Александър Дюма
Четиридесет и петимата (42)

Глава 10

Писмото на господин дьо Майен

Херцогинята взе писмото, отвори го и жадно го прочете, без да се опитва да крие чувствата, които се сменяха но лицето й като облаци в бурно небе.

Като прочете писмото, тя го подаде на развълнувания Менвил. То гласеше:

Сестро, пожелах да направя това, което прекрасно би могъл да извърши всеки офицер или учител по фехтовка и съм наказан за това.

Получих хубав удар от шпагата на известния ви човек, с когото имаме стари сметки. Най-лошото е, че той уби петима от моите хора и изчезна.

Трябва да ви кажа, че за неговата победа помогна приносителят на настоящото писмо, твърде приятен млад човек. Препоръчвам ви го горещо — той е самата дискретност.

Мисля, скъпа сестро, че негова заслуга във вашите очи ще бъде фактът, че той попречи на победителя да ми отреже главата.

Моля ви, сестро, да разберете името и професията на този млад човек — той предизвиква подозрение, макар че твърде много ме интересува. На всички мои предложения той отговаряше, че не се нуждае от нищо благодарение на господаря, комуто служи.

Казва, че не ме познава. Проверете това.

Страдам много, но мисля, че животът ми е вън от опасност. Изпратете веднага моя лекар — лежа като кон върху сламата. Приносителят на това писмо ще ви съобщи къде.

Ваш любящ брат Майен

Като прочетоха писмото, херцогинята и Менвил учудено се спогледаха.

Първа наруши мълчанието херцогинята, което би могло да бъде зле изтълкувано от Ернотон.

— На кого сме задължени за тази голяма услуга, господине? — попита тя.

— На този, който винаги се стреми да помогне на слабия срещу силния, госпожо.

И Ернотон разказа всичко, което знаеше за раната и за местопребиваването на херцога.

Когато той свърши, херцогинята попита:

— Мога ли да се надявам, господине, че вие ще продължите така добре започнатата служба и ще станете привърженик на този дом?

Макар тези думи да бяха пълни с много ласкателен смисъл, младият мъж видя в тях само израз на любопитство.

В него се бореха различни чувства. Беше много съблазнително да разкрие на херцогинята своето положение при краля, защото, тогава би придобил в нейните очи огромна тежест, което съвсем не бе маловажно за един млад човек, пристигнал от Гаскония.

Херцогинята чакаше отговора.

— Госпожо — каза накрая Ернотон, — вече имах честта да кажа на господин дьо Майен, че служа на добър господар и нямам нужда да търся по-добър.

— Брат ми пише, господине, че вие очевидно не сте го познали. Как така се възползвахте от неговото име, за да проникнете при мен?

— Госпожо, изглеждаше, че господин дьо Майен иска да запази своето инкогнито. Сметнах, че не трябва да го позная и наистина селяните, при които го оставих, изобщо не би трябвало да знаят на какъв благороден човек предоставят приют. Тук положението е друго — името на господин дьо Майен можеше да ми отвори пътя към вас и аз го назовах.

Херцогинята се усмихна и погледна Ернотон.

— Никой не би могъл по-добре да отговори на моя коварен въпрос — каза тя. — Трябва да призная, вие сте остроумен човек.

— Не виждам нищо остроумно в това, което имах честта да ви кажа, госпожо — отговори Ернотон.

— В края на краищата, господине — нетърпеливо каза херцогинята, — виждам добре, че вие не желаете да кажете нищо за себе си. Но не мислите ли, че при желание не би било трудно да разберем вашето име или по-точно кой сте вие?…

— Несъмнено, госпожо, но ще разберете това от другиго, а не от мен.

— Той винаги е прав — каза херцогинята, като гледаше Ернотон с поглед, който би доставил на младия човек огромно удоволствие, ако бе разбрал скрития му смисъл.

Ернотон се поклони и помоли херцогинята за разрешение да се оттегли.

— Това ли е всичко, което искахте да ми кажете, господине? — попита херцогинята.

— Аз изпълних дълга си — отговори Ернотон, — остава ми само да изразя най-дълбокото си почитание на ваша светлост.

Когато вратата се затвори след него, херцогинята тропна с крак и каза:

— Менвил, заповядайте да проследят този млад човек!

— Невъзможно е, госпожо — отговори той, — всичките ни хора са на крак. Аз самият чакам развитието на събитията. Днес не е такъв ден, че да правим нещо повече от това, което сме решили по-рано.

