Александър Дюма
Четиридесет и петимата (13)

Глава 13

Спалното помещение

Беше само десет часът, но в Лувъра цареше тишина. Навън духаше силен вятър, който заглушаваше стъпките на часовите и скърцането на подвижните мостове.

За по-малко от пет минути кралят и неговият спътник стигнаха до помещенията на улица Астрюс.

От кесията, висяща на хълбока му, херцогът извади един ключ, слезе няколко стъпала надолу, пресече едно дворче и отключи една врата, скрита зад пожълтели къпинови храсти. На десетина стъпки от нея се виждаше каменна стълба, която водеше в една просторна стая или по-точно — дълга зала.

Д’Епернон имаше ключ и от това помещение. Той отвори тихичко вратата.

В залата имаше четиридесет и пет легла и на всяко от тях спеше човек.

Кралят погледна леглата, спящите мъже и попита с тревожно любопитство:

— Кои са тези хора?

— Сега спят, но от утре няма да спят или по-точно, — ще се редуват.

— И защо?

— За да можете вие, ваше величество, да спите спокойно.

— Кажи ми — това твои приятели ли са?

— Те са отбрани от мен, господарю, както отбираме зърно по зърно за посев. Това са безстрашни телохранители, които ще ви следват като сянка, ваше величество. Те ще бъдат винаги там, където сте вие, и няма да допуснат никого до вас на разстояние по-малко от една шпага.

— Ти ли измисли това, д’Епернон?

— Да, господарю.

— Но то ще предизвика всеобщ смях.

— Не смях, а страх, ваше величество.

— Толкова ли са страшни твоите благородници?

— Господарю, те са глутница кучета, която можете да пуснете на лов за всякакъв дивеч. Те ще живеят за вас и само при вас ще търсят топлина, светлина, живот.

— Но това ще ме разори.

— Нима кралят може да се разори?

— Аз едвам плащам на моите швейцарци.

— Погледнете добре тези хора, господарю.

Продълговатата зала беше разделена по дължина с преграда, от едната страна на която архитектът беше направил четиридесет и пет спални ниши, като килийки една след друга, и те достигаха до прохода, в който стояха кралят и д’Епернон.

Във всяка ниша имаше вратичка, която водеше в нещо като стая. Така след приключването на служебните си задължения благородниците можеха да се върнат веднага към частния си живот.

Всяко от тези помещения имаше изход към балкона, опасващ външната стена.

Кралят разбра всичко това постепенно.

— Защо ми ги показваш спящи? — попита той.

— Смятах, че така ще бъде по-лесно на ваше величество да направи оглед. Над всяка нища има номер, под който се числи и обитателят й. Следователно всеки от тях може да бъде и човек, и номер.

— Добре измислено — каза кралят — особено ако за всичко това знаят само те. Колко ще ми струват обаче? Ако не е скъпо, може и да ме убедиш. Но, д’Епернон, външният им вид не е много привлекателен.

— Господарю, знам, че те са поизтощени и почернели от слънцето в нашите южни провинции, аз също бях като тях. Но те ще понапълнеят и ще избелеят.

— Хм — рече Анри и погледна д’Епернон под вежди.

Настъпи пауза, която кралят прекъсна скоро.

— Онзи говори насън — каза той и се вслуша с любопитство.

— Наистина ли?

— Да, слушай.

Кралят се приближи на пръсти.

— … Ако сте жена — говореше човекът, — бягайте! Спасявайте се!

— Охо — каза Анри, — май че той е любител на женските сърца.

— Какво ще кажете за него, господарю?

— Има приятно лице.

Д’Епернон поднесе свещта към нишата.

— Освен това ръцете му са бели, а брадата му — добре сресана.

— Това е господин Ернотон дьо Карменж, красив и приятен на вид — далече ще стигне.

— Редом с него има една доста странна личност. Каква нощница има този номер тридесет и първи! Като власеница на каещ се грешник.

— Това е господин дьо Шалабър. Ще ви купи и ще ви продаде.

— А този с мрачното лице? Май не сънува любовни сънища.

— Кой номер е, господарю?

— Дванадесети.

— Хладен ум и горещо сърце — това е господин дьо Сен-Мален, господарю.

— Да, ако човек поразмисли добре, идеята ти не е лоша, ла Валет!

— Разбира се! Само си представете, господарю, какво впечатление ще направят тези воини, които ще ви следват като сянка. Никой не ги е виждал досега и, ако се наложи, те няма да ви посрамят!

— Да, прав си. Само че…

— Какво?

— Предполагам, че няма да ме следват в тези дрехи? Не искам моята сянка или по-точно — сенките ми, да ме правят за смях е вида си.

— Ето, господарю, че се връщаме към въпроса за парите.

— Нима мислеше, че можем да го заобиколим?

— Не, напротив — това е най-важното при всяко дело. Но аз имам една идея.

— Кажи я.

