Александър Дюма
Четиридесет и петимата (6)

Глава 6

Братята дьо Жоайоз

Братята дьо Жоайоз излязоха от Кметството през задната врата и оставяйки слугите и конете си при кралските екипажи, тръгнаха по улиците на този обикновено оживен, а сега пуст квартал. Жадният за зрелища народ се беше събрал на площада.

Вървяха, хванати за ръце, в пълно мълчание.

Ан проговори пръв.

— Къде ме водиш, Анри?

— Никъде, братко, отивам, където ми видят очите — отговори Анри. — Ходи ли ти се някъде? На мен ми е безразлично.

— Но всяка вечер ти ходиш някъде — каза Ан.

— Ти какво, разпитваш ли ме, братко? — попита Анри. В гласа му звучеше нежност, примесена с уважение към по-големия брат.

— Опазил ме Господ! Чуждата тайна за мен е неприкосновена.

— Но ако поискаш, братко — отвърна Анри, — няма да имам никакви тайни от теб.

— Никакви?

— Да, братко. Ти си по-голям от мен и освен това си мой приятел.

— Честно казано, мислех, че се изповядваш на нашия свещеник — тази опора на богословието, факел на вярата, мъдър духовник на целия двор, който сигурно ще стане кардинал. Мислех, че се изповядваш и той опрощава греховете ти и ти дава ценни съвети.

— За мен, мой мили Ан — отговори Анри дьо Бушаж, — ти си повече от свещеник, повече от изповедник, повече от баща — ти си мой приятел.

— Тогава, приятелю мой, кажи ми — защо ти, който беше такъв веселяк, ставаш все по-тъжен?

— Братко, съвсем не съм тъжен — отговори Анри и се усмихна.

— Тогава какво става с теб?

— Влюбен съм.

— Но защо си толкова угрижен?

— Защото постоянно мисля за любимата.

— Ето, и сега въздишаш! Анри, та ти си граф дьо Бушаж, братът на Жоайоз, когото злите езици наричат третия крал на Франция… Вторият, ако не и първият крал — това е господин дьо Гиз… Ти си богат, красив и скоро ще станеш херцог и пер на Франция. Влюбен си, умислен, въздишаш — а имаш девиз Hilariter^[1].

— Мой мили Ан, всички тези дарове на миналото и обещания на бъдещето са недостатъчни за щастието ми. Аз не съм честолюбив.

— По-точно — ти се отказа от честолюбието си.

— Не преследвам това, за което говориш.

— Сега — да. Но после?

— Не желая нищо, братко.

— Не си прав. Казваш се Жоайоз — това е едно от най-добрите имена на Франция. Твоят брат е любимец на краля. Трябва да искаш всичко, да се стремиш към всичко, да получаваш всичко.

Анри наведе тъжно глава.

— Послушай — каза Ан, — сами сме, далече от всички. По дяволите, та ние неусетно сме стигнали до реката и стоим на моста Турнел! Не вярвам някой да може да ни подслушва тук, на това пусто място. Може би искаш да ми кажеш нещо много важно, Анри?

— Нищо, нищо. Просто съм влюбен, вече ти казах.

— Поне красива ли е?

— Дори прекалено красива.

— Как се казва?

— Не знам.

— Приятелю мой, почвам да мисля, че нещата са по-лоши, отколкото смятах. Това не е тъга, това е безумие!

— Разговарях с нея само веднъж и оттогава повече не съм я срещал.

— И не си узнал нищо за нея?

— От кого?

— Как от кого? От съседите.

— Тя живее сама и никой не я познава.

— И какво, да не е привидение?

— Жена е, висока и прекрасна като нимфа, сериозна и строга като архангел.

— Къде я срещна?

— Веднъж на кръстовището Жиписиен тръгнах след една девойка и влязох в градината на църквата. Там под дърветата има една плоча… Влизал ли си в тази градина, братко?

— Никога. Но това няма значение, продължавай.

— Започна да се мръква. Загубих девойката от погледа си и търсейки я, стигнах до плочата. Забелязах някаква жена и понечих да тръгна към нея. Но изведнъж един човек, когото не бях забелязал, ми каза: „Извинете, господине“ и ме отстрани без грубост, по твърдо.

— Той се осмели да те докосне?

