париж има редица пунктове, свързващи въоръжените сили на града: това са Шатле, дворецът Тампъл, Кметството, Арсеналът и Лувърът.

— Правилно — съгласи се херцогът.

— Във всички тези пунктове има гарнизони, с които няма да е трудно да се справим, тъй като те не очакват нападение.

— Допускам — съгласи се херцогът.

— Освен това градът се отбранява от началника на нощната стража с неговите стрелци. Та ето какво решихме: да заловим началника в дома му — той живее в Кутюр-Сент-Катрин. Това може да свършим без много шум, тъй като мястото е уединено и слабо населено.

Майен поклати глава със съмнение.

— Не е възможно да се разбие безшумно една здрава врата и да се дадат двадесетина изстрела с аркебузи — забеляза той.

— Предвидихме това възражение, монсеньор — каза Марто. — Един от стрелците на нощната стража е наш човек. През нощта ще почукаме на вратата — ще бъдем само двама-трима, — той ще ни отвори и ще иде да доложи на началника си, че е получил заповед да се яви в Лувъра. В това няма нищо необичайно: веднъж в месеца кралят извиква при себе си този офицер. Когато вратата бъде отворена, ще пуснем вътре десет моряци, живеещи в квартал Сен-Пол, и те ще свършат с началника на стражата.

— Тоест ще го заколят.

— Да, монсеньор. По такъв начин отбраната на противника ще бъде разстроена от самото начало. Наистина има и други длъжностни лица — господин председателят на съда, господин прокурорът Лагел и някои други. Какво пък, ще ги изловим едновременно: Вартоломеевата нощ ни научи на това и с тях ще постъпят също така, както и с началника на нощната стража.

— Охо! — произнесе херцогът, усетил, че работите стават сериозни.

— По този начин ще получим възможност веднага да свършим с всички еретици — и религиозни, и политически.

— Всичко това е чудесно, господа — каза Майен, — но не ми обяснихте как ще превземете с един удар Лувъра — това е истинска крепост, която денонощно се охранява от гвардейци и въоръжени благородници. Колкото и страхлив да е кралят, не ще го заколите така лесно като началника на нощната охрана: Той ще се защитава, а той — помислете добре — е крал, неговото присъствие ще направи силно впечатление на гражданите и ще ви разбият.

— За нападението срещу Лувъра сме подбрали четири хиляди души, монсеньор. Тези хора съвсем не обичат толкова много Анри Валоа и видът на краля няма да им направи впечатлението, за което говорите.

— Предполагате ли, че четири хиляди души са достатъчни?

— Разбира се, ще бъдем десет срещу един — каза Бюси-Льоклер.

— А швейцарците? Те са също четири хиляди.

— Да, но те са в Лани, а Лани е на осем левги от Париж. Дори ако кралят успее да ги предупреди, на вестоносците му ще са нужни два часа, за да се доберат дотам, а на швейцарците — осем часа, за да могат като пешаци да стигнат до Париж, или всичко — десет часа. Те ще се появят тъкмо по време, когато ще ги задържат при влизането им в града: за десет часа ние ще станем господари на града.

— Много е възможно: началникът на нощната стража е убит, длъжностните лица са загинали, градската власт е паднала — с една дума, всички прегради са унищожени; вие навярно сте решили вече какво ще предприемете тогава?

— Ще установим правителство от честни хора, каквито самите сме — каза Бригар, — а по-нататък ще ни е необходимо само едно: да преуспеем в търговските си дела и да осигурим хляба насъщен на жените и децата. У някого може да се появи честолюбивото желание да стане квартален надзирател или командир на рота в градското опълчение. Какво толкова, господин херцог, ще заемем тези длъжности и с това ще се свърши цялата работа. Както виждате, не сме особено претенциозни.

— Господин Бригар, вашите думи са чисто злато. Да, вие сте честни хора и, сигурен съм, не ще допуснете до своите дела недостойните.

— О, не, не! — раздадоха се гласове. — Само първокласно вино без никаква утайка!

— Прекрасно казано! — похвали ги херцогът. — Но знаете ли вие, заместнико на парижкия прево, колко безделници и нехранимайковци има в Ил-дьо-Франс?

Никола Пулен някак без желание се приближи до херцога.

— За съжаление те са извънредно много, монсеньор.

— Но колко именно?

Пулен започна да ги брои на пръсти.

— Крадците са около три-четири хиляди; безделниците и просяците — две хиляди и петстотин; случайните престъпници — хиляда и петстотин — две хиляди; убийците — четиристотин-петстотин.

— И така, най-малко шест-шест хиляди и половина мерзавци и обесници. Каква религия изповядват?

— Как го казахте, монсеньор? — не го разбра Пулен.

— Питам: какви са — католици или хугеноти?

Пулен се разсмя.

— Те имат една-единствена религия, монсеньор — каза той, — техният Бог е златото.

— А какво ще кажете за политическите им убеждения? Какви са те — привърженици на дома Валоа, лигисти, политици или приятели на Наварския крал?

— Те са разбойници и грабители.

— Не мислете, монсеньор — каза Крюсе, — че ще вземем за съюзници подобни хора.

— Разбира се, не мисля. Тъкмо това ме смущава.

— Но защо, монсеньор? — зачудени го попитаха членовете на делегацията.

— Разберете, господа: когато тези хора видят, че в Париж няма повече началство, пазители на реда и кралска власт с една дума, нищо такова, което да ги обуздава, те ще се втурнат да обират вашите магазини и домове.

— По дяволите! — спогледаха се депутатите.

— Предполагам, че си струва да поразмислите върху този въпрос, прав ли съм, господа? — попита ги херцогът. — Колкото до мен, ще се постарая да отстраня бедата, защото девизът на моя брат и на мен е „Вашите интереси стоят над нашите интереси“.

Разнесе се одобрителен шепот.

— А сега, господа, позволете на човека, изминал двадесет и четири левги на кон, да поспи няколко часа. Мисля, че няма опасност, ако изчакате малко. Или сте на друго мнение?

— Прав сте, господин херцог — каза Бригар.

— Отлично.

— Разрешете, монсеньор, да се сбогуваме — продължаваше Бригар — и кажете кога ще ви бъде удобно да се срещнем отново.

— Ще се опитам, господа, да уредя това възможно най-скоро, бъдете спокойни — каза Майен. — Може би още утре или най-късно вдругиден.

И той се раздели най-после с лигистите, като ги остави изненадани от неговата любезност.

Не бе успял още да се скрие, когато в стената се отвори тайна врата и в залата влезе някаква жена.

— Херцогинята! — извикаха депутатите.

— Да, господа — възкликна тя, — дойдох, за да ви извадя от затруднението.

Депутатите, които познаваха решителността на херцогинята, но в същото време и малко се бояха от нейната страстност, заобиколиха новодошлата.

— Господа — с усмивка продължи тя, — Юдит^[1] направи това, което останалите юдеи не успяха да направят. Не губете надежда — имам свой план.

И като протегна на лигистите своите бели ръце, тя излезе през същата врата, зад която изчезна Майен.

— Ей Богу — извика Бюси-Льоклер и тръгна след херцогинята, — струва ми се, че в тяхното семейство истинският мъж е тя.

— Уф! — прошепна Никола Пулен и изтри потта, която бе избила по челото му, като видя госпожа дьо Монпансьо. — Как бих искал да съм далеч от всичко това…