— Ако зависеше от мен, утре на табуретката си всеки един от тези благородници щеше да намери до дрипите си по една кесия с хиляда екю — заплатата му за първата половин година.

— Хиляда екю за половин година! Но, моля ви се, херцоже — вие сте полудял! Цял полк би струвал по-малко.

— Забравяте, господарю, че те трябва да се превърнат в сенки на ваше величество. А вие самият казахте, че вашите сенки трябва да са облечени прилично. Всеки от тях ще бъде длъжен: да използува част от тези пари за дрехи и оръжие, които ще бъдат чест за наше величество. И ако заделим за това хиляда и петстотин ливри, то заплатата им за първата година ще бъде четири хиляди и половина, а за втората и всяка следваща — но три хиляди.

— Това звучи по-добре.

— Ваше величество е съгласен?

— Остава само един проблем.

— Какъв е той?

— Че нямам пари.

— Господарю, аз намерих начин.

— Да осигуриш пари?

— Да господарю.

„Някакъв нов начин за изстискване на пари от народа“ — помисли си кралят. И попита:

— Какъв е той?

— Точно преди половин година беше публикуван указ за данък върху дивеча и рибата.

— Така е.

— През първата половина на годината постъпиха шестдесет хиляди екю, които кралският ковчежник смяташе тази сутрин да внесе в хазната. Аз го предупредих да изчака. Ковчежникът очаква разпореждане от ваше величество…

— Аз бях определил тези пари за военни разходи, херцоже.

— Да, господарю, именно. За воденето на войни са нужни хора. А за кралството безопасността на краля е най-важна.

— Твоите доводи са убедителни. Но по сметките ти се получава, че ще изразходваш само четиридесет и пет хиляди екю. Така за моите полкове ще останат двадесет хиляди.

— Простете, господарю, но ако ваше величество не възразява, аз съм помислил и за тези пари.

— И какво предлагаш?

— Ще ги взема по сметката на моя откуп^[1].

— Така си и мислех — каза кралят. — Наемаш ми охрана, за да можеш по-скоро да получиш парите си.

— О, господарю, как можете да говорите така?

— Защо си наел точно четиридесет и пет души?

— Ето защо, господарю. Три е свещено число. Освен това е и удобно. Вие ще имате охрана от три пъти по петнадесет благородници — петнадесет дежурят, тридесет почиват. Всяко дежурство е по дванадесет часа. През тези дванадесет часа отляво и отдясно край вас ще има постоянно по пет души, отпред — двама, и трима отзад. Нека се опита някой да ви нападне при такава охрана!

— По дяволите, херцоже, добре е измислено, поздравявам те.

— Погледнете ги, господарю, наистина правят отлично впечатление.

— Да, като се преоблекат ще изглеждат нелошо.

— Едва ли такава мисъл би хрумнала на господин дьо Жоайоз!

— Д’Епернон, д’Епернон! Не е благородно да се говори лошо за хора, които отсъствуват.

— Между другото, господарю — каза д’Епернон след кратка пауза, — бих искал да помоля за нещо ваше величество.

— Щях да бъда много учуден, ако не го направеше.

— Искам да ви помоля за една длъжност.

— Длъжност? Ти, който си генерал-полковник на инфантерията, искаш още една длъжност? Такова бреме ще е непосилно за теб!

— Когато служа на ваше величество, аз имам силите на Самсон.

— Е, добре, казвай — въздъхна кралят.

— Бих искал да ме назначите за командир на тези четиридесет и петима гасконци.

— Как! — изуми се кралят. — Ти си готов на такава саможертва? Да станеш началник на охраната?

— Не, господарю, не.

— Слава Богу, какво искаш тогава? Говори.

— Искам вашите телохранители и мои земляци да се подчиняват изключително на мен. Между другото, ще имам заместник.

„Тук се крие нещо“ — помисли си Анри и поклати глава. А на глас каза:

— Отлично. Ще получиш командването.

— И всичко това ще остане в тайна?

— Но кой ще бъде официален командир на твоите Четиридесет и петима?

— Младият Лоаняк.

— Отлично.

— Решавате ли, господарю?

— Да, но…

— Но?

— Каква ще е ролята на Лоаняк?

— Той ще бъде моят д’Епернон, господарю.

— И ще ти струва доста скъпо — промърмори си кралят.

— Простете, ваше величество?

— Казах, че съм съгласен.

— Господарю, отивам при ковчежника за четиридесет и петте кесии.

— Сега, толкова късно?

— За да могат моите момчета утре да ги намерят на табуретките си.

— Да, вярно. Върви, а аз ще се прибирам.

— Доволен ли сте, господарю?

— Да, доволен съм.

— Ще имате сигурна охрана.

— Да, ще ме охраняват хора, които спят толкова дълбоко, че не можеш ги събуди.

— Затова пък утре ще са бодри, господарю. Д’Епернон изпрати Анри, като си мислеше: „Дори и да не съм крал, охраната ми е като на крал и, по дяволите, тя не ми струва нищо!“