— Слушай по-нататък. Лицето на непознатия беше скрито в качулка и аз помислих, че е монах. Освен това ме впечатли и вежливият му, дори дружелюбен тон. Той посочи към намиращата се на десетина крачки от нас жена — тя точно коленичеше пред каменната плоча. Спрях се, братко мой. Беше началото на септември, времето беше топло. Розите и теменужките ме облъхваха с нежен аромат. Луната се показа иззад едно бяло облаче и посребри горната част на витражите, а долу ги позлатяваха свещите, горящи в църквата. Приятелю мой, дали ми подействува тази тържественост, или благородният вид на тази коленичила жена, но аз почувствувах към нея внезапен прилив на уважение.

Гледах я жадно.

Тя се наведе над плочата, прилепи устни към нея и аз видях, че раменете й потръпват от въздишки и ридания.

Плачейки, тя целуваше надгробния камък като в опиянение и с мен вече беше свършено. Сълзите й ме трогнаха, целувките й ме потресоха.

— Кълна се, че е луда — каза Жоайоз, — та кой целува надгробни плочи и ридае неизвестно защо?

— Голяма скръб и дълбока любов бяха причина за всичко. Но кого е обичала? Кого оплакваше? За кого се молеше?

— Ти не попита ли мъжа?

— Попитах го.

— И той какво ти отговори?

— Че е загубила съпруга си.

— Ама че отговор. И ти се задоволи с него? — каза Жоайоз. — Та нима така оплакват съпрузите?

— Наложи се — човекът не пожела да каже нито дума повече.

— Но кой е той?

— Нещо като неин слуга.

— Как се казва?

— Не се представи.

— Млад ли беше?

— Около тридесетгодишен.

— Какво стана после?… Надявам се, че не се е молила цяла нощ?

— След като изплака всичките си сълзи, жената стана. Тръгна към мен, по-точно — в моята посока, тъй като досега не беше ме забелязала. Лунната светлина озари лицето й — то беше необикновено красиво. Бавно, мъчително тя направи няколко крачки. Мъжът тръгна към нея и я хвана за ръка. О, братко мой, каква плашеща красота има тази жена и каква свръхчовешка власт.

— А после, Анри, после? — попита Ан, увлечен от историята, над която отначало се канеше да се надсмее.

— Свършвам, братко. Слугата й прошепна нещо и тя пусна воала си. Сигурно й каза за моето присъствие, но тя дори не ме погледна.

Те излязоха от градината и аз тръгнах след тях, От време на време слугата се обръщаше и ме виждаше, тъй като аз не се криех. Какво да се прави, все още бяха живи лошите ми стари навици.

— Какво искаш да кажеш, Анри? — попита Ан. — Не те разбирам.

Юношата се усмихна.

— Искам да кажа, братко, че имах бурна младост, че често мислех, че съм влюбен, и че до този момент можех да предложа любовта си на първата понравила ми се жена.

— Охо, а тя какво е? — каза Жоайоз, опитвайки се да върне веселия тон. — Внимавай, Анри, увличаш се. Та нима тя не е жена от плът и кръв?

— Братко — отговори юношата, стискайки трескаво ръката на Жоайоз, — братко — каза той едва чуто, — нека Господ ми е свидетел — аз не знам дали тя е от този свят.

— Кълна се — извика братът, — щях да се изплаша, ако един Жоайоз можеше да изпитва страх! — и опитвайки се да бъде по-весел, продължи: — Но в края на краищата, тя ходи по земята, плаче и може да целува — ти сам го каза. Добре, какво стана после?

— Почти нищо. Вървях след тях, те не се опитваха да се скрият, да свърнат от пътя или да сменят посоката.

— Къде живее тя?

— Недалеч от Бастилията, на улица Ледигиер. Когато стигнахме до дома й, нейният спътник отново се обърна и пак ме видя.

— Ти даде ли му знак, че би искал да поговорите?

— Не посмях. Може да ти се стори странно, но аз се стеснявах от него почти толкова, колкото от господарката му.

— Не влезе ли в дома й?

— Не, братко.

— Анри, просто не мога да повярвам, че ти си Жоайоз. Но се върна там на следващия ден, нали?

— Да, обаче напразно. Напразно, ходих и до кръстовището Жиписиен, напразно се разхождах по улица Ледигиер.

— Непознатата беше изчезнала?

— Да, като че ли никога не беше съществувала.

— Поразпита ли за нея?

