Александър Дюма
Четиридесет и петимата (40)

Глава 8

Седемте гряха на Мария Магдалена

Кралят хвърли поглед на конете и като видя колко са буйни, не пожела да пътува сам в каретата и със знак покани херцога да седне до него.

Лоаняк и Сен-Мален заеха места отстрани на каретата, форейторът^[1] — отпред.

Херцогът седна сам на предната седалка, а кралят с кучетата си се настани върху възглавниците в дъното на огромния екипаж.

Любимото куче на Анри III, онова, което видяхме на ръцете му в Кметството, сладко дремеше на специална възглавница. Вдясно от краля имаше маса, прикрепена към пода на каретата. Върху масата имаше цветни гравюри, които негово величество изрязваше необикновено сръчно, въпреки друсането на каретата.

Това бяха главно рисунки с религиозно съдържание, но по обичая от онова време, с образите от християнската митология се смесваха доста езически елементи.

Методичен във всичко, Анри беше разпределил рисунките по теми и се беше заел с „Житието на Мария Магдалена“.

Грешницата беше изобразена млада, красива, заобиколена от поклонници; разкошни бани, пирове, всевъзможни удоволствия бяха намерили отражение в тази серия рисунки.

Художникът гравьор беше обзет от остроумната мисъл да прикрие капризите на своята фантазия с църковния авторитет. Ето защо надписът под всяка една от рисунките беше посветен на един от седемте смъртни гряха.

„Магдалена се предава на греха на гнева.“

„Магдалена се предава на греха чревоугодие.“

„Магдалена се предава на греха гордост.“

И така нататък до седмия, последния смъртен грях.

Гравюрата, която кралят изрязваше, когато минаваха през Сент-Антоанските врати, изобразяваше грешницата, изпаднала в гняв.

Мария Магдалена се беше изтегнала върху възглавниците, покрита като с плащ с разкошните си златни коси, с които по-късно ще изтрие краката на Христа. Прекрасната грешница току-що е заповядала да хвърлят роба, счупил скъпоценна ваза, в рибарника с мурените, които подават от водата змиеподобните си глави. По заповед на Мария Магдалена бичуваха прислужницата й, защото, когато сресвала господарката си, неволно изскубнала от главата й няколко златни косъмчета.

На заден план на картината бе изобразено как бият кучетата, защото допуснали в къщата да влязат просяци.

Като стигнаха Фобенския кръст, кралят вече беше пристъпил към друга рисунка с надпис „Магдалена се предава на греха чревоугодие.“

Прекрасната грешница лежеше на пурпурнозлатно ложе — най-изисканите блюда, известни на римските гастрономи, от катерички в мед до червеношийки във фалернско вино, украсяваха масата. На земята кучетата се биеха за един фазан, а въздухът гъмжеше от птици, отнасящи от пиршеството фурми, ягоди и вишни. От време на време птиците изпускаха плодовете, а отдолу мишките с вдигнати носове очакваха тази манна небесна.

Погълнат от това сериозно дело, кралят едва повдигна глава, когато минаваха покрай абатството „Свети Яков“, където камбаните звънко биеха за вечерня.

Вратите и прозорците на манастира бяха затворени и ако не беше камбанният звън, можеше да се помисли, че той е необитаем. Но след стотина крачки внимателният наблюдател би забелязал, че кралят хвърли много по-сериозен поглед към красивата къща от лявата страна на пътя, разположена в очарователна градина, оградена с желязна решетка с позлатени шипове. Това имение се наричаше Бел-Еба.

За разлика от манастира „Свети Яков“ в Бел-Еба прозорците бяха отворени, освен един, скрит зад жалузи.

Когато кралят се изравни с къщата, жалузите трепнаха незабелязано.

Кралят размени с д’Епернон многозначителен поглед и пристъпи към следващия смъртен грях.

Гравюрата толкова бе погълнала вниманието на краля, че той не забеляза суетността, разцъфнала от лявата страна на каретата, където Сен-Мален се кипреше на коня си и се надуваше от гордост.

Помислете само, той, най-младият син на гасконско семейство, язди толкова близо до най-християнския крал, че може да чуе как негово величество казва на кучето си: „Куш, господин Лов, вие ми омръзнахте!“ или се обръща към генерал-полковника от инфантерията д’Епернон с думите: „Тия коне, херцоже, май ще ми счупят врата!“

Бавната езда съвсем не отговаряше на опасенията на краля, но удължаваше радостта на Сен-Мален. Наистина английските коне с тежка сбруя, украсена със сребро и галони, сравнително бавно се придвижваха към Венсен.

Но когато Сен-Мален прекалено се възгордя, нещо подобно на предупреждение свише намали възторга му — той чу, че кралят, произнесе името на Ернотон.