— Прав сте, Менвил, трябва да съм се побъркала, но после…

— О, после — това е друга работа, госпожо.

— Да, както и на брат ми, той ми се струва подозрителен и на мен.

— Във всеки случай — възрази Менвил — той е честен човек, а честните хора днес са рядкост. Имахме късмет — неизвестен за нас човек пада като от небето, за да ни свърши такава работа!

— Но поне после го проследете, Менвил.

— Надявам се, госпожо — отговори Менвил, — че скоро няма да се налага да следим когото и да било.

— Прав сте, Менвил, загубила съм си ума.

— На пълководец като вас, госпожо, е разрешено да бъде угрижен в навечерието на решаваща битка.

— Да, настъпи нощта, Менвил, а Валоа ще се върне от Венсен през нощта.

— Рано е, госпожо, още няма осем часа, а и нашите войници не са пристигнали.

— Те сигурни хора ли са?

— Проверени, госпожо.

— Как ще пристигнат?

— Поотделно, като случайни пътници.

— Колко души чакате?

— Петдесет. Това е повече от достатъчно. Нали освен тях имаме и двеста монаси, които струват може би повече и от войниците.

— Щом нашите хора пристигнат, подредете монасите на пътя!

— Те са предупредени вече, госпожо. Ще преградят пътя, вратата на манастира ще бъде отворена и нашите хора ще вкарат вътре каретата.

— Менвил, моят беден брат моли за лекар. Най-доброто лекарство за Майен ще бъде кичур коса от главата на Валоа и човекът, който му занесе този подарък, ще бъде добре посрещнат.

— След два часа, госпожо, ще изпратим човек при нашия скъп херцог. Той замина от Париж като беглец, но ще се върне триумфално.

— Още една дума, Менвил — каза херцогинята. — Нашите приятели предупредени ли са?

— Кои приятели?

— Членовете на Лигата.

— Пази Боже, госпожо! Да предупредим буржоата — значи да бием тревога от камбанарията на катедралата „Парижката света Богородица“. Когато пленникът бъде затворен на сигурно място в манастира, без риск за нас ще разгласим навсякъде: „Валоа е в наши ръце!“

— Добре, вие сте сръчен и предпазлив човек, Менвил. Известно ли ви е, че нито една жена не е предприемала и не е изкарвала докрай работа, подобна на тази, за която мечтая аз?

— О, аз добре зная това, госпожо, и затова треперя, когато ви давам съвети.

— Първо, заповядайте да убият двамата глупаци, които яздят от двете страни на каретата, това ще ни даде възможност да представим това събитие така, както ни е изгодно.

— Да убием тези нещастници? — каза Менвил. — Наистина ли смятате, че е необходимо, госпожо?

— Например Лоаняк?… Голяма загуба, няма що!

— Той е доблестен воин.

— Негодник, направил кариера, точно като другия дангалак, който язди отляво — тъмнокосия, с бляскащите очи.

— Е, за този не ми е жал, не го познавам, но съм съгласен с вас, госпожо, че има твърде неприятен вид.

— Значи ми го давате на мен? — засмя се херцогинята.

— С удоволствие, госпожо.

— Известно ни е, Менвил, че сте добродетелен човек. В тази работа няма да имате пръст — двамата телохранители на краля ще паднат, като го защитават. Но ви обръщам внимание върху младежа.

— Кой младеж?

— Който току-що беше тук. Проверете дали действително си е заминал, дали не е шпионин, изпратен от нашите врагове?

Менвил се приближи до балкона, отвори прозорците и надникна навън, като се мъчеше да различи нещо в тъмнината.

— Каква тъмнина!

— Колкото по-тъмна е нощта, толкова по-добре за нас. Кураж, генерале!

— Да, но няма да видим нищо.

— Бог, чието дело защитаваме, вижда вместо нас, Менвил.

По всяка вероятност Менвил не беше толкова сигурен като госпожа дьо Монпансьо в това, че Бог помага на хората в подобни дела. Той отново започна да се вглежда в мрака.

— Виждате ли някого? — попита херцогинята, загасила от предпазливост светлината.

— Не, чувам само конски тропот.

— Това са те, Менвил. Всичко върви добре.

И херцогинята хвърли поглед на знаменитите златни ножички, които висяха на колана й и на които предстоеше да изиграят в историята такава голяма роля.