— Наоколо живеят малко хора и никой не можа да ми каже нищо. Причаквах спътника й, за да го разпитам, но и той не се появяваше. Само светлината, проникваща вечер през капаците на прозорците, ме утешаваше, че тя е все още там. Опитах всичко, за да проникна в дома й — писма, подаръци, цветя, но — напразно. Една вечер прозорците й не светнаха — предполагам, че й беше омръзнало моето преследване и се беше преместила. Но къде — не знаех.

— Все пак си успял да откриеш прекрасната си непозната, нали?

— По щастлива случайност. Самото провидение ми помогна. Преди две седмици, беше в полунощ, вървях по улица Бюси. Знам, братко, че строго се спазва заповедта да се гаси светлината. А прозорците на една сграда не просто светеха — на третия етаж гореше истински пожар. Затропах силно и на прозореца се показа човек. „У вас има пожар!“ — извиках аз. „За Бога, по-тихо! — отговори той. — По-тихо, знам.“ „Да повикам ли нощната стража?“ — „Не, не викайте никого!“ — „Мога ли да ви помогна?“ — „Желаете ли? Тогава идвайте, ще ви бъда признателен цял живот!“ — „Как да вляза?“ — „Ето ключа!“ — каза той и хвърли през прозореца ключ.

Качих се бързо по стълбището и влязох в стаята, където беше пожарът. Гореше подът. Това беше лаборатория на химик. Правейки някакъв опит, той беше разлял на пода възпламеняваща се течност и така беше избухнал пожарът. Когато влязох, химикът вече беше загасил огъня и аз можех да го разгледам. Беше около тридесетгодишен, поне така ми се стори. Ужасен белег грозеше бузата му, а друг се врязваше дълбоко в челото му. Гъста брада почти скриваше лицето му. „Благодаря, господине — каза той, — но виждате — вече се справих. Ако сте благороден човек — моля ви, идете си. Всеки момент може да влезе господарката ми и ще й бъде неприятно да види в дома си чужд човек в такъв късен час.“

Чувайки гласа му, аз се вцепених и за малко да извикам: „Вие сте човекът от улица Ледигиер, слугата на неизвестната дама!“ Исках да го разпитам, но внезапно вратата се отвори и в стаята влезе една жена. „Какво става, Реми? — попита тя, заставайки на прага. — Защо е този шум?“ О, братко, това беше тя, по-прекрасна отпреди. Това беше жената, споменът за която непрекъснато терзаеше сърцето ми. Неволно възкликнах и слугата ме погледна настойчиво. „Благодаря ви, господине — повтори той, — още веднъж ви благодаря, но виждате — пожарът е изгасен. Моля ви, идете си.“ „Приятелю — отговорих аз, — подканвате ме доста нелюбезно.“ „Госпожо — каза слугата, — това е той.“ „Но кой?“ — попита тя. „Младият благородник, когото срещнахме на кръстовището Жиписиен и който вървеше след нас до улица Ледигиер.“ Тогава тя ме погледна и по погледа й разбрах, че ме вижда за първи път. „Моля ви, господине, идете си.“ Аз се колебаех, исках да поговорим, но думите не излизаха от устата ми. Стоях неподвижен и ням, гледах само нея. „Моля ви господине — каза слугата, по-скоро тъжно, отколкото мрачно, — нали не искате господарката ми да бяга за втори път!“ „Опазил ме Бог — отвърнах с поклон, — но аз с нищо не съм ви оскърбил, госпожо.“ Тя не отговори. Остана безчувствена, безмълвна и студена. Обърна се и изчезна като привидение в полумрака на стълбището.

— Това ли е всичко? — попита Жоайоз.

— Да. Слугата ме изпрати до вратата и каза: „Моля ви, в името на Бога и Дева Мария, забравете всичко!“ Побягнах объркан и зашеметен. Всяка вечер оттогава идвам на улица Бюси. Затова, когато излязохме от Кметството, краката ми сами ме понесоха насам. Скривам се зад ъгъла на къщата срещу нейния дом и понякога успявам да видя светлина в прозореца й — това е целият ми живот, цялото ми щастие.

— Чудесно щастие, няма що! — възкликна Жоайоз.

— Уви! Ако поискам повече, рискувам да загубя и това.

— А ако погубиш себе си, като си толкова покорен на съдбата?

— Братко — каза Анри с тъжна усмивка, — чувствам се щастлив.

— Но това е невъзможно!

— Какво да се прави! Щастието е нещо относително. Знам, че тя е там, че е жива, че съществува. Ако напусне и този дом, ако отново ми се наложи да живея в неизвестност, бих полудял, братко, или бих станал монах.

— Да пази Бог! Стигат на семейството ни един безумец и един монах.

— Не ме увещавай, Ан, и не ми се присмивай!

— Позволи ми да ти кажа…

— Какво?

— Че си хлътнал като ученик.

— Безсилен съм да се боря. По-добре да плувам по течението, отколкото да се боря с него.

— А ако то те повлече към дълбокото?

— Ще потъна там, братко.

— Така ли смяташ?

— Да.

— Не съм съгласен с теб и на твое място…

— Какво би направил ти, Ан?

— Щях да науча името й, на колко години е… На твое място…

— Ан, Ан, ти не я познаваш!

— Затова пък познавам теб. Слушай, Анри, нали имаше петдесет хиляди екю, дадох ти ги, когато кралят ми подари сто хиляди на рождения ми ден…

— Те и досега стоят в сандъка ми, Ан, не съм похарчил нито екю.

— Още по-зле! Да ги нямаше — разбирам!

— Но, братко!

— Никакво „Но, братко!“. Обикновеният слуга се подкупва с десет екю, добрият — със сто, отличният — с хиляда, и най-най-прекрасният — с три хиляди. Да допуснем, че имаме работа със слуга светец — двадесет хиляди, и той ще е твой. Така ще ти останат сто и тридесет хиляди ливри, за да купиш жената светица, която слугата светец ще ти осигури. Анри, приятелю, ти си просто глупак.

— Ан — произнесе Анри с въздишка, — има хора, които не се продават, тях дори кралят не може да купи.

Жоайоз се успокои.

— Добре, съгласен съм — каза той. — Но няма човек, който да не иска да отдаде сърцето си другиму.

— Това е друго!

— А ти направи ли нещо, за да ти отдаде сърцето си тази безчувствена красавица?

— Сигурен съм, Ан, че направих всичко, което зависи от мен.

— Чуйте ме, граф дьо Бушаж, вие просто сте се предали! Срещнали сте жена, която скърби, живее в самота, плаче, а вие тъгувате, въздишате — по-скучен сте и от нея! Тя е самотна — бъдете по-често с нея, тя е тъжна — бъдете весел, тя скърби за някого — утешете я и заменете покойника в сърцето й!

— Невъзможно е, братко.

— А ти опита ли?

— И защо?

— Поне заради самия опит. Казваш, че си влюбен, нали?

— Думите не стигат, за да опиша любовта си.

— Добре тогава, след две седмици тя ще бъде твоя жена.

— Братко!

— Давам ти думата на един Жоайоз. Надявам се, че не си се отчаял?

— Не, тъй като никога не съм се надявал.

— В колко часа се показва тя?

— Казах ти, братко — тя никога не се показва.

— Как изглежда домът й?

— Триетажна сграда, на втория етаж има тераса.

— Може ли да се проникне в дома през терасата?

— Може.

— А какво има срещу него?

— Друга сграда, по-висока.

— Кой живее там?

— Някакъв буржоа.

— Добър, лош?

— Добър, понякога чувам как се смее дори на собствените си мисли.

— Купи този дом.

— А кой ти казва, че той го продава?

— Предложи му двойна цена.

— А ако дамата ме види?

— И какво от това?

— Ще изчезне отново. А ако не се показвам, надявам се рано или късно да я видя пак.

— Ще я видиш още тази вечер.

— Тази вечер?

— Ще отидеш под балкона й в осем часа.

— Ще бъда там както всеки ден, макар и без никаква надежда.

— Впрочем, кажи ми адреса й.

— Между портата Бюси и двореца Сен Дьони, почти на ъгъла на улицата на Августинците, на двайсетина крачки от странноприемницата „Мечът на гордия рицар“.

— Отлично, ще се срещнем в осем.

— Какво смяташ да правиш?

— Ще видиш, ще чуеш. А сега отивай у дома. Облечи се колкото може по-хубаво, сложи си най-скъпите украшения, напръскай косите си с най-фин парфюм — тази вечер ще превземеш твоята крепост.

— Дано Господ те чуе, Ан!

Те си стиснаха ръцете.

Скоро Ан стигна до една красива, готическа сграда, недалеко от Парижката света Богородица, вдигна смело чукчето на вратата и шумно потропа.

Анри тръгна мълчаливо по една виеща се уличка, водеща към двореца на Правосъдието.