Два или три пъти в продължение на две-три минути кралят изрече това име. Но сякаш напук, думите, които се отнасяха до Ернотон, постоянно биваха заглушавани от някакъв шум.

Ту кралят издаваше възглас на огорчение, понеже рязкото движение на резеца разваляше гравюрата му, ту с голяма нежност убеждаваше господин Лов да мълчи, а той джавкаше с необоснованата, но ясно изразена претенция да лае не по-зле от някой як дог.

Най-после пристигнаха във Венсен. На краля му оставаха да изреже още три гряха. И под предлог, че трябва да се посвети на тази важна работа, той се затвори в стаята си.

Духаше студен северен вятър. Сен-Мален тъкмо беше започнал да се настанява около голямата камина, за да се стопли и да поспи, и Лоаняк сложи ръка на рамото му.

— Днес сте дежурен — каза той отсечено, като човек, свикнал да заповядва. — Ще поспите друг път, ставайте, господин дьо Сен-Мален!

— Готов съм да бодърствам и петнадесет денонощия подред, господине — отговори той.

— О, не сме чак толкова взискателни. Успокойте се!

— С какво мога да бъда полезен, господине?

— Незабавно ще се върнете в Париж.

— Слушам. Конят ми е оседлан в конюшнята.

— Добре. Ще отидете право в казармата на Четиридесет и петимата.

— Да, господине.

— Ще събудите всички, но освен тримата началници, чиито имена ще ви кажа, никой не трябва да знае къде и защо отивате.

— Ще изпълня съвсем точно вашите заповеди, господине.

— Ще оставите четиринадесет души при Сент-Антоанските врати, петнадесет души по средата на пътя и ще се върнете с останалите четиринадесет тук.

— Всичко ще бъде изпълнено точно, господин дьо Лоаняк. В колко часа трябва да тръгнем от Париж?

— Привечер.

— Оръжие?

— Кинжал, шпага, пистолет.

— С доспехи ли?

— Да.

— Ще има ли други заповеди, господине?

— Ето ви три писма, адресирани до господин дьо Шалабър, господин дьо Биран и вас. Шалабър ще командва първия отряд, Биран — втория, вие — третия.

— Слушам, господине.

— Писмата трябва да се отворят след пристигането на мястото точно в шест часа. Господин дьо Шалабър ще отвори писмото при Сент-Антоанските врати, господин дьо Биран — при Фобенския кръст, а вие — при Венсенската стражева кула.

— Бързо ли трябва да стигнем?

— Колкото може по-бързо, но така, че да не предизвикате подозрения.

— Слушам, господине.

— Допълнителни инструкции ще намерите в писмата. Тръгвайте!

Сен-Мален се поклони и направи крачка към изхода.

— Впрочем — каза Лоаняк, — оттук до Фобенския мост препускайте с всичка сила, но оттам до заставата трябва да яздите ходом. До настъпването на нощта има още два часа — повече време, отколкото ви е нужно.

— Отлично, господине.

— Добър път, господин дьо Сен-Мален.

И като звънтеше с шпорите си, Лоаняк се оттегли в покоите си.

„Четиринадесет в първия отряд, петнадесет във втория и петнадесет в третия — размишляваше Сен-Мален, — ясно е, че Ернотон вече не се числи към Четиридесет и петимата.“

Половин час след тръгването му от Венсен Сен-Мален стигна заставата, а след още четвърт час беше вече в казармата на Четиридесет и петимата.

По-голямата част от тези господа нетърпеливо очакваха вечерята, която се приготвяше в кухнята. Всички блюда обикновено щедро се поливаха с най-добри вина от типа на малага, кипърско и сиракузко.

Въпреки това, щом изсвиреше сигналната тръба, сътрапезниците се превръщаха във войници, подчинени на желязна дисциплина.

Зиме лягаха в осем, лете — в десет, спяха само петнадесет, петнадесет дремеха, а останалите бодърствуваха.

Сен-Мален пристигна в казармата в пет и половина, завари всички гасконци на крак и с една дума срути техните надежди за вкусна вечеря.

— На конете, господа! — каза той.

И като остави другарите си в пълно недоумение, той даде необходимите разяснения само на господата дьо Биран и дьо Шалабър.

Направиха проверка.

Отговориха само четиридесет и четирима души в това число и Сен-Мален.

— Господин Ернотон дьо Карменж отсъства — каза господин дьо Шалабър, тъй като беше негов ред да изпълнява задълженията си на дежурен.

Дълбока радост изпълни сърцето на Сен-Мален и устните му неволно се изкривиха в подобие на усмивка, което с този мрачен и завистлив човек рядко се случваше.

Действително, в очите на Сен-Мален Ернотон губеше поради своето необяснимо отсъствие по време на такава важна експедиция.

Четиридесет и петимата или по-точно четиридесет и четиримата заминаха — всеки отряд по този път, които му беше